Достойнството
на корабокрушенеца*

Европа е навсякъде; също и в Андите, в Колумбия - родината на Николас Гомес Давила, един необикновен мислител и провокатор, моралист и посланик на стара, предмодерна Европа, който, десет години след смъртта си, все още търси своите читатели и критици. Биографията на този "прочут непознат" (Мигел Овиедо) може да се разкаже с едно изречение: той прекарва детските и юношеските си години във Франция, после се завръща в родния си град Богота, вдига една голяма къща и благодарение на наследеното богатство прекарва остатъка от живота си в четене, писане и размисъл, в кръга на своето семейство и неколцината си приятели, и сред десетките хиляди томове на своята скъпоценна библиотека.
Дестилатът на десетилетната отшелническа работа на Гомес Давила са неговите афоризми и мисли, чийто основен корпус излиза в два тома през 1977 г. под заглавие "Escolios a un texto implicito" (Бележки в полето на един имплицитен текст): едно необикновено по форма и безпримерно в унищожителния си антимодернистки патос творчество, при което неизбежно се налага сравнение с Ницше. Търсенето на недогматична перспектива за оценка на историческите процеси и критика на съвременната култура отвежда наистина Гомес Давила в близост до Ницше - но той продължава все пак в друга посока.
Самоокачествяването му като "реакционер" бележи крайната точка на поетия от него път.
Дързост е най-малкото, което се изисква, за да се идентифицира човек с едно понятие, обременено с такъв отрицателен заряд; Гомес Давила казва, че го бил избрал, защото не се радвало на престиж при никоя партия. Провокацията е очевидна, но тя е нещо много повече от поза при този човек, стоящ над дрязгите и езика на съвремието, при когото интелектуалната и политическа не-коректност е програма: провокацията е продължението на неговото морално превъзходство, шифърът на неговите философски и политически убеждения, които се събират във фигурата на реакционера. Последният е неговият главен герой, комуто Гомес Давила присвоява съвсем конкретна и то положителна роля: "Реакционерът не се стреми да върви назад, а да промени посоката на пътя. Миналото, от което той се опиянява, не е цел, а онагледяване на мечтите му." Реакционерът е самотник, стоящ извън всякакви политически лагери, обществени и академични институции - глас в пустинята на Модерността. "Аз не принадлежа на един отиващ си свят. Аз съм носителят на една истина, която не умира." Не, Гомес Давила не е наивник, той знае, че е на страната на губещите в историята; надеждата му е тази на "пасажер, който понася с достойнство претърпяното корабокрушение". Но дори в поражението си, той остава със съзнанието, че е притежател на един по-висок морал, а оттам и с чувството на превъзходство над съвременниците си.
Тонът на Гомес Давила е хаплив, режещ, често арогантен и не рядко поетичен ("Забрави обясненията си. Аз не слушам твоите проповеди, а твоя глас"); остроумието му е като бич ("Още по-отвратително от бъдещето, което прогресистите ни готвят, е бъдещето, за което мечтаят"). Убийствените му оценки за духовното безпътство, за господството на "глупака" и "демократа" - любимите му антигерои - звучат шокиращо в един свят, в който, според него, всеки може да говори каквото си иска, защото всички мислят еднакво. Реакционерът от Богота е един наистина смущаващ автор, чиито ясновидски попадения не може да не предизвикват удивление - дори ако човек не винаги е склонен да сподели философията, на която се опират.
Темите, въпросите и съмненията на Гомес Давила са онези на европейската философска традиция. Това, но още повече неговата великолепна прямота е обяснението за мълчанието, което обгръща уникалното му наследство в ибероамериканското пространство; от друга страна, това е причината за приема, който той намери у един малък,но влиятелен интелектуален сектор в Италия и особено в Германия, маркиран от имената на Дитрих фон Хилдебранд, Ернст Юнгер, Бото Щраус, Мартин Мозебах. Един германски историк е автор и на първата изобщо монография върху Гомес Давила, излязла в началото на годината.
Схолиите на колумбийския автор, като продължение на меандрите на мисълта му, са лишени от система ("Фрагментът е изразното средство на онзи, който е разбрал, че човекът живее сред фрагменти"). Те се съчетават обаче в една "поантилистична композиция", в която изпъкват концентрични кръгове от теми и идеи; странно впрочем, че в "композицията" на този автор с такъв изтънчен дух, който има мнение дори за голотата, темата "музика" изобщо не се среща. Светът на Гомес Давила се крепи на плещите на двама атланти - на реакционера и на самия Бог: "Основният проблем на всяка бивша колония: проблемът за интелектуалното лакейство, за нищетата на традициите, за верноподаническата духовност, за неавтентичната култура, за принудителното и унизително подражателство, се реши за мен по възможно най-простия начин: католицизмът е моята родина." Или: "Смъртта на Бога е едно интересно мнение, но в последна сметка то не засяга Бога." И тъй като "всяка цел, различна от Бога, ни опозорява", Божието видение се превръща във върховна инстанция за мислите и надеждите на Гомес Давила. Дори философията, нещо повече, нашият разум, е дериват на вярата, иска да ни убеди той, а Платон, Декарт и Кант ("трите най-важни философии в историята") били прикрити апологети на религията.
Бъдещето на човека и на света не влиза в полезрението на колумбийския мислител; първо, защото погледът му е отправен в друга посока, но още повече поради структурни причини, така да се каже: нашият суверенитет не е в нашите, а в Божите ръце. Това, което ни остава, след корабокрушението, е достойнството, а то за Гомес Давила се състои от молитва и послушание - за да станем възприемчиви за върховната истина, истината на религията, защото: "Ние сме незаменими само за Бога". Това не е просто вярата на един религиозен човек, а почти логически извод, изхождащ от констатацията, че "човекът е проблем, за който няма човешко решение". Смирение - гласи идващото сякаш от друго време послание на Гомес Давила.

Стоян Гяуров





* Оригиналът на текста е публикуван на немски в швейцарския в. "Neue Zurcher Zeitung".