Седмото небе на Кристин
Най-хубавото в разказите на Кристин Димитрова е, че описват тъкмо познатия ни свят от сегашна България, без да се измъкват от него към "общочовешки" сюжети (каквото и да означава това) и без да звучат злободневно. Описват го спокойно, като напълно правомерна литературна вселена, с разбиране и - за известно мое изумление - със симпатия. Разнородни, забавни и докрай литературни, тези разкази предоставят на читателя изконното удоволствие от себеразпознаването, донякъде позагубено на предимно преводния ни литературен пазар. И през тях последните десет-петнайсет години тук стават по-понятни и очовечени, терапевтично изказани. Затова читателската им публика нараства лавинообразно.
Понеже, както се казва, "по разказите въпроси нямам", дръпнатите ми въпроси в дигиталния "разговор" с писателката и любима приятелка целяха друго: да разбера как тя вижда актуалния литературен терен у нас. Прочее, интерес, пряко свързан с доверието ми в способността на Кристин да бъде негов самостоятелен и непредсказуем играч, не играчка.


М.Б.


- Как би описала "новия литературен ред" в България?
- Кой е този ред? Не го знам.
- Какви според теб са отношенията на авторите със съвременната политическа власт?
- Предполагам, че платонични. Гледам, че се раздават разни медали за заслуги от време на време, тук-там на някой певец или актьор, но литературата определено не е сред централните теми. Авторите, които се надяват политиката да ги погали с някое отборно класиране, засега имат проблем.
- Кои произведения се превърнаха в литературни фетиши от 1989 г. насам?
- Имаше такива, но не съм участвала в канонизирането им и затова няма да участвам и в развенчаването им.
- Как се конкурират помежду си българските писатели?
- Бих искала веднага да отговоря - "на пазара", но не мога. Първо, българската художествена литература отсъства от повечето сергии и книжарници. Второ, в България живеят около осем милиона човека и Бог знае колко от тях са грамотни. А може да има и много такива, които да сме успели да отвратим от четенето. И понеже пазарът е тесен, голямата битка се изнася другаде - по страниците на литературните издания и пред институциите, в едно виртуално пространство, където литературата обслужва не читателите, а автора си. Обаче най-много въпроси се решават на масата, зад ракийката и салатката. И това не е странно. В "Големият разлом" Фукуяма обяснява прекрасно защо независимо от идеалните средства за комуникация компютърните специалисти са скупчени в Силиконовата долина. Там веднъж да отидеш в бара, и срещаш поне десетина колеги, които ще ти кажат всички клюки и ще ти дадат идеи за половината ти проблеми. Образува се мрежа, която е добра за участниците и лоша за останалите навън. "Вън" ли си, няма кой да се сети за теб, все ще те подминават. Тук, за съжаление, най-голям проблем имат авторите вън от София, вън от града на институциите. Такъв, какъвто имат всички български писатели накуп спрямо Ню Йорк например.
- Доколко твоето писане се съобразява с читателското търсене? Имаш ли наблюдения каква е публиката на твоите стихосбирки и каква - на сборника разкази, дали и по какво се различават? Имаш ли рационални мотиви за смяната на жанра?
- Писането ми много се съобразява с търсенето, но по един заобиколен начин. Тъй като пред себе си нямам читатели, а и не знам у какви хора ще попадне книгата ми, аз се съобразявам със собствената си представа какво бих искала да прочета.
Струва ми се, че хората се радват повече на разказите. Като че ли поезията стои настрана и казва: "Ела и ме прочети", а прозата казва: "Построих за теб цял един свят от стени, прозорци, зали и коридори, който прилича на истински. Само открехни вратата и краката ти сами ще тръгнат през лабиринта, за да търсят изхода от другата страна." Прозата ми дава съвсем други възможности.

