Честито!

Стилът Димитър Тъпков
Композиторът, роден преди 75 години по тези географски ширини, е орисан да има интересна творческа съдба (в смисъла на онова прочуто китайско проклятие). Отминало е славното време, в което предходниците с единна идейно-естетическа платформа, подплатена с огромно професионално майсторство и обагрена с ярки индивидуални почерци, са преодолели историческото изоставане и са изградили съзвучен със световните тенденции "български стил". Настъпили са времена на яростно идеологическо противопоставяне, информационна изолация, духовна стагнация, гранитна нормативна естетика, контрол и други прелести на обществения строй. От време на време има "размразявания", подхранващи илюзията, че са възможни трайни положителни промени, но след тях хватката се усеща още по-желязна. Младата смяна (след компрометирането на термина "поколение" от тоталитарната музиковедска мисъл се чудя с какво да го заменя) е разединена. Оформя се класически "двуполюсен" модел: от една страна "авангардистите", вярващи във и безкомпромисно отстояващи (най-вече с творчеството си) радикалното обновление, принципно новото музикално мислене; от друга страна "консерваторите", целящи запазване на статуквото с всички възможни средства. Зад едните стои световният процес на развитие, зад другите - държавата. По средата остава внушителна група композитори, нежелаещи да мислят догматично, но и считащи най-новото за прекалено екстремистко. Някои опасно лъкатушат между полюсите в стремеж да съчетаят несъчетаемото, други намират постоянно и сравнително закътано място в жанрови "ниши" (приложна, детска, естрада), трети ограничават обема на творчеството си и прехвърлят акцента на други музикални дейности. Малцина градят собствения си творчески път далеч от арените на противоборство, извън диктата на канони и моди; усъвършенстват таланта и духовния си потенциал, за да отразят по специфичен "личен" начин сериозните значими проблеми на съвремието. Димитър Тъпков е един от тях.
"Авангардистите ме считаха за изостанал, изостаналите - за авангардист" - казва той в едно радиоинтервю. Добре е, че никой не го е считал за "краен" представител на другия лагер, така може би са му спестени някои иначе неминуеми неприятности. Разбира се, Димитър Тъпков е много далеч от типа композитор-бунтар (не дай си боже революционер) или патетично-гръмогласен апологет на тази или онази кауза. Устойчивите естетически възгледи му осигуряват стабилно еднопосочно творческо развитие без скокове, сътресения, сривове или "кризи на идентичността". Колебания, съмнения в правилността на конкретно художествено решение не липсват, но те се превръщат в сигурно средство за отърсване от сковаващата сила на правила и стереотипи. Творбите му са здраво опрени в традицията - както по отношение работата с фолклора (тук прекият му учител до 1956 г. проф. Марин Големинов и Филип Кутев изиграват съществена роля), така и спрямо националната и световна класика на XX век (харесва и предпочита Владигеров, Пипков, Веселин Стоянов; от чуждите Барток, Шостакович, Хиндемит...). Отворен е и към най-новите постижения в композиторската практика, но избирателно - като необходимост за обогатяване на арсенала от изразни средста. Проблемът "неповторим индивидуален стил", разпознаваем от няколко ноти, като че ли изобщо не занимава Тъпков. Приоритетно е ясно формулираните творчески цели да се реализират с перфекционистична точност чрез най-изразителните възможности на музикалния език, всичко останало идва след това. И все пак дори неопитното ухо ще долови специфично тъпковската звукова атмосфера в творбите му, а познавачите с лекота ще откроят типични стилови белези: многовариантна гъвкаво нюансирана в изразителността си мелодика; преобладаване на полифоничните над хармоничните похвати; предпочитания към по-ранни исторически варианти на класическите форми (където правилата все още не са установени окончателно и свободата на трактовки е голяма); деликатен баланс във взаимопроникването на рацио и емоция; лаконизъм и сгъстено протичане на формообразуващите процеси. Всичко това е споено в едно стилистично цяло, носещо "запазената марка" на Димитър Тъпков.
