Носталгичности
(вместо отзив)


Жегата топи, тежко се газят намръщените потни софийски пространства; току-що един трамвай ме е забавил с 15 минути, защото е сторвал дълго път на дебел джип, закъснявам и мисълта за това не ми е приятна. Последна отсечка пред галерията, правя се, че не ме докосва паренето откъм жълтите плочки и влизам. Не е за вярване. Тихо, полумрак, хладно. И като в роман от 30-те години - "Малка нощна музика" от Моцарт. Изпълвам се със спокойствие; след малко виждам, че не съм сама - няколко десетки са напуснали всичко. Всеки се е заслушал - и в Моцарт, и в себе си. В тишината на толкова познатото, шлагерното, което само привиква носталгични спазми, разбирам, защо днес хората още ходят на концерти. Концертът - това е една от последните възможности да напуснеш и да се върнеш, когато искаш. Серенадната атмосфера е широка, може да те погълне и за цял живот. С някои е сторила точно това. В програмата стои още кратката "Траурна музика" на Хиндемит за виола и струнни. Появата на солиста Христо Паскалев ме връща най-малко 20 години назад. Оглеждам се пак, надали има и 20 души, които го помнят оттогава. Оттогава той е в Германия. И идването му тук за някой и друг концерт почти не се състояваше. Ако заминалият не е от телефониращите, от напомнящите за себе си, а той не е, българските институции в лицето на своите художествени чиновници просто го задраскват. Така както Швейк - нулата. Не им мига окото.
И ето, сега слушам Хиндемит - събрано-сдържано, някак с неудобство Паскалев ми разказва сякаш цялата тази история. С виолата. Не мога да припозная звука, който съм запазила в себе си като негов. Двайсетте години са насложили опит, познание, промени в характера, страдание... И у него, и у мен. Страданието обаче тук, в изпълнението на траурната музика, се случва с неудобство. Почти скришом. Обърнато към този, който страда. След серенадата на Моцарт, този размисъл за мен идва напълно естествено. И аз скъпернически искам да задържа още малко от тези няколко минути музика; в нея един чудесен български музикант се срещна със състава, в който свиреше, преди да замине за Хановер. Може да се каже, че се срещнаха, за да се запознаят. След 20 години! Кой кому повече е липсвал - май въпросът отдавна е нелеп. Както нелепа изглежда мисълта за някаква поредна носталгия. Всичкото това различно изстрадано време е опънало преградата.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо