За академичното малодушие
и липсата на воля
- Проф. Бояджиев, докъде стигнахте с превода на "Сума на теологията" на Тома от Аквино?
- Довършвам превода на втория том, който - ако всичко върви нормално - би трябвало да излезе в началото на следващата година. След това има още два тома. Общият обем на съчинението е около 8000 страници.
- Вие, честно казано, ме учудвате: превеждате, изследвате, издавате, стихове пишете... Как намирате време за такъв титаничен труд?
- Наистина нямам обяснение. Конкретно превеждането на Тома изисква дисциплина, една самоналожена дисциплина в момента, в който реших да преведа целия текст. Колкото и да е трудно, опитвам се да изпълнявам определената дневна норма, въпреки че - естествено - това не е единственото ми задължение.
- Питам ви неслучайно: струва ми се, че всичко, което правят българските учени-хуманитаристи, като че ли е повече плод на индивидуални усилия, отколкото на усилията на една общност. Изключвам тук, разбира се, българската медиевистична школа. Така ли е?
- Да, има такъв проблем и той вероятно не е и само български. Що се отнася до създадената в България общност на медиевистите, отдавам това на щастливата среща между малко на брой и съумяващи да поддържат добри отношения помежду си единомишленици. Това е в някаква степен общност на приятели, но даже и там, където не може да се говори точно за приятелство, има взаимно уважение и взаимно признаване на постиженията. Значение сигурно има и известната самоохранителност, предпазливостта по отношение встъпването на външни хора в тази общност. Но тази резервираност не се отнася за младите. Те са винаги добре дошли. Ние работим много със студентите, защото все пак те са тези, които ще поемат нещата след нас.
- А вашите усилия забелязват ли се? От институциите - БАН, МОН?
- Е, разбира се, че не се забелязват. Такъв тип занимания по правило не се третират като престижни, с тях не е възможно да се шуми. Все пак трябва да направя едно изключение: с голяма причастност и с голяма симпатия към нашите усилия се отнася ректорът на Софийския университет проф. Боян Биолчев. Което, естествено, не просто ни ласкае, аз смятам, че това е нормално. Там, където има научни постижения, ректорът е този, който трябва да ги обяви, подкрепи, огласи... Иначе самата система на образованието в България е построена така, че от институциите не се изисква особено отличаване на хора с постижения. Няма как да стане, то законово не става. Всеки човек, който е придобил определена научна позиция, се третира като равен на всички останали, независимо какво точно той произвежда. На мен все пак ми се струва, че някакъв тип вертикална подредба вътре в рамките на отделните научни звания би преутвърдила по-адекватно самата идея за академичност.
- Затова ли съществуват тези институции - заради налагане на уравновиловката?
- Така стоят нещата сега. Знаете, че в европейските университети всеки преподавател се договаря лично с ректора за ангажиментите, които ще има към университета, и за заплатата, която следва да получава за това. Ние, напротив, биваме размервани усреднено, единствено според щатната таблица. Щатна таблица и уравнен брой часове, които трябва да се вземат. Как точно обаче се преподава, какъв е научният престиж на преподавателя - това реално няма значение.
- Прави ми впечатление за българската медиевистична школа, че тя се състои само от университетски преподаватели. Хора, които едновременно изследват и преподават. А в Академията няма и изследователски проекти, свързани с латинското Средновековие. Вярно ли е впечатлението ми?
- Във философското звено на БАН - Института по философия, има секция, занимаваща се с историята на българската философия, каквото и да означава това. Преди промените съществуваше и беше изказвана гордо тезата, че това, с което ние можем да присъстваме на световния философски пазар в сферата на историко-философските изследвания, е историята на българската философия. В другото сме нямали шансове. Е, ние, струва ми се, показахме, че шансове все пак имаме!
- На мен ми е странно самото това делене на философията по националности, един своеобразен философски етнофилетизъм...
- Ами да, странно е. Странно и необяснимо е, но така беше. Все пак не трябва да забравяте, че когато някога са формирали тези звена, те са били организирани с оглед решаването на определени идеологически задачи. Но това обяснява нещата тогава. Защо инерцията продължава, е въпрос, на който не мога да отговоря. Тя, уви, се наблюдава на много места. Трябва да призная, че съществува (наблюденията са ми точно такива) упоритото, дори понякога агресивно нежелание да се промени каквото и да било. Аз не говоря дори просто за хора, на които мястото им не е в академичната общност. Бедата е, че и талантливи учени съумяваха да си изградят някакъв странен комфорт в онова някогашно само по себе си тягостно време. Те търпеливо, година след година "оборудваха" някаква своя сравнително уютна ниша, ниша на едно кротко несъгласие със статуквото - кротко, не бунтовно. И когато стана възможно нещо да се промени, тези хора преживяха промяната като посегателство срещу собственото им пространство. Реакцията им беше на оскърбено достойнство, реакция, несъразмерно раздразнена. Това едва ли е единственото обяснение, но във всеки случай феноменът си заслужава да бъде премислен - и от психологическа, и от общокултурна гледна точка.
- Все пак няма ли някакви опити за реформа в Университета, в Института по философия към БАН?
- В Университета определени - не особено енергични - стъпки поне се опитват. Що се отнася до Института по философия, то моите впечатления са все пак само на наблюдател отвън. От тази гледна точка някаква драстична промяна - организационна, кадрова, пък и тематична - е трудна за забелязване. Поне ако се съди от научната продукция.
- Което е може би най-важното за един научен институт...
- Което е важно, да. Университетският преподавател може да извини себе си с това, че неговата работа е да преподава. Ученият от БАН няма това извинение, неговата работа е да изследва и да публикува релевантни резултати от своите изследвания. Една възможност за верификация на постигнатите резултати в сферата на хуманитаристиката е да се провери доколко преподаватели - и то не само в Софийския университет, въобще преподаватели в университетите - използват публикациите на своите колеги от БАН за целите на преподаването. Това е действително един добър критерий за ефективността на тези изследвания. Кои книги на кои хора са годни да бъдат въведени в учебния процес? Наличието на много ВУЗ-ове при това би минимализирало ефекта на възможното съперничество между Софийския университет и институтите на БАН. Защо да не погледнем на научната продукция от този ъгъл? Това би бил интересен експеримент.
- Ще има ли нещо?
- Може и да има, може и да няма. Работата е там, че сега в хуманитаристиката ние сме принудени да се състезаваме с хора, които по-рано бяха скрити за четящата публика. В резултат на интензивното превеждане на модерни автори сега човек не може да философства в собствената си котловина. Сега човек философства в полето на световната философия. А на това поле големите глупости изпъкват. Там те се виждат. Не може да се конструират доморасли философски учения, защото когато едно такова умопостроение бъде поставено примерно до книга на Дерида или на Гадамер, нищетата му изпъква съвършено ясно. Това също е възможност за верифицирането на едно научно изследване.
- А в университетите? Какви са промените?
- Структурата е същата. Големият ход, на който се възлагат толкова много надежди (въпреки че аз съм скептичен - не смятам, че това нещо е кой знае колко решаващо), е въвеждането на кредитната система. Само че кредитната система има смисъл тогава, когато студентите имат по-широка свобода за избор на дисциплини. Тогава могат да бъдат наистина оценени различно различните преподаватели. При условие, че студентите имат 80 процента задължителни дисциплини, кредитната система не променя по същество нищо. Само дето по друг начин се оценява, не с бележки, а с някакви точки.
- Кредитна система да, но знам, че в същото време е запазен и хорариумът часове за преподавателя. Това не е ли противоречие?
- Хорариумът на преподавателите е запазен и той, трябва да призная, не е непоносим. Но в същото време университетският преподавател е претоварен с всевъзможни административни тегоби, непрекъснато нещо трябва да се подава - някаква информация, планове, отчети, таблици, съпоставки... огромна бумащина, с която сме принудени постоянно да се справяме. Не мога да обясня какъв ужас е!
- Съпоставки с какво? С кого? С кога?
- Ето, това изглежда никой не знае. Лично аз имам убеждението, че цялата тази информация е за никого. При сравнително скромния брой администрация в Университета и при - нека го кажа откровено - свръхнатовареността на административния му персонал, преподавателите са принудени да се нагърбват с този тип дейност, което наистина не им е работа. В европейските университети, в немските специално, има една институция, която би могла се реализира с малко средства и тук, в България. Става дума за студенти, особено добри студенти, които извършват определена помощна работа в научните звена, приучавайки се на професионална дейност (те получават някакви малки заплати за това, би могло просто да им се подмени стипендията - човек вместо стипендия би могъл да получава заплата и да върши нещо срещу това) и същевременно тези хора се интегрират в научни общности - нещо, което е много важно. Това може да се направи със сравнително малки усилия и с незначителен разход на средства. Аз съм подхвърлял тази идея...
- Не е нужен специален закон, нали?
- Не съм съвсем сигурен, но предполагам, че този въпрос може да бъде уреден просто с правилника на Университета. Но съм убеден, че осъществяването на една такава идея би било двустранно полезно - и за преподавателите, и за студентите.
- Казахте студентите. Как са те през годините - възход, низход?
- Двойствена е оценката ми. От една страна, ние наистина имаме великолепни студенти. Студенти, които, първо, идват свободни от всякакви идеологически напластявания, второ, свободни от комплекса за провинциалност. Хора, които четат и говорят европейските езици свободно, хора, които могат да се информират благодарение на модерните средства за масово осведомяване - много повече, отколкото някога. Има такива студенти. Същевременно впечатлението ми е, че общото ниво на образованост на студентите пада. Тоест, то е паднало значително - общото ниво на образованост и, как да го кажа... отсъства срам от незнанието. Значи, когато студентът не знае, той не се срамува, че не знае, той се смее! Подхилва се. Много често ми се случва това напоследък. Лошо е да давам себе си за пример, но добре си спомням, че когато аз не знаех нещо, дори да не съм бил длъжен да го знам, се чуствах доста унизен, доста смазан. Когато попадна на студент, който не знае елементарни неща, например имах такъв случай и то не един, а няколко, когато студенти не можаха да ми отговорят на въпроса: "Кой е всъщност великият ученик на Платон?"...
- ...Студенти по философия!?...
- ...Няма да кажа откъде са студентите, но имаше такива случаи. Когато попитах: "Как е възможно това?" - буквално онемях - как е възможно?! - те се засмяха. Значи те не изпитаха никакво неудобство от невежеството си! Това е симптом. Едно невежество, което на всичкото отгоре е достатъчно безцеремонно, достатъчно арогантно, за да покаже себе си и да не се тревожи от себе си. Това е наистина много тревожно, това е може би най-тревожното за мен.
- Имате ли обяснение?
- Имам обяснение. Да, имам обяснение. Някак си през последните години начинът на подреждане на ценностите не изтласква образоваността напред. Изтласкват се други неща. Изтласкват се справянето, умението ловко да постигнеш ефектни неща, макар и с кратковременен ефект, обикновено кратковременен. Ловкостта води само до кратковременни ефекти. Плюс демонстрираната под път и над път арогантност, плюс демонстрираната под път и над път диктатура на ниската култура, на чалгата в най-широкия смисъл на тази дума - чалга музикална, чалга медийна, чалга поведенческа, чалга политическа и каквато още искате...
- Страшно е това, което казвате. Защото когато няма срам от незнанието, няма и стремеж към знанието...
- Да, липсва стеремежът към знанието. Липсва стремеж за идентификация с високите пластове на културата, което е нещо много лошо. Аз съм ужасен от пристрастеността на ученици от елитни гимназии към чалгата. Една елитна гимназия, каквато е Класическата или каквито са езиковите, би трябвало, освен на определени знания по езиците, да научи, да възпита учениците си и в пристрастност към високите пластове на културата. Трудно ми се събира в представата заниманието със Сенека и слушането на Азис. Щях да кажа Слави Трифонов, но и Слави Трифонов ще кажа, защо пък да не го кажа? Но ето, този парадокс е реализиран вече: вие знаете, че сценаристите на неговото шоу са възпитаници на Класическата гимназия. Ето това смесване на пластове е просто пагубно. Това е разгром, това е абсолютен разпад...