Някои са склонни да преувеличават значението на "френската следа" в творчеството на Тъпков; той, напротив, се старае да я омаловажи. Истината вероятно е някъде по средата. Завършил е френски колеж. Перфектното владеене на езика - отворена информационна врата към културите отвъд желязната завеса в годините, за които стана дума, пък и след това - му е оттам. Възпитанието, за което всички можем само да му завиждаме, сигурно е дошлифовано и там. Колежът вероятно му е формирал и по-различна от битуващата по онова време в българските училища ценностна система, благоприятна основа за това, което днес е модерно да се нарича "другост". (Апропо, Тъпков схваща индивидуалността си именно като "другост", непринадлежност към школи, течения, партии и всякакъв друг вид обединения. Определението, което дава за себе си в споменатото радиоинтервю, е "вълк-единак". Разбира се, това е хипербола. Вълк не е и никога няма да бъде, а единак...хм, няма нищо на този свят, което да не може да бъде класифицирано във вече известна и позапълнена категория.) Не е за пренебрегване, че библиотеката на "Алианс франсез" е предлагала на двайсетинагодишния младеж доста прилична колекция от френски партитури (Берлиоз, импресионистите, автори от началото на XX век), каквито по това време никъде другаде не биха могли да се намерят. Усвоявайки ги "емпирично" (негов израз), той неусетно е натрупвал като художествен опит в глъбинните пластове на творческото си съзнание общи тенденции, смятани за преимуществено "френски": подчертан афинитет към тембъра и оркестровия колорит, филигранен финес в детайлите, вкус и мяра в пропорционирането на формите, изискана жанрова образност. И въпреки всичко това Димитър Тъпков "не плува във водите на френската музика" (пак негов израз). Изброеното дотук е вярно, но не достатъчно основание за еднозначно твърдение - нещо основно липсва. Духовната субстанция, същността на творбите му и музикалният език във всичките му проявления като изразител на тази същност нямат нищо общо с френското музикално мислене, те са си български. Светоусещането и чувствителността - също. За националната идентичност на едно творчество определящите, доминиращите фактори са точно тези. В произведенията на Тъпков това е показано блестящо.
Както е известно, в България композирането не е професия, а нещо като хоби; за прехраната композиторите трябва да си намерят друга работа. Деловите качества на Тъпков - организираност, предприемчивост, прецизност, работохолизъм - са му помогнали да заема безпроблемно ръководни административни постове. Едва ли е бил очарован да борави с документи от типа на "В отговор на ваше писмо входящ номер...съгласно член, параграф, алинея...", или да издава заповеди за назначения, уволнения и наказания, но това естествено е влизало като задължения в длъжностната му характеристика. Едва ли е било лесно и приятно ежедневното "превключване" от администратор в творец; и творческата активност на Тъпков май не е спечелила много от това. Но всяко зло за добро - досегът с хорските проблеми и съдби, този перманентен "курс по човекознание" е безценен за обогатяване на жизнения, оттам и на художествения опит. Най-видими за културната ни общественост са били резултатите от директорството му на Софийската опера (1967-70). Силни сезони с по 7-8 премиери, поддържан репертоар от над трийсет заглавия, около една трета български, турнета в чужбина, гастроли на добри чужди солисти и диригенти. Предполагам, че годините 1972-79, в които е заместник-директор в Научното обединение по изкуствознание, са били спокойни и плодотворни в научната дейност на сътрудниците. По време на ректорството му в ДМА (1979-82) вече не бях (уви!) студент, а в следващите четири години по принципни съображения "заобикалях отдалеч" Комитета за култура, където той беше заместник-председател.
Тук е мястото да присъединя Тъпков-педагога към Тъпков-композитора и Тъпков-общественика. Преподава инструментознание и оркестрация в ДМА от 1961 г., получава клас по композиция през 1971. По това време (а може би и до днес) програмата на този "учебен предмет" е нормативно задължителна и включва практическото изработване на класически форми (от най-елементарна детска песничка до симфония, инструментален концерт или опера за дипломна работа). Учебник, разбира се, няма, специалността се води творческа, преподавателят преценява колко и каква да е теоретичната част. Проф. Тъпков, изглежда, се чувстваше удобно в така очертаните му педагогически параметри и правеше всичко студентът също да се чувства така. Технологичните умения се усвояваха лесно и почти незабележимо се подреждаха в система за организация на музикалния материал. Проф. Тъпков по някакъв свой, външно ненатраплив, но безотказен начин приучаваше студента да мисли аналитично: да преценява възможности, да пресява варианти, да отхвърля, да аргументира, да избира. С други думи, превръщаше го от занаятчия в творец. А който смяташе да забрави класическите форми, можеше да извлече от знанията си универсалните композиционни закономерности и да ги подреди в каквато си пожелае система за организация на музикалния материал.