- Как българските медии отразяват българската литература? Дразни ли те нещо?
- Понякога медиите вадят някакъв странен снобарски тон, понякога пък той излиза от авторите. Мразя предавания за култура, в които артисти се щурат из сцената на забързан каданс между въпроса на журналистката и отговора на режисьора. Мразя творчески натури, които отговарят с безкрайни многозначителни мълчания, премрежени погледи, подготвителни примлясвания преди изказването, дълбоки дръпвания на цигарата и т.н. креативни похвати за внушаване на многопластовост. Мразя ерудитско закачливия тон на уж сериозни, но всъщност плиткоумни литературни коментари - оставам с чувството, че някой отличник си играе на бебешката игра "дзак!". Мразя разговори за "духовността", "таланта" и "мисията на твореца", защото тези думи отприщват много мокри фантазии. Страхувам се, че все едни и същи хора се прехвърлят от една медиa на друга, защото никой не иска неизвестните. А те как да станат известни?
- Какво определя за теб писателския успех? Търговският успех, медийният успех - дали те се включват в него?
- Когато някой ми позвъни с думите: "Не можах да се стърпя и ти се обаждам, за да ти кажа колко много ми хареса книгата ти!", аз съм на седмото небе; и хем не ми се вярва, хем в продължение на няколко секунди вярвам, че това, което най-силно съм искала, се е получило, и потича една червенина от темето ми до петите. Пък за пазара, какво да кажа - всяка книга си има своя късмет. Но като че ли най-важното е да настроим критерия си за успех съобразно това, което се стремим да постигнем. Ако сме написали роман за пазара, нека не се ядосваме, когато не го споменават сред висшите постижения на словесното новаторство, а ако сме написали ерудитска стихосбирка, нека не обвиняваме хората, че вече масово не се интересуват от изкуство. Предполагам, че успехът трябва да се определя съобразно намеренията, вложени в книгата.
- Защо пое редакторски ангажимент към "Арт Труд"? Можеш ли оттам да тушираш противопоставянето между произведенията, създадени за публиката, и произведенията, които тепърва трябва да си създават публика (ако това е принципната разлика между високата и ниската литература)? Имаш ли угризения?
- Постъпих в "Труд" по обичайните причини: работата ме заинтересува. "Арт Труд" по идея е пъстроцветен, отворен към публиката вестник и дори някой от редакцията да би искал да задържи един и същи тон, просто няма как да се получи - за всяка рубрика обикновено избираме от различни предложения, които често пъти са противоположни по стил. Общо взето, гледаме да има разнообразие, така че всеки да се чувства добре дошъл. Но доколко успяваме, е отделен въпрос - вестникът е малък и не всичко може да се побере. Работя добросъвестно и затова нямам угризения, но мога да имам съжаления, ако нещо не излезе както трябва.
- Каква е цената да не принадлежиш към нито един лагер? Може би виждаш далеч повече български литератури, но защо някои го смятат за осъдително?
- Цената е, че не си "свой човек" и не ползваш ресурсите от връзки, клакьорство и защита, които лагерът осигурява. Но аз съм щастлива с разнородните си приятели. Към хората, от които съм видяла само добро, не мога да имам друго, освен добро чувство, и не мога да искам писмено разрешение от тартора на "лагера", за да общувам с тях. Ако някои намират това за осъдително, нека те да обясняват защо.
- Доколко българският писател трябва да се опъва на вменяваната му функция на будител? Как по-точно да се опъва?
- Този образ на будителя е кошмарно стизходителен. От "Стани, стани, юнак балкански" става ясно, че събирателният юнак балкански трябва да се счита за спящ. Е, стига вече! Всеки участва в изборите съобразно собствената си съвест и интереси и да бъде считан за заспал е огромна грешка. Няма какво да се "будим" помежду си: един човек - един глас. На всичкото отгоре Буда също означава "събуден", но прогледнал по един вътрешен начин. А нашето будене неизменно е свързано с образованието. Би трябвало вече да сме се нарадвали на този етап. (И по-скоро да мислим за заплатите на преподавателите.) Това обаче не означава, че отхвърлям общественото морализаторство. Мисля, че всеки - не само писателите и интелектуалците - а всеки гражданин на страната има правото да се изказва по важни за него въпроси. Например наскоро моя приятелка ми показа какви антисемитски гадости се бълват под псевдоними в Интернет. Обидите и заплахите към непознати се тълкуват от закона не като заспалост, а като престъпление. И възмущението към просташките етнически обобщения под псевдоним не е будителство, а задължение на всеки - веднъж на нас към другите, следващия път на другите към нас. С две думи, очаквам, че хората са отговорни за постъпките си и поради това, вместо да бъдат будени, трябва да им се търси отговорност.
- Следиш ли вълната автори, която се появява от 2000 г. насам?
- Гледам да ги следя, ама нещо не мога да ги схвана като вълна. Може би това е дефект на личното ми възприятие. За мен всеки човек е различен.
- Човешката спонтанност ли е основната липса в общуването между писатели и писатели, писатели и читатели в актуалната литературна ситуация у нас?
- Не знам, възможно е. Хората общуват добре, когато са весели, когато имат самочувствие и доверие помежду си.
Уви, не винаги е така.


7 юли 2004

Въпросите зададе Марин Бодаков


Кристин Димитрова е преподавател по английски език в Софийския университет и редактор в "Арт Труд". Автор на седем стихосбирки и на "Таро: вратите навътре", книга за окултната символика. Нейни стихове са преведени на 11 езика.
Последната й книга - сборникът разкази "Любов и смърт под кривите круши" ("Обсидиан", С., 2004) - е сочен за явление в най-новата белетристика.

Разговор с
Кристин Димитрова





През Любов и смърт под кривите круши от Кристин Димитрова (Обсидиан, С., 2004) към любовта и смъртта в кривата съвременна литература