- Не е ли, защото живеем в постмодерността, нека така го кажа?
- Постмодерността е оправдание. Удържането във високите пластове на културата е свързано с усилия. Огромни, всекидневни усилия. Лесно е да се каже: "Постмодерно е, ниското и високото се събират, те се разместват, те си сменят местата... Това е много шик, много cool, много яко." Но това просто не е така, не може, а и не бива да е така. Защото това смесване води до ампутиране на сериозен пласт от културата, което разрушава наши базисни ориентири в света. Това е самоубийство - не само интелектуален, но и жизнен разпад. Може да съм старомоден, но така мисля.
- Излиза от думите ви, че проблемите във висшето образование - със студентите и всичко останало, са следствие и сами по себе си не могат да се решат. Трябва да има цялостна образователна и културна стратегия.
- Има взаимна индукция от едната към другата сфера. Защото ако в Университета (и това наистина е личен ангажимент, то не може да бъде записано в Правилника) всеки от преподавателите поеме сам към себе си ангажимент да бъде в рамките на възможното безупречен - безупречен като поведение, като справедливост при оценяването, като нравственост в отношенията към колегите и студентите, неподкупен - хората, които излизат от Университета, вече ще имат зад гърба си модел. Добър модел. Тогава вече задачата ще стане тяхна: дали те ще приемат този модел, дали те ще продължат да го реализират в по-нататъшния си живот, или може да се откажат - хората са слаби понякога, по-високите модели се оказват непосилни, просто личностово непосилни за тях. Но това би било една възможност. Когато обаче във ВУЗ-ове се купуват изпити, когато се продават дипломи, когато преподаватели не влизат през цялата година в аудиториите - е, тогава вече тези млади хора (защото това са все пак млади хора, не глупави, но все още млади, с малко опит) казват: "А бе, то всичко е така!". Моите собствени деца непрекъснато ме убеждават, че всъщност всичко е абсолютно корумпирано в сферата на образованието, че се уговарят изпити, че се пишат оценки в резултат на подкуп или по приятелска линия и т.н. Което е ужасно!
- Но това води към една страхотна девалвация не само на висшето образование, но и в цялото общество. Липсват стойности...
- Да, точно това щях да кажа. Както има практическа равнопоставеност между университетите и е все едно дали ще получиш дипломата си с много усилия от Софийския университет или от филиала на еди-кой си университет в Долно Нанагорнище. Абсолютно без значение е. И в единия, и в другия случай ти ставаш юрист... Което е недопустимо.
- Има ли начин това да се санкционира? Например чрез пазара - всеки ще предпочете юриста от Софийски университет пред този от филиала в Горно Нанадолнище? И така този филиал ще бъде закрит?
- Е, това е една надежда! Мисля, че един от големите проблеми, който трябва да бъде разрешен, защото това не може да продължава повече така, е наистина едно редуциране на висшите учебни заведения. Не е нормално в България да има толкова много висши учебни заведения. Една значителна част от тях се поддържат чрез гастролиращи преподаватели от водещите университети. Ето това според мен трябва да бъде регулирано по някакъв начин. Трябва да бъде регулирано, като бъдат демотивирани преподавателите да прехождат от университет в университет. Още повече, че има нещо нередно в това прехождане. Аз самият правя такова нередно нещо и затова го казвам и срещу себе си: бидейки преподавател в един университет, аз същевременно преподавам в конкурентния. И така работя срещу себе си. Но преподавателите, както и аз, сме принудени да търсим второ място за работа, знаете защо...
- Да, заплащането. Редукцията е хубаво нещо, но някой трябва да я извърши. Кой, как? И още: ако наистина всичко е корумпирано, както твърдят децата ви, може в един момент да се окаже, че Софийският университет няма да се акредитира за сметка на някой "филиал". Което, разбира се, е абсурдно...
