Московска театрална Чеховиана '2004
В московския жаргон има един популярен израз, че Русия живее от юбилей на юбилей. Тоест, ако руснаците възнамеряват да направят нещо голямо, непременно го организират като юбилей. А това последното звучи много по чеховски - Антон Павлович за кой ли път се е оказал прав в скептицизма си, неподозирано предричайки и руския мужишко-грандомански манталитет, и собственото си официално битуване в обществото след смъртта си. Засега "само" един век, но и много векове занапред. Юбилейна Чеховска Москва не изглежда точно както изглеждаше за 200-годишнината на Пушкин - до втръсване, прекалено "тематична", но явно, че Чехов не е "тяхното всичко", пък и не е нужно. Но оттук-оттам (най-вече от театралните афиши) той предизвикателно надзърта през емблематичното си пенсне и полуиронично-полусериозно "обещава" на зрителите чайки, вишневи градини, предложения, мечки, френско грозде и не най-уютната стая № 6 в нещо като хотел... Интересно ми беше да "крача по Москва" и да присъствам на една или друга проява по адрес на г-н Доктора - най-ефективния "лекуващ лекар" на душевните ни терзания днес, век, след като вече го няма.
Според признанията на повечето театрали и специалисти, с които успях да разговарям, голямото събитие на сезона е спектакълът "Вишнева градина" на знаменития Некрошюс, направен със сборен състав от руски актьори и игран на различни сцени. Както обикновено, билети за него по принцип няма, а пък и не го засякох - готвеха се да заминават на голямо световно лятно турне - в Америка и Европа, но у нас едва ли ще дойдат.


От средата на юни до средата на юли (Чехов умира на 2/15 юли 1904 г. в Баденвайлер), тоест месец преди мемориалната дата, Международната фондация "К. С. Станиславски" организира поредица от културни прояви, наречени "Театрални срещи". Те включват Видеофестивал от спектакли по произведения на Чехов; академични лекции на водещи учени върху съвременната световна театрална рецепция на драматурга; майсторски клас за режисьори на един от най-популярните и талантливи съвременни интерпретатори на Чехов, Кама Гинкас, чието представление-триптих "Животът е прекрасен. По Чехов" е вече почти легенда. (То включва драматизация на три разказа: "Дамата с кученцето", "Черният монах" и "Цигулката на Ротшилд", разпределени в трите отрязъци на деня - сутрин, обед и вечер.) На 22 юни се състоя представяне на млади режисьори с техни спектакли по Чехови текстове в имението на Станиславски в Любимовка. Двете представления - "Нещастие" на Альона Анохина и "Chekhov-JAZZ" на Олга Суботина разчитат на импровизацията и на мотивираното свободно ползване на теми от Чехови творби (съчетание на сцени от "Иванов" и "Вуйчо Ваньо" например, което съдържа сериозен потенциал за интертекстуално сценично премоделиране на Чеховия драматургичен канон - основните му пиеси като единен сюжет, видян от различни гледни точки).
На 24 юни в библиотечната зала на хотел "Балчуг Кемпински" в Москва се състоя Театралният салон "Моят Чехов" с изказвания и дискусия между водещи режисьори. Срещата бе водена от Татяна Шах-Азизова и Марк Захаров и отразена като културното събитие на седмицата от основните телевизионни канали в Русия. Всички присъстващи дойдоха, водени от професионален, морален и емоционален ангажимент към Чехов, все още изпитващи силно вътрешно вълнение от досега си с неговия драматически космос. Те имаха какво да кажат и настояваха да го кажат - лаконично, целенасочено, преосмислено като част от актуалното им духовно състояние, след като са преминали през неговата екзистенциална лаборатория. За тях Чехов беше потребност. Признавам, това усещане малко ме смути - кой автор (за български класик да не говорим) е потребност за нашия духовен статус, с кой автор живеем ние, без кого не можем, в чие творчество търсим временното и надвременното си духовно осъществяване? Разлики, много разлики. Ако Чеховият герой се кае, че е можел да стане Шопенхауер или Достоевски, ние всички сме убедени, че сме равни на Шопенхауер и Достоевски, но от завист не ни го признават... По-долу предлагам откъси от няколко изказвания - което успях да запиша - като малка илюстрация на събитието.

Леонид Хейфец, режисьор:
1969 година е. На 35 години съм. Болен съм и чета, кой знае защо, "Вуйчо Ваньо". Тогава последния монолог на Соня го възприех много лично. Аз не съм романтик. Но го приех, сякаш тя ми пречи да умра. Тръгвам през някаква врата, обаче се спъвам от Соня, падам и оставам в стаята; не излизам през вратата. Разбрах, че в края на пиесата тя говори за мен.
Ако ме питате какво е днес отношението ми към Чехов, не мога да кажа нищо голямо. Вълнуват ме буквите от името му. Защо така е съставено? Както и други негови букви. Например изречението: "Не одобрявам нашия климат".


