Баналният поглед на Медуза
Човекът е игра. Движение-постигане на смисъл през текливостта и изменчивостта, кръжене в насладата на битието. Персей убил смъртната горгона Медуза със собствения й окаменяващ поглед, който отразил в блестящия си щит. Така надвил чудовищното суетно желание за сгъстяване на материята и нейното у-тежняване. Погледът на Медуза е перверзията на баналността, която спира движението и забранява промяната, оковава духа - крилатия Пегас. Танцовият моноспектакъл "Sale" на австрийката Сабине Райтер показа как баналността окаменява танца и го превръща от динамическо търсене-постигане на красота и смисъл в стасис на скуката, в банално окаменяване на подвижната пластическа мисъл. Това бе една от завършващите танцови прояви в Салона на изкуствата в НДК.
Спектакълът е от поредицата мултимедиа, опит за сговор на виртуални изображения и реален актант. За съжаление липсваше какъвто и да е било танц, дори не може да се говори за движенчески или physical театър. Хореография е трудно да се построи от три арабески, два скока и едночасово стоене на стол или разхождане от единия край на сцената до другия. Явно на Запад общодостъпността на техниката и икономическата свобода превръщат изкуството и в поле за изява на хора, за които то не може да бъде нищо повече от хоби.
Сабине Райтер е явно посредствена като хореограф, но не по-малко разочароваща е и като изпълнител - без физически и чисто пластически данни, движенията й са елементарни и толкова нечисти, че дори учудват с липсата на балансираност. Основен недостатък е и липсата на драматургия. Две са съществените тенденции на постмодерността - пародията и възвишеното (Лиотар); а деконструкцията е опит фрагментът да се освободи от едното, за да постигне другото и в двете посоки. Тук обаче всичко бе еднопланово. Техниката да се играе пред екран и тялото да се всмуква от изображението и така да се сливат в единна амалгама посредством прожектираното е добре известна. Заиграването между реален и виртуален образ като диалог, отражение и опонент - също. В "Sale" нямаше нищо ново. Спектакълът се опитва да осъществи едно пътуване през сезоните на живота, през различните състояния на материята в природата в зависимост от годишното време, но тъй като не му се отдава, пребивава единствено във всесезонната скука на баналното. И без друго малобройната публика почти напусна салона, но и малцината стоици, които останахме до края, съпреживявахме само тази емоция. Единствената "полза" се състоеше в съзерцаването на рижавата грозна голота на Сабине, която съблече сценичния си, иначе просто син работнически костюм, и доказа, че голото тяло изглежда единствено нелепо, когато не е успяло да съблече материята от себе си, да предизвика, да съблазни желаещото око и да облече смисъла върху себе си. Това бе просто гола плът. Баналността изтощава смисъла както на високото, така и на примамливо обичайното, тъй като тя не снизява, а облатява в застоя си, лишава от бистротата на течащото; баналността не е способна да съзерцава нищо вън от себе си, тя хипнотизира обектите си и ги включва в собствената си бездвижност, окаменялост и тежест.
Не по-малко груба бе и музикалната среда по концепция на Дитер Кауфман. Една грозна и безвкусна деконструкция и обработка на разпадащи се звуци от ежедневието - градски шум, вятър, вода, самолет. Единствената цел на което е шумовият стрес на зрителя. Мотивът на пролетта бе изграден от звукова деконструкция на фаготното соло от "Морето" на Дебюси, лятото - от виолончеловия изобразителен момент на разбиваща са вълна от същата творба на импресиониста, а есента - от ламентото в "Четирите годишни времена" на Вивалди. Обработка, предизвикваща недоумение с грубостта си. Видеото и визуалните картини на Улрих и Клара Кауфман са в пълен унисон - мъртво зимно поле, заснето от различни ъгли движение на нефтени помпи, камъни. Около трийсет минути се повтаряше до безумие, и то в отсъствието на реалната Сабине, едно нейно падане и търкаляне по един хълм покрай бяла бюргерска къщичка. Този моноспектакъл употребява известните от около десетилетие танцови и театрални стилистики, но не успява да ги подчини на някаква цел и се превръща в техен безпомощен епигон.
Изненадващо е единомислието при сътворяването на този апотеоз на баналността и скуката. Бях свидетел на безсмислието на изкуството, защото грубо му бе отнета същността - лекотата и игровостта, възможността да бъде и това, и онова, да обема ей тъй, някак на шега, самия смисъл на битието. Погледът на Медуза е перверзен, защото е поглед на суетата, която желае да притежава волността на духа. А изкуството се ражда тъкмо от освобождаването от тази банална суета и търсенето на ураничната безпределност - точно както от мъртвото тяло на горгоната излетял в небето белият крилат кон Пегас.

Петър Пламенов