Асиметрии...
Ако досега някой не беше разбрал какво точно означава асиметрия, вероятно вече напълно му се е изяснило. След като двама български шофьори се оказаха заложници на терористи в Ирак, на крак беше вдигната цялата мощ на републиката - институционална, политическа, медийна, че дори и гражданска: кризисни щабове, политически изявления, медийни съобщения през 10 минути, мнения на всички възможни експерти и молебени, разбира се...
От пет дни целокупната държава е в пълна мобилизация. В това, разбира се, няма нищо лошо. Нали това й е работата на държавата - да се грижи за своите граждани, да им помага в тежки ситуации... Доживяхме най-после да наблюдаваме от нейна страна активен интерес и загриженост за съдбата на отделния човек. Само че в тази нова за нас картина има нещо, което дразни окото, разваля гледката. Всичко, което се случва - и като действия на държавата, и като реакция на обществото - е на пръв поглед правилно, а всъщност леко фалшиво, намирисва на художествена самодейност. В начина, по който драмата на двамата заложници присъства в полето на публичността, има всичко задължителни елементи, освен един - органичността. Това усещане идва най-вече от свръхекспонираната емоция в медиите - предимно електронните. Физиономиите са задължително траурни, вратните жили са опънати до скъсване, очите са ококорени, говорът е забавен и силно патетизиран - и всичко това, за да не би някой да подозре, че липсва съчувствие към драмата на близките. Да, драма има, но не е задължително да узурпираш централната роля в нея, за да внушиш съпричастност. Още повече, че не можеш добре да я изиграеш - не е твоя. И това си личи отдалече.
Тук съм длъжна да отворя скоба, за да спомена едно изключение. От това, което поне аз видях по телевизора (а може да не съм видяла всичко, за което се извинявам!), единствен Иво Инджев успя да уцели мярката. В двете му появявания - при Слави Трифонов и в собственото му предаване "В десятката", той беше перфектният медиатор, в чието поведение присъстваха знание и компетентност, облечени в съответна на случая форма - строга, максимално прибрана, внушаваща доверие в искреността на журналиста. Инджев видимо знае, че етичното не може без естетичното - иначе се "разлива", деформира се, става уродливо и не рядко смешно.
Разбира се, уцелването на мярката, освен че се учи, е и част от културата на една нация. Ако медията иска да гледа на себе си не като на посредник, а като на главно действащо лице във всяка драма, тя ще продължава да внушава неадекватни очаквания в обществото; които пък, от своя страна, ще възпроизвеждат асиметрии - не като тези, с които ни плаши тероризмът, но не по-малко опасни.

Копринка Червенкова