Алексей Бородин, режисьор:
Прочетох "Вишнева градина" миналата година. Питам се: защо устройват празник тези хора и защо канят еврейски оркестър? Над това, показвайки го, е разсъждавал и Антон Павлович. Аз съм на 62 години, а Чехов е доживял само до 44. Бил е на 42, когато пише "Вишнева градина". Когато си отива животът, реалността се оказва най-важната. Седим, гледаме се и си говорим. Конкретността, миговете започват да ни се проясняват и ги харесваме. Чехов казва: аз съм реалист. Нещо толкова обикновено, а като го напише, то се превръща в мистично. Това е чудото на Чехов. Пиесите му не трябва да се четат. Тях трябва да ги гледаме в театъра.

Хенриета Яновска, режисьор:
Водих майсторски клас в Англия: "Смъртта в комедиите на Чехов". Попитаха ме: вие сигурно много сте поставяли Чехов? Отговарям: никога. И точно тогава осъзнах, че съм остаряла. Не в смисъл на физическо време, а защото все си мислех, че трябва да "порасна", за да поставям Чехов. И не забелязах, че този момент е дошъл. Ние обикновено си мислим, че трябва да поставяме Чехов на повече години, отколкото той е доживял. За нас, за моето поколение, всичко, което се е случило преди революцията, е отдавна. А около годините на войната е скоро. Чехов умира преди революцията, а жената, за която е искал да се ожени - Сара - изгаря в пещите на "Освиенцим" в "моето" време. Така се събраха Чеховото време и моето. "Иванов" е пиеса, която се смята опасна за театрите. Марк Анатолиевич, за Вашия театър тя опасна ли беше?
Марк Захаров: Не позволиха на Евгений Леонов да бъде плешив. Игра с перука.
Хенриета Яновска: Застреляха артиста, който играеше Иванов, седмица преди премиерата на улицата. Седмица след премиерата умря майка ми. Като у Чехов. По време на писането на "Иванов" умира майка му.

Кама Гинкас, режисьор:
Какво значи: "Моят Чехов"? Ужасява ме фразата: "Моят Пушкин". Представяте ли си: моят Пушкин?! Поглеждам в Чехов, за да си обясня себе си. Чехов е все същият, а всеки път ми казва нещо ново за мен. Дори и Бунин да е прав, че Чехов лъже и че и понятие няма от живота в аристократичните имения, аз също нямам никаква представа от този живот. Разбирам Чехов обаче, защото той е писал за живота на дворяните на свой, чеховски език. А чеховският език аз го разбирам - не го говоря, но го разбирам. Страх ме е от Чехов, защото е лекар. Вижда ме като през микроскоп: колко съм банален, тъпо амбициозен, суетен. Той без мен може, аз без него не мога.

Марк Розовски, режисьор:
Трудно е кратко да се говори за Чехов, независимо че за него краткостта е сестра на таланта. Всеки Чехов спектакъл е интересен с процеса на поставяне. Най-интересно е, когато лежиш на дивана с пиесата и започваш да се вчиташ в текста. Една актриса от "Малый театр" каза веднъж на наш забележителен актьор: "Не играйте черното от текста, играйте бялото." А "бялото" у Чехов е неизчерпаемо. Текстът е канон - не можем да го заличим, той е в книгата. Оттам насетне започва "моят Чехов". И тогава или ти идва да се застреляш като Треплев, или да издържиш. За сто години от две страни се нахвърлихме върху Чехов. От една страна, налагане на маса уж психологически стереотипи. От друга страна, литературната критика със своите претенции към него. Това е Чехов извън Чехов. Опитвам се да не се поддавам нито на едното, нито на другото. Може и да загубя. Но нека да вървим към Чехов.

Анатолий Смелянски, изследовател:
Идвам от Ялта, правих телевизионен филм по "Три сестри". Имам стар навик - препрочитам си Чеховите писма. Прочетох писмата от 1900 година. Разбрах защо Булгаков не е обичал кореспонденцията му с Олга Книпер. Измисля си Чехов разни думички. Но към Суворин е невероятно искрен. Толстой се обижда, че Чехов е атеист, а през 1900 г. Чехов чете "Възкресение". Възхищава се от Толстой, но казва: "Какъв велик старец! А защо е развалил книгата? Писал, писал и накрая сложил цитат от Евангелието!" Толстой: "Но в Евангелието всичко се разрешава!" Чехов: "Тогава защо от Евангелието, защо не от Корана?" Влизаме в градината с хората от телевизията и екскурзоводката ни казва: Чехов всеки ден е садил цветя и е гадаел по тях - ако се хване това цвете, ще ме бъде, ако не се хване, няма да ме бъде. Никой не разбира Чехов - нито Олга Леонардовна, нито Немирович. Книпер чете в леглото "Вишнева градина" и му пише писмо, пълно с възторзи. Но никакво разбиране.

Александър Журбин, композитор:
Чехов написва две комедии: "Чайка" и "Вишнева градина". В Ню Йорк гледах "Чайка" с Мерил Стрийп и Кевин Клайн и всички се заливаха от смях, а аз недоумявах. И тогава предложих на режисьора да направим оперета. Най-смешно е решението на Треплев да се застреля. При това той се стреля няколко пъти - и в антракта, и къде ли не. А когато накрая д-р Дорн казва: "Треплев се застреля", малко му вярват, защото това вече са го чували. Кое доказва, че Костя сега се е застрелял, а не е отворил примерно шампанско? Аз така подходих към мюзикъла "Чайка".

