Рей Чарлз Робинсън, пожарът
на душата
- Нека да говорим за него все едно, че е жив. Не мога да си представя това предаване да бъде като некролог. Вие сте жива, от плът и кръв срещу нас, каквато сте била до него с тази разлика, че той ви е усещал - повече отколкото ви е виждал.
- Той виждаше повече от останалите! С докосването си до неговата душевност започнах да разбирам, че понякога незрящите хора са по-зрящи от зрящите.
- Нека говорим за това как мъката се превръща - как изкристализирва - в музика. Имаше ли някой друг, който да прави това по-добре от него?
- Не. Аз си мисля, че Рей Чарлз е Рей Чарлз. Той е толкова самобитен, истински, автентичен - и толкова нищо друго, че... Той говори сам за себе си... Когато децата на сестра ми и на брат ми го видяха за първи път, бяха много малки. Румянчето, детето на сестра ми, което също има проблем с очите, ми каза: "Важното е, че той е винаги добър, излъчва светлина и просветление". Даниелчо беше светлорус, а той беше съвсем черен. Интересно е, че когато ние се засмяхме, виждайки ги двамата вкъщи, Рей усети защо. Рей е необятен като човек, също както музиката. Много се радвам, че стана така, той да дойде в България. Мислех си, че ще може да дойде още веднъж.
- Дали всичко, което той носеше в съзнанието си го изпяваше или запазваше разни неща тайни, за себе си?
- Според мен той беше генератор на музика, едно много висше същество във формата на земен човек, което 24 часа раждаше музика. Сигурно има и други такива хора по света, но като че ли Рей Чарлз Робинсън (това е цялото му име) е музика. В един от последните разговори с него в Лос Анджелис той сам каза, че е музика, че тя е част от него.
- Еднакъв ли беше гласът му, когато пееше и когато говореше?
- Още по-добър беше, когато говореше. Не си спомням той някога да е бил тъжен. Аз го познавах, когато той вече беше много независим - и като дух, и като тяло. Като че ли за него нямаше положение, от което да няма изход, затова и той беше опора за всички около себе си. Не помня да е бил тъжен, макар че много от песните му са такива.
- Тоест вие не превеждате blues (блус) като тъга?
- Не.
- А rhythm&blue?
- Той израства в методистка черква, с методистките спиричуъли и госпели. Той харесва Нат "Кинг" Кол и започва да пее като него. Майка му си отива, когато е бил на 15 години. Той е отгледан от нея и от първата жена на баща си. Майка му е била голяма фигура в живота му. Той я обичаше до болка, много дълбоко я ценеше. За него тя беше най-големият човек на света, защото бе го учила да бъде независим още преди да загуби зрението си.
- Вие сте се срещнали в години, в които думата "независим" е имала различно съдържание...
- За нас имаше опасно съдържание. За него, обаче, имаше много голямо значение, защото той беше близък с хората, които от години отстояваха гражданските си права. Даже има песни за Ейбрахам Линкълн, за Джон Кенеди, за Мартин Лутер Кинг. Той беше мечтател, но беше и реалист. Беше огромен, извън света, така го усещаше човек, но и беше много здраво стъпил на земята. Много интересно! Бидейки около него, човек ставаше много прагматичен. Та, когато брат ми навършваше 30 години, аз го попитах: "Ако изпратя една плоча подписана от теб на брат ми, сигурна съм, че той ще припадне".
- И той го направи?
- Той каза: "Защо ме караш да правя невъзможното, нали знаеш, че не мога да пиша?". И аз му казах: "Какъв ти е проблемът? Аз ще ти държа ръката.". Когато той надписа на Румен тази плоча, аз му казах: "Не е никак честно! Я сега подпиши и на мен.". На Румен той подписа едни негови хитове от началото от 70-те, а на мен тази уникална плоча, която е...
- ...японска, както виждам.