- Това наистина изглежда абсурдно, но аз не бих се хванал с вас на бас, че не би могло да се случи... Нямам рецепта, мисля, че все пак трябва да бъде търсен законодателен път. Сега се осъществява акредитация на висшите учебни заведения, не знам какъв ще е резултатът. Не съм много оптимистичен, че резултатът ще е продуктивен. Струва ми се, че все пак в основата може да бъде следното: всеки университет да се бори за собствения си авторитет, включително Софийският университет. Смятам за изключително нелепо постоянно повтаряното от мои колеги твърдение, че Софийският университет е първото - първо по време и следователно първо по стойност, висше учебно заведение в България. Това не бива да се повтаря, това е вредно, защото демотивира. Софийският университет трябва да се доказва. Очевидно в него са събрани много високообразовани хора, много добри преподаватели, но това трябва да се доказва постоянно. И ако е възможно да се персонифицират отговорностите - тоест преподавателите в Софийския университет поемат персонални отговорности към университета чрез персонален договор с ректора - то тогава в този договор може да бъде вписана и клаузата: "Вие получавате нормалните, допустимите средства, за да преподавате в този университет, вие сте важен наш преподавател, защото вие ще градите авторитета на университета и следователно ние искаме да ви задържим. Ние ви предоставяме прилични условия да работите, искаме от вас да посветите силите си изцяло на Софийския университет, да работите за Софийския университет!". Същото ще направят, а това вече го и правят, в Нов български университет. Там повече го правят дори. И ако така постъпят всички... Възможните преподаватели в България не са чак толкова много, още по-малко са пък възможните добри преподаватели. Значи те могат да бъдат организирани в рамките на сериозни университетски центрове. И по този начин естествено ще отпаднат слабите. Така ми се струва, но може и да се заблуждавам.
- Това е един от начините, разбира се. Въпреки че тогава май ще се наложи много хора от Софийския университет да отпаднат...
- Е да, е да. Това означава действително редукция на преподаватели и голямо морално натоварване на ръководството, евентуално на някои атестационни комисии или както там ще бъде. Но аз не смятам за редно това, че не се оценява практически дейността на преподавателите. В нашия факултет, Философския, но мисля и че в Университета изобщо, атестации не е имало повече от 10 години. Което е абсурд!
- В тази връзка какво е вашето мнение за атестациите, които студентите дават на своите преподаватели - една често срещана практика на Запад, особено в САЩ?
- Аз не съм чак толкова либерален. Смятам, че оценката на студентите е нещо много важно, разбира се. Тя обаче не може да бъде безусловно меродавна. Не може студентите да определят кои преподаватели са добри и кои лоши. Работата е там, че тук действат различни критерии. Примерно един строг, много строг преподавател няма да бъде любимец на студентите. Строг, но иначе добър като учен. Той няма да бъде такъв любимец на студентите, какъвто би бил друг, по-лежерен. Така че - да, това е един от много важните критерии, той обаче не може да бъде единствен. Има други неща - публикации, международно признание, оценка на колегите от научната общност...
- Винаги го задавам този въпрос - има ли воля за промяна: воля на обществото, на политическата класа, академична и т.н.?
- Аз мисля, че най-дефицитното нещо у нас е волята. Сигурно поради това, което вие нарекохте постмодерна ситуация, ние смесваме жанровете. Когато говорим за наука, промисляме в това говорене фактори от рода на: "Той или тя е добър човек!"; "На него или на нея им остават 2 години до пенсия, защо да бутаме човека?"; или: "Все пак ние сме приятели, как да посегна на него?". Това не може да бъде пренебрегвано, аз не апелирам да бъде пренебрегвано, но все пак някаква изчистеност на жанровете трябва да има. Не говоря вече за по-груби неща, които понякога се свързват с политическите ангажименти на един или друг. Тези неща са различни. Добрият човек в университета трябва да бъде добър учен и добър преподавател. Това е характеристиката на университетския преподавател. Същностната характеристика! Той е годен да бъде университетски преподавател затова, защото извършва научни изследвания и преподава по добър, по продуктивен начин. Ако не умее тези неща, не е университетски преподавател. Той може да е прекрасен човек, прекрасен приятел или прекрасен компаньон за бира, но не и университетски преподавател. Ето с това аз свързвам отсъствието на воля - с малодушието. Има някакво академично малодушие. То е и разбираемо. Разбираемо е, защото ние сме много малка страна, ние сме много патриархална страна. При нас един научен конфликт задължително се превръща в личностен. Значи не е възможно да разкритикувам тезата на някого, дори доброжелателно да я разкритикувам, и да не превърна този човек в свой враг. И хората, вероятно и аз понякога - да, не вероятно, а наистина и аз понякога - си казвам: "Абе за какво ми е да си създавам нови врагове!?" И няма да кажа това, което мисля, ако това казване трябва да е неприятно.
