Пиесата на Музил

"Фантазьорите" е единствената пиеса на Роберт Музил. Българските читатели познават прозата му. Едно от големите имена на европейския модернизъм, творчеството на Музил е отдавна част от литературния канон. "Човекът без качества" е най-известният му, незавършен роман. Съвсем неизвестен беше у нас фактът, че Музил е проявявал интерес към театъра. А и е пресилено да се каже, че единствената му пиеса, писана през 1921, има особено интензивен сценичен живот. Сценичните интерпретации на "Фантазьорите" нямат особен успех. Така че появата й на български език, благодарение на Владко Мурдаров, запълва пропусната възможност българската драматургична и театрална аудитория да се запознае с типичния за модерната драма от първата половина на 20-те на миналия век алегоричен сюжет, проявяващ драмата на модерния човек.
Особено през втората половина на ХХ век този драматургичен маниер получава различни варианти на развитие. Параболата е любима фигура на драматургичния сюжет, а отделните фрагменти, които отварят пред погледа на зрителя драматичното разцепване на субекта на "вътрешен" и "външен", представят загадъчния свят на чувствата, неговата непознаваемост срещу този на науката и машините, на безличието и антихуманността. Преплитането на метафоричния и прозаичен език е друг белег на този тип драма на Модернизма. Драматургията от следвоенния период, както и до към 70-те продължава авторски да доразработва тези основни елементи от 20-те и 30-те.
В пиесата на Музил основните действащи лица са чувствителни интелектуалци: университетски преподаватели, странни жени, някои от които склонни към изтънчени чувства и философски настроения. Фантазьорството, мечтателството е реакция срещу рационалната подреденост и прагматизма, и метафора на съществуването: коя е действителната действителност?
Взаимоотношенията им са сложни мрежи от интелектуални игри, за да се домогнат към разбиране на собствения си свят. Особената болезност и призрачност на сюжета се дължи тъкмо на невъзможността да се проявят в ясна фабула и формула нюансите в чувствата и преживяванията. Затова на края, когато едната двойка се разделя и уж "развръзката" е разрешила стари истории, пиесата остава де факто с "отворен финал": все така не е ясно дали Регине ще се самоубие, дали са се "разбрали" с д-р Томас.
Казано накратко, пиесата на Музил идва у нас, когато по други пътища - сценични и драматурчни - театралната публика вече познава подобен тип "театър", макар не особено качествен. В това отношение, Музил не е изключение. Характерно за рецепцията на нашата театрална култура по отношение на явления от европейския театър на ХХ век е затрудненото възприятие и преработването на факти или с голямо закъснение, или чрез не от най-добрите образци, или запознанството с образеца след познаването му вече чрез интерпретации - последният ярък случай беше появата на "Одисей" на Джойс.
С други думи, появата на единствена пиеса на Музил на български, идва не толкова, за да възстанови "справедливостта" (за закъснението), а за да се улесни усвояването на модерната драматургия у нас.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Роберт Музил Фантазьорите. Превод Владко Мурдаров. Издателство Пигмалион, Пловдив, 2003.