- ..."Message to the people", в която са събрани тези песни в подкрепа на гражданските права... Рей Чарлз беше човек без бариери в себе си и извън себе си. Дори в онези времена, когато светът беше накъсан от стени, прегради, железни завеси - той беше гражданин на света. Но е американец. Той носи американското в себе си. Обичаше Америка, тази на всички американци и тя го обичаше. Тази песен е наистина върхът, защото той е американски певец, който събира целия онзи колорит (от етноси, от вери, от езици ...) на Америка. Не говоря за онези хора в Белия дом и по Капитолия, много от които между другото го почитат.
- Те с Рейгън са били близки познати.
- Много близки, защото той е артист. В САЩ, както и в други страни хората се прекланят пред големите артисти, музиканти, писатели... интелектуалци. Той обичаше много и Шварценегер, гордееше се с това, че Калифорния е един щат, в който артистичното доминира. Беше близък и с Бил Клинтън.
- Майлс Дейвис специално пише в автобиографията си, че срещата му с Рейгън е била именно по повод връчването му на една награда.
- Да, той получи наградата на Кенеди сентър. Мисля, че не са останали награди, които да не е получил. Най-интересното е, че като че ли той не се стремеше към тези награди. Беше трудно достъпен за хората, отделен от тях - освен на концертите. На концертите си пееше до безкрай. Имаше един концерт във Виена, на който пя до 2 ч. през нощта.
- А ние, които си спомняме концерта му в зала "Универсиада", си мислехме, че сме привилегировани с толкова много бисове. Доколкото си спомням, той не гонеше хората от гримьорната си. Нямаше отрицателно отношение към журналистите.
- Той пееше с голямо удоволствие! Познавам няколко такива души, една от които е Райна Кабаиванска, които да не се притесняват, когато са на сцената и когато пеят и правят музика, стават себе си.
- Да, те тогава живеят истински.
- Те се освобождават напълно удовлетворени. Има големи артисти, за които излизането пред публика им коства голяма доза напрежение. Но за Рей това беше едно пълно, свободно изгаряне, един пожар на душата и на музиката в него. Всичко се смилаше. Големите музиканти на неговото време се опитват да го определят. Той пееше и соул, и поп, и джаз, и кънтри. Но не се притесняваше от жанровете, правеше песента така както я усещаше, изпяваше я и ставаше а ла Рей Чарлз. Той даже много се забавляваше с това, че каквато и песен да изпее, накрая тя ставаше песента на Рей.
- Може би "I can't stop loving you" ("Не мога да спра да те обичам" -б.р.) е именно парчето, което е най-"вашето"?
- Не знаех, че нямате версията на Рей Чарлз и Клио Лейн на "Porgy and Bess" на Гершуин (той много го обичаше). Някой ден мога да ви я дам... За мен той не беше телевизионен обект. Може би е една грешка от моя страна, защото съм телевизионен журналист, но с Рей се открихме в света без телевизията, без професията.
- Сигурно, затова е било по-истинско!?
- Да. Друго е с един Раджив Ганди или с един японски император. При мен сигурно работи и рефлексът на професията и аз изкорубвам човека, преди да кажа: "Добър ден!".
- Точно това искам да ви попитам, не се ли чувствате именно поради това много по-богата с тази негова обич, която ви е засвидетелствал и с идването си тук. Вие не сте злоупотребявали с нея, не сте правили от нея слава.
- Да. Сигурно така съм го усещала и доста се колебаех. Брат ми (който много го обича) се дразни, че сега, когато той пое по пътя си нататък, аз говоря за него [пред медиите - б.р.]... Той дойде тук и се запозна с цялото ми семейство, защото с мама се знаеха от извън България. Толкова беше щастлив на този концерт и много се надявах интелигентно да организираме следващата му визита. Може би е редно да кажа няколко думи за това, че като човек той беше още по-необятен, страхотен и космически, отколкото като музикант. Но като че ли успяваше 100% да направи това, което иска, с гласа си, с музиката си. Той схващаше това като божа работа. Не беше религиозен, но вярваше, че в света има сила, на която хората трябва да се подчиняват. Сигурно затова беше толкова добър човек, много широко скроен. Всичко това е в песните му.