- Но това наистина е смесване на жанровете...
- Да, такова е...
- Но не само от ваша страна; от страна и на другия, който тълкува личностно вашата критика.
- Да кажем, че той е засегнат. При него реакцията е емоционална. Въпросът е защо онзи, който би се наел спокойно, хладнокръвно да покаже несъстоятелността на една научна теза, защо той се страхува да прави това?
- А политическата воля? Някои политически сили вече обявиха за свой приоритет образованието.
- Ако говорим за сегашните управляващи, според мен у тях абсолютно отсъства всякаква воля. Това е правителство на абсолютната безволевост. Правителство, което постига определени резултати по инерция, вследствие на инерцията. Повечето неща се случват, защото такъв ход е даден. Те така и така ще станат, ако не им се пречи много. Говоря специално за сферата на образованието. Макар че това, което казвам, е валидно не само за него. Необходимо е да се вършат неща, политически да се вършат неща, свързани с образованието, но трябва да се знае, че всяка модернизираща акция в сферата на образованието ще срещне по дефиниция изключително силна съпротива. Това трябва да се знае. Който се нагърби с подобно нещо, трябва да си дава ясна сметка за този факт. Съпротива отвътре, от самите среди на образованието...
- Но и отвън, от обществото. Ето, свидетели сме какво става с матурите, които продължават да не могат да влязат точно поради тази съпротива!
- Някои неща трябва да се извършват, някои неща, които наистина са необходими, трябва да се извършват действително с воля. Стига те да са основателни и правилни. Образованието е тънка материя, там проблемът е, че човек не е много сигурен дали това, което смята за правилно, е действително правилно. Но ако сме убедени, че нещо е правилно, че нещо е в някакъв смисъл задължително, трябва да намерим начин да убедим обществото, че така трябва да се направи. Да убедим мама, че любимото дете бива товарено и бива "измъчвано" за негово добро. А не защото професорите са лоши или садисти.
- Нямате ли впечатление, че волята тук като че ли се активира и тръгва на щурм по-скоро с намерението да не се промени нищо, да се съхрани и защити статуквото, колкото и то да е неприемливо и негодно дори? Ето примера с доц. Иван Христов и Великотърновския университет: по-добре да си го имаме филиала, ако и да не ни е много качествен от образователна гледна точка, а не да бъдем стриктни и съотговорни за високите критерии, поставяни от висшето образование? Без да си даваме сметка, че така рушим и авторитета на нашето висше учебно заведение, и авторитета на българските наука и образование.
- Да, този конфликт е достоен за съжаление. Той е достоен за съжаление, защото нашият колега Иван Христов наистина положи големи усилия. Той беше изключително ангажиран, дори ще кажа, че въпреки моите скептични предупреждения, той беше прекомерно ангажиран с едно похвално намерение - да създаде втори медиевистичен център в България. Нещо, което е много хубаво. Както би било много хубаво да има конкурентен Философски факултет, конкурентна философска специалност. И с тази надежда аз, между впрочем, също преподавах известно време във Велико Търново. Е, не се получи! Не забелязах тъкмо това, не забелязах желанието за промяна, желанието да се върви по по-труден път.
- Усилието, което е културата?