Ако беше роден преди 75 години по други географски ширини, проф. Димитър Тъпков щеше да е орисан на скучна и предвидима във всяко отношение съдба. По случай юбилея му неговото издателство (не в смисъл на притежание, а там, където от много време публикува всичките си творби) щеше да пусне нови тиражи на партитурите му, неговата звукозаписна фирма (в същия смисъл) щеше да издаде кутия с 4-5 компактдиска "The best of...", най-добрите му камерни произведения щяха да се изпълняват от реномирани ансамбли в продължение на няколко месеца, поне един фестивал щеше да го сложи като актуален акцент в програмата си, да не говорим за почетни знаци като акт на уважение от най-високо държавно ниво. Но той се е родил по тези географски ширини и нищо от това няма да му се случи. Не го правим и за стогодишните юбилеи на колосите от славните времена, на които се крепи музикалната ни култура, какво остава за живите. Дано аз съм единственият неинформиран, но не знам да му се готви дори един авторски концерт. "По-добре е да заслужиш почести и да не ги получиш, отколкото да се ползваш от почести, които не заслужаваш" - е казал Марк Твен. Може да служи и за оправдание, и за утешение, нали?

Румен Бальозов


Димитър Тъпков е роден на 12 юли 1929 година в София. Завършва композиция при проф. Марин Големинов.
Заемал е следните длъжности: заместник-главен редактор в радиото; главен секретар на СБК; директор на Софийската опера; заместник-директор на научното обединение по изкуствознание на БАН; заместник-председател на Комитета за култура.
Академичната му кариера започва през 1961 г. като преподавател по инструментознание и оркестрация. От 1974 г. преподава композиция, а от 1976 г. е редовен професор по композиция в Държавната музикална академия. От 1979 до 1982 г. е ректор на академията. През 1995 г. след предложение да бъде пенсиониран, той напуска академията и приема предложението на Шуменския университет да е професор и завеждащ катедра "Теория и история на музиката". От 1998 г.е професор в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, където преподава композиция, оркестрация, инструментознание и музикален анализ. От 2000 г. преподава "Съвременни композиционни системи" в Пловдив.
Сред учениците на Димитър Тъпков по композиция (над 20 дипломирани) са Александър Кандов, Андрей Диамандиев, Григор Паликаров, Емил Мирчев, Емил Ханджиев, Милен Панайотов, Румен Бальозов, Ясен Воденичаров.
От 1997 г. е директор на Международния музикален фестивал "Софийски музикални седмици"
През 1976 г. неговата "Кантата за мира" печели първо място на Международната трибуна на композитора в Париж, а през 1977 г. на Тъпков е присъдена първа награда за детска песен на конкурс на ОИРТ.
Произведения:
Пет скици върху народни песни за струнен квартет (1954)
Концерт за колоратурен сопран и струнен квартет (1955)
Концерт за оркестър (1969)
Рапсодично дивертименто (1972)
Квартет за флейта, виола, арфа и чембало (1973)
Шест багатели за струнен оркестър
Кантата за мира (1975)
Ламенто за оркестър (1976)
Симфония Бреве "1878" за симфоничен оркестър (1978)
Симфония - 2 за глас и оркестър (1991)
Микросимфония за струнен оркестър (1991)
"Към вечността", цикъл песни за глас и кларинет по Александър Геров (1993)
Концертино за фагот и струнен оркестър (1994)
Варианти за струнен оркестър (1995)
Анданте в памет на Александър Танев за пиано и оркестър (1997)
Две песни по френски трубадури от ХII в. за смесен хор (1998)
Четири миниатюри за глас и оркестър по Александър Геров (1999)
"Годишните времена", миниатюри за глас, флейта и ударни по хайку (1999)
Импровизо за соло цигулка (2000)
Соната за соло виола (2001)
Багатели за октет (2001)
Квази рапсодия за камерен оркестър (2002)
Капричио за малък симфоничен оркестър (2003)
Соната за соло флейта (2003)