- Но той приемаше по-скоро именно тази ваша искреност, това ваше желание да бъдете изцяло отдадена на Рей Чарлз - не на звездата, на легендата, а на човека, певеца.
- Моите колеги и приятели все не можеха да разберат защо аз не пробвам [да направя интервю], защо! Аз имах някакво чувство на граница между...
- ...личното и професионалното пространство.
- Да. Рей също имаше такова чувство. Той беше голям професионалист изградил се сам (от 15-годишен останал без майка си и леля си). Хваща спечелените $500-600 и тръгва към Сиатъл от Флорида. Започва да пее като Нат "Кинг" Кол. Много бързо разбира, че иска да пее така, както той може и започва да звучи сам на себе си така, както никога не е звучал (както сам казваше). Хората го приемат, без значение дали е по-добър от Нат "Кинг" Кол. Това е неговата философия. Той не се е борил за всички тези получени награди. Той вярваше (и това е научил от майка си, особено след като загубва зрението си). Преживял е голяма травма в детството си - неговото братче се удавя във ваната, а той не е можел с нищо да помогне, защото е бил много-много малък (4-5-годишен). Изглежда, че този живот в крайна бедност (майката е перачка) му беше позволил да разбира неща, които малко хора могат в света и днес. Това, което е важно, поне за хората, които слушат неговата музика, за да го разберат, е, че парите не правят живота на човека. Самодисциплината, философията, това, което човек трябва сам да извърви и да износи своя кръст не означава, че една перачка има по-малко достойнство от един Бил Клинтън или от Джон Кенеди, или от Мартин Лутер Кинг. Той е един от хората, които са ми помогнали - аз все пак го срещнах доста млада. И сме големи съмишленици. Богатството, достойнството, независимостта, силата на човека са в самия него.
- Да. Не са успех, в световна слава.
- Винаги съм казвала, че Рей Чарлз стигна на един Еверест в своя земен живот, без да знае, че върви натам. За него животът беше една огромна планина като Хималаите. (Аз съм сигурна, че сега той върви още по-нататък.) Той знаеше, че винаги има един нов връх и едно ново начало. Имаше една интонация, като че ли преподава в детска градина. Може би, защото винаги останалите около него са били по-незрели. Той искаше да каже, че най-важното е "какво правиш колкото се може по-добре". "Това е, което правя аз - пея най-добре колкото мога."
[...]
Рей Чарлз казваше, че може да има мир и човечност по света само ако ние всички сме заедно. И когато някой от нас си помисли нещо лошо за американците - за войните им, за президентите им - и чуе тази песен, тогава той ще погледне с един друг поглед към хората на Америка. Рей Чарлз е един редови американец, но той е Америка (и даже е такъв повече от водачите й). Песента му "Georgia on my mind" става химн на Джорджия в края на 70-те. Той беше страхотно горд от това, защото е от Джорджия. Той имаше страхотно чувство за махалата. Тази песен звучи като неформален химн на Америка, защото тя - плюс хилядите проблеми на света през последните десетилетия - е вградила много големи висоти в духовното, в изкуството, дори и в политиката и икономиката. Това е тази Америка, пред която се прекланяше Рей Чарлз, чиято рожба беше той.
- Но той не беше мегаломан. Когато дойде в България, прие нашата страна като "вашата".
- Направо я прие като "своята", искаше да си купува къща тук - едва го разкандърдисахме с брат ми. Когато казваше, че иска да дойде, настъпваше голям смут. Колкото пъти той идваше тука, толкова пъти всички се държаха с него страхотно и от най-неподозираните хора. Той беше фен на японците. Той идваше от крайния Запад на света, а те са в крайния Изток на света. Може да се спори кое е началото на света и кое е краят му, но той като че ли свързваше началото с края. Рей има страхотни фенове в Япония. Когато той пее там, целият архипелаг започва да се придвижва с всички превозни средства към него. А той е артист, той пее до среднощ...