- Да, усилието. Желанието за полагане на такова усилие там аз не го забелязах и в края на краищата напуснах. След това се опита Иван Христов да направи нещо, но - уви! - виждате, че не става. Аз не се изказвам за самия конфликт, защото все пак знам само от втора ръка за случилото се. Говоря изобщо. Говоря за краха на този проект. Защото той направи наистина много, той организира студенти и докторанти, той направи специализирана библиотека и с голяма бяла завист забелязвах как хубави, важни книги заминават за Велико Търново, а не остават в София. Така че Иван Христов наистина допринесе много за съграждането на философската специалност във Велико Търново, но в края на краищата проектът му завърши с крах.
- Честно казано, странна ми е тази ригидност на хора, които, поне според мен, по определение трябва да бъдат и поведенчески, и интелектуално, та ако щете и чисто човешки иновативно настроени, новатори? Моята представа за академичната и университетската общност може да е твърде утопична, но си мисля, че от нея трябва да идват идеите за промяна...
- Има едно нещо в принципа, според който функционира академичният и университетският живот в България; то има и добрата, и лошата си страна - това са безсрочните трудови договори. Всеки човек, който стъпи веднъж на пътеката на академичната кариера, може да бъде сигурен, че ще достигне докрай, ще се пенсионира на тази пътека. Това, от една страна, е добре, защото вътрешно мотивираният човек получава определена сигурност. Определено спокойствие, каквото е необходимо за капитални научни проекти. Когато аз искам да направя едно научно изследване и имам нужда от 7, 8, 10, 11, 15 години и същевременно мисля, че след 3 години я остана на мястото си, я отпадна и замина нанякъде - това е лошо. Същевременно безсрочният трудов договор е изключително развращаващ, когато става дума за хора, които са лишени от истински научен плам, от стремежа към знание. Защото това пък е райското място. Това е райското място за нищо-не-правене. И аз вероятно бих много ви учудил, защото такъв феномен не вярвам да има и в Бангладеш, когато ви кажа, че има университетски преподаватели, които са започнали кариерата си преди мен, стъпили са в Софийския университет преди мен и които до ден днешен не са публикували нито една научна статия. Ето това нещо не може да се търпи никъде. Това само у нас се търпи. Не вярвате изглежда...
- Вярвам, вярвам, но някак си не ми го побира акълът...
- Това е идеология, това е старата идеология. В университета се преподава. И винаги, когато се отправи този укор, дори без да се визират конкретни хора, се казва: "Ама нашата работа тук е да преподаваме, не да изследваме." Е, това точно не е вярно! Вие знаете, че има период, когато големи постижения в сферата на хуманитаристиката са правени не просто от университетски преподаватели, а от гимназиални учители. Гимназиални учители!... С позиции, с място, с име във философията!
- Освалд Шпенглер примерно...
- Шпенглер примерно, да. А тук на университетския преподавател му се отнема именно изискването да публикува.
- Но той в договора си не може ли да се обвърже с такова изискване?
- Разбира се, че може. Когато бъде назначен един човек, той може примерно да бъде задължен в рамките на определен брой години да се хабилитира или да защити докторската си дисертация. Не е редно хора да защитават докторски дисертации на около 50 години. Не е редно, не върви!
- Пак опираме до волята: вашият ученик, колега и приятел проф. Георги Каприев имаше в един момент желание да вкара условие, според което такива хора - поне във Философския факултет - да бъдат принудени да се хабилитират. Какво се случи, май като че ли умря от само себе си тази идея?
- Човек може да подканва, но не може да напише дисертацията на който и да е. При това, искам тук да направя уточнението, че не става дума непременно за негодни хора, напротив. Става дума за хора с талант, но за хора с вероятно липсваща организация... Можеш да подканиш, можеш да създадеш условия, но не можеш да му ги напишеш трудовете! Можеш да му се скараш, ако ти е приятел, което и аз съм правил, но не можеш да му ги напишеш. Просто трябва някак си да се вмени усещането, че това не е желателно, че това е задължение. Значи това би се решило с един договор. Аз встъпвам в университета и ми се казва: "Ти ставаш асистент и след 3 години трябва да представиш докторска дисертация! Така е според този договор." И тогава, когато след 3 години не представиш докторска дисертация, ти се казва: "Извинявай много, но договорът ти изтече!" И толкова. Голямата цел е деперсонализизацията, това е изключително важно за академичния живот в България. Да се деперсонализират отношенията. Тоест да се създаде механизъм, който да работи сам, който сам да движи, сам да отсява. Не защото този ми харесва или не ми харесва. Формулират се условия за реализацията на типа дейност. Изпълняваш условията... Не се сещам точно какъв пример да дам. А, да! Това е като в участие на Олимпийските игри - трябва да скочиш толкова и толкова. Толкова сантиметра трябва да скочиш на височина. Ако не скочиш толкова сантиметра, чисто и просто не отиваш на Олимпийските игри. Просто и ясно! Но така трябва. Не защото си хубав, висок, прекрасен, симпатичен и т.н. Не! Това са условията на играта.