Алексей Борташевич, режисьор:
Ако попитате който и да било англичанин кой е най-великият техен драматург след Шекспир, той ще ви каже: Чехов. У Чехов англичаните четат своята национална митология за рая като аристократично имение, но рай, който се разрушава. Руското вътре го няма. Гледах преди няколко месеца в Лондон "Три сестри". Прецизен спектакъл, с уважение към текста - разбираш защо се казва точно тази дума, а не друга. Всичко свръхмотивирано. И в резултат - непоносима скука. Крилата са изчезнали. Мисля си: колко задръстен автор. Вершинин казва: "След като не дават чай, дайте да пофилософстваме" и англичаните си мислят, че важното е именно философстването - вие се смеете, но мен ме отегчи.

Ако според повечето мнения събитието на сезона е Некрошюс, то най-оспорваният московски спектакъл по Чехов в момента е "Чайка" на известния и недолюбван в Русия Кончаловски. Не може да се каже, че представлението ме хвърли във възторг, но ми даде някакъв повод за размисъл. От гледна точка на сценография и режисьорско решение интерпретацията е банална. Аркадина (Ирина Розанова) е традиционно глупава и с постоянното си преиграване напомня, че е актриса. Но по автор тя е била водеща актриса. Тук това не личи. Костя (Алексей Гришин) е инфантил, некадърник, истерик, дори и не съвсем полово определен. Нина (Юлия Висоцка, настоящата съпруга на Кончаловски - гледахме я в "Домът на глупците") кой знае защо си мисли, че е чайка, демонстрирайки един твърде неубедителен трагизъм - заради самия трагизъм. А Маша (Олга Милоянина) говори с патоса на бъдеща политкомисарка. Кончаловски не го интересува "Чайка", личи му, че е поизоставил сцената и връщането към нея сега е мъчително и тромаво. Но Кончаловски го интересува Тригорин. В този спектакъл централният персонаж е именно Тригорин (Алексей Серебряков) - талантлив, симпатичен, но себичен, подъл, безцеремонен. Това е собствено "сюжетът Кончаловски". Тригорин е пълна проекция на режисьора и режисьорът е готов на всяка цена да го оневини. Чехов е предначертал живота на Кончаловски и сега Кончаловски прави реверанс, и си го връща на Чехов. Тригорин е симпатичен дори в своята циничност. Но тъкмо това е интересното - текстът би могъл да се интерпретира така. И то убедително.
Най-добрият спектакъл по Чехов, който успях да видя, бе премиерата на "Вишнева градина" в Международната театрална Чехова лаборатория с режисьор Виктор Гулченко. Спектакълът е камерен, изчистен, стилизиран във високата естетика на интелектуална медитация. Всичко се случва като в мираж - не знаеш своето минало ли си спомняш, или виждаш нечия чужда история, която ти се струва позната. Снети са всички представи за конкретно време, независимо от маркерите на декора: ако в един ресторант например сервитьорът е облечен в национална носия, това едва ли ще те заблуди, че си в ХIХ век. Гулченко мисли за историята като за последния бал на Раневска. На моя въпрос за неговото разбиране на пиесата, той сподели следното: "Персонажите на нашия спектакъл са сенки, призраци. Това са хора, които вече ги няма и които като че ли все още ги има. Те са невидимо-видими и видимо-невидими. Призрачен е и самият "звук на скъсана струна". В нашия случай струната на китарата внезапно и случайно я къса Епиходов (на първи план това е комедия!), а тези, които са зад него (на втори план), не виждат какво става и възприемат конфузията мистично. Фокусите на Шарлота също не са само развлечение. С фокуси тя се опитва да предскаже съдбата на Раневска и поражението на любовта й с Лопахин. Почти всички герои са лишени от бъдеще. Тези, които напускат (и следователно предават) Градината, са хора без бъдеще. Онези, които остават с нея, са хора с бъдеще. Умира преходното. Вечното остава. Старият оръфан куфар, с който Раневска пристига от Париж, е пространствен център на спектакъла. Куфарът е сам по себе си театър. Той е тяхното състояние както материално, така и вътрешно, духовно. Този спектакъл е трагическа комедия. Когато нощните пеперуди безгрижно летят към огъня, те не подозират, че ще изгорят, те просто изгарят." Композитор на спектакъла е Григорий Гоберник, а от актьорите трябва да бъдат отбелязани Елена Стародуб (Раневска), Андрей Кузнецов (Фирс), Сергей Терешчук (Лопахин), Дамир Шамиров (Петя Трофимов), Людмила Лисова (Шарлота).

Людмил Димитров

Гл.ас. д-р Людмил Димитров е преподавател по руска класическа литература в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на монографията "'Четвероевангелие' от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл 'Малки трагедии'" (1999), съавтор на академичния учебник "Руска литература XIX и ХХ век". Преводач на "Малки трагедии" от А.С.Пушкин (1996) и "Играта 'Уилиам Шекспир' или Тайната на Великия Феникс" от И.М.Гилилов.