Мен много млада ме джиросаха в Япония, на края на света и аз се втрещих, когато на 5-,6-тия ден се оказахме пред харакирито на Юкио Мишима (един от най-големите японски писатели, съперничещ на Кавабата, номиниран за Нобелова награда). Майка ми каза тогава: "Каква е тази страна, къде дойдохме?". Аз мисля, че сега мога да изкарам още няколко живота безпрепятствено в страна като Япония, защото мисля, че изстрадах пътя към тези толкова висши същества. Минала съм през 3-4 години денонощно повръщане. Сблъсъкът на двете култури доведе до една от най-големите трагедии в живота ми. След това разбрах, с помощта на Рей, че това е бил голям божи шанс, една много дълбока океанска вода, която толкова бързо те прочиства и центрира, че ти нямаш право на втори дубъл.
След това като кореспондент разбрах къде съм. Започнах да вървя в един друг свят и след като стигнах донякъде в моите съвършено скромни понятия (преди 30 години) аз се чудех как да го кажа така, че хората да ме разберат. Обикновено пишех подлистници за тогавашното "Работническо дело". Няма да казвам името на тогавашния редактор, който ми съкращаваше последния абзац.

- А именно човешкия.
- Аз точно там успявах да кажа защо заглавието е такова. Много неща излизаха с едно заглавие, което не се намираше в текста. А важното е да докараш човека до последния абзац на статията или до последната песен на диска. Та, много пъти, когато съм се мъчила да обяснявам за Дзен будизма и японците, за индуизма и индийците, за източните религии и изтока започвам от това, че това не е религия. Ние трябва да знаем, чe не сме сами в света. Колкото повече го разбираме (ние сме си родени на и за земята) и колкото по-точно отреагирваме на земната си същност, толкова е по-прекрасно. Но нека го правим като Рей - да бъдем върха за себе си на земята, без да изключваме, че оттам нататък има и други върхове. Та, когато се мъча да обясня, винаги казвам, че това не е религия, ами е житейска философия! Такъв е Рей Чарлз в моята памет, в душата и в разсъдъка ми. Той не е само музика. За някои (като брат ми) той е кумир, той е религия. За мен Рей Чарлз е една житейска философия, едно общо светоусещане към онова, което са хората и ако човек го слуша, макар и да не може да го формулира, може би малко по малко започва да се приближава към вечния въпрос: "Защо сме създадени на този свят?". Той беше човек на висшите категории, макар че му се струваше, че прави най-елементарните неща (дори и когато пееше, мислеше, че е много просто).
- Вие сте имали усещането, че той е бил част от тази висша любов, също като вас?
- Аз съм много далеч. Аз съм един обикновен човек и съм благодарна на Господа Бога, че в изключително трудния си живот като бетеански пишещ журналист съм имала възможността да видя, да усетя такъв човек... Така е в живота - двама вървящи по една пътека са много, всеки трябва да върви по своята. Искрено се надявам да се засечем другаде.
Слава Богу, срещнахме се и тук. Животът на човека, според мен, е едно непрекъснато сблъскване на страхотни възможности. Някои от тях ги хващаш и ги уцелваш, с други се заблейваш и разминаваш. Затова аз искрено проповядвам и вярвам в музиката на Рей, че животът е един този път, той не е като следващия или предния път и човек в никакъв случай не трябва да го пропилява и да блее. Човек трябва да бъде вътре в себе си и много нащрек. А с останалите навън по света да е спокоен.



Даниела Кънева е журналист-международник, била е кореспондент в Токио, Пекин, Делхи. Известно е нейното дългогодишно приятелство с Рей Чарлз.

Людмил Фотев е директор на РФИ - България

Разговор на Людмил Фотев
с Даниела Кънева



Стенографски запис на предаването "Разкажи се" с Людмил Фотев, по RFI, 20.06.2004 г. с гост Даниела Кънева. Съкратен вариант.