- Доколкото знам, на запад няма институции като БАН. Но има изследователски институти към университетите, тоест университетите дават тласък на знанието. Преподавателят в университета е и учен, изследовател. А тук, в България, това разделение между университетско и академично, което ми се налага непрекъснато да правя и в нашия разговор, не е ли някак неестествено? Човек не може да е университетски, без да академичен, и обратното.
- Различно е. Но почти винаги членовете на академия са и преподаватели. Иначе се обезмисля, иначе охлабва самата тяхна дейност. Говоря за хуманитаристиката, не мога да преценя как стоят нещата в естествените науки. Но за хуманитарните дисциплини го казвам съвършено определено: човек има необходимостта да провери резултата от научните си изследвания в реална ситуация, в реална обмяна на мнения. Не е реална обмяната на мнения между седмината члена на неговата секция в Института по философия, а обмяната на мнения със студенти. Да провери това нещо работи ли изобщо: то казва ли нещо, обяснява ли нещо? И аз мисля, че това е голям ущърб за нашите колеги от Института по философия - тяхната откъснатост от университетите. Е, тези, които са добри, истински добри, тях, естествено, университетите са заинтересовани да ги привлекат по някакъв начин и това става. Добрите социолози например преподават социология. Вероятно това важи и за психолозите. А иначе разделението академично-университетско не е естествено. И аз мисля, че по-добре биха функционирали институти към университетите, както е например в Германия.
- И тогава може да има и Институт по средновековна философия...
- Такъв има!
- Има, да, но вашият е частно предприятие.
- Да. Той е друго, но ето това е един опит със собствени сили да осъществяваме самостоятелно дейности, които са свързани с изследователската ни работа. Да не товарим бюджета на Софийския университет, да не плачем за всяка книга, която искаме да получим, да не се оплакваме за всеки лист хартия или за тонер, или за всякакви консумативи, а да се опитваме и със собствени сили да си осигуряваме необходимото. Всичко това отива, разбира се, в крайна сметка в университета. Всичко това в крайна сметка резултира в преподаването в университета. Това е някак си естествено. Ние наричаме института си частен, той наистина е частен, но той произвежда обществено значима продукция. Продукция, която функционира в реални обществени дейности.
- И в този смисъл фактически той е обществен, защото знанието не е частно, както всички знаем.
- Да, знанието не е продукт от сферата на частното ползване.

Разговора води Митко Новков


Проф. Цочо Бояджиев (1951) преподава история на философията в СУ "Св. Климент Охридски". Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия в Лувен и на Европейската академия на науките и изкуствата във Виена. Автор на многобройни научни статии, публикувани у нас и чужбина, и на монографиите: "Неписаното учение на Платон", "Студии върху средновековния хуманизъм", "Античната философия като феномен на културата", "Ренесансът на ХII век: природата и човекът", "Августин и Декарт", "Философия на европейското Средновековие", "Две университетски лекции", "Кръговрат на духа" и на капиталния труд, с признат принос за цялата световна медиевистика "Нощта през Средновековието". Превеждан на повечето европейски езици, сам той превежда от древногръцки, латински и немски, като особено се откроява тук преводът му на "Сума на теологията" на Тома от Аквино. Поет, автор на стихосбирките "Пастир на думи" и "Прозорец на север".
Разговор с
проф. Цочо Бояджиев