Руритания или Балканите:

(ни)чия земя в топографията на въображението

Един влак прекосява безкрайната балканска зима в първите дни на януари 1990 г. от Белград до Букурещ. В уютно затопления вагон пътува една сръбкиня и чете роман от "Балканската трилогия" на Оливия Манинг. В него се разгръща ретровизията на една англичанка за полуаристократична, полуекзотична и призрачна Румъния от времето на Втората световна война. Без подкрепата на въображението всяко пътуване остава само незавършена фикция - реалност, осъдена на забрава.
През последвалото бурно краевековие жената от влака прекосява безкрай страници, покрити с литературни образи на балканската terra incognita. В тях пътуващите жени и влаковете се оказват най-честите посредници между въображаемото и Балканите. Жената пише книга за книгите, които изписват нашия край на света върху разстилащата се карта на британското въображение. В същия край на света и века две войни прекрояват за пореден път реалните територии на Балканите...


Книгата "Измислянето на Руритания" (Inventing Ruritania) от Весна Голдсуърди, публикувана през 1998 г. от издателството на Йейлския университет, бързо се вписва сред най-оригиналните и дискутирани нови изследвания за Балканите. Ключова отлика е нейната изследователска перпектива към тези земи, народи и култури, която реставрира техни образи, наслоени в един близо 150-годишен британски литературен архив. Неговият анализ започва с гръцките поеми и писма на лорд Байрон и завършва с румънските и гръцките сюжети в романите на Оливия Манинг от началото на 1960-те. Процесът на британското опознаване или "припознаване" на далечния полуостров проследява в хронологичен ред пътеписни, мемоарни, поетически, публицистични, романови и прочие писания за Балканите. Името на авторите им е легион, вероятно затова с майчинска блага ирония те са назовани "децата на Байрон". Сред тях изпъкват бащата на Дракула Брам Стокър, кръстникът на Руритания Антъни Хоуп, балканският репортер Хю Мънро Саки, Агата Кристи, Бърнард Шоу, дипломатът Лорънс Дърел, Ребека Уест, Греъм Грийн, Ивлин Уо, повече или по-малко известни у нас участници в английския дебат относно потушаването на Априлското въстание от 1876... Петилетка по-късно книгата вече е класическо заглавие в своята област, а пък нейната авторка споделя авторитета на балканисти като Мария Тодорова, Миша Глени, Лари Улф и Милица Бакич-Хейдън, чиито изследвания са продукт също на последното десетилетие. Споделя и тяхната критика на епистемологичната матрица на Запада, за да обясни как той произвежда образи на непроницаемите за него Балкани. И още, да анализира как под властния му взор тези образи стават "автентично знание" за западния европеец, а за "неповинния" балканец - негова втора природа.
Голдсуърди не предпоставя във фокуса на своето четене художествените проекции на исторически наследства, политически маньоври или културни войни. Това го отличава от четенето на мнозина други, които предпочитат да съзират в написаното най-често обективно свидетелство, алегоричен аргумент или декоративен компонент. Доколкото чете предимно романи, формиращи балкански национални модели, Руритания неизбежно се приютява в широката сянка на "Въобразените общности" от Бенедикт Андерсън и "Ориентализмът" от Едуард Саид. Същевременно тя дискретно се отклонява от проправените от двамата пътеки в националистичните и постколониалните изследвания. Още самият термин "измисляне" (inventing) в заглавието на книгата подсказва нейното родство с подходите на Хобсбом и Гелнър в изследванията на националната държава, на нейните политически и културноидеологически конструкти. От друга страна, доколкото методологичните призраци на Саид и Андерсън бродят навред из Руритания, отклонението всъщност кръстосва техните пътеки с тези на британските културни изследвания. Макар и не експлицитно, в концептуалната основа на Голдсуърди лежи широка мрежа от анализи и модели на отношението "литература-култура", която Реймънд Уилямс заплита преди близо половин век. Кръстосването продължава до ден днешен благодарение на новия историзъм (с или без Фуко), на Тери Игълтън, Антъни Ийстхоуп, Хоми Баба и др. Впрочем българското издание на книгата също добавя символен капитал към вече очертан у нас контекст. В каталога на издателство "Кралица Маб" тя застава редом с преводи на класически за своята област заглавия като "Националната идентичност" от Антъни Смит, "Отражението на исляма" и "Ориентализмът" на Саид. А Леонид Дуков, преводач и на последните две книги, тук показва концептуална и фактологична точност, както и хубав усет за смисловите нюанси и междукултурния диалог.
Преходът от литературни към културни изследвания оставя в "Измислянето на Руритания" най-видими следи с размиването на границите между "висока" и "ниска" култура, между литература и нелитература, както и с изчезналия авторитет на литературния канон, с попкултурното омешване на литературата и киното. В рамките на такава концептуална "недисциплинираност" впечатлява упоритостта на Голдсуърди, консервативен професионален навик в нечии очи, може би, да подчертава литературните контекстове на изобилието от британски произведения, въобразяващи Балканите през ХIХ и ХХ век. Подобно контекстуализиране обосновава идеологията на тяхното критическо четене. Как литературата става посредник на "империализма на въображението" (както гласи подзаглавието на книгата), който гради и вгражда там на Острова популярни стереотипи за тукашната култура, политика, история и бит? И по какъв начин тяхното въобразяване определя нашето мислене и действия днес?
Според Голдсуърди "Балканите" подхранват преди всичко сферата на британските развлекателни и медийни дискурси, дори и тогава, когато попаднат в политически или дипломатически дебати и писания. Тези дискурси уж равноправно съотнасят, ту в драматичен, ту в сантиментален, ту в ужасяващ, ту в комичен план, "британското" и "балканското". В действителност те проследяват предимно траекториите на въобразяващия или - речено по руритански - колонизиращия поглед. Тази двойственост налага върху балканските образи неизличимия отпечатък на екзотичност, примамливо-невинна, но и неуредена, вулгарно-отблъскваща, загадъчна и ужасяваща. Претенцията за правдоподобност на новооткритите балкански реалии, присъща на пътеписите и на наративни произведения, които използват техния сюжетен алгоритъм, не изключва, а най-парадоксално предполага съчетаването им с фантазми или с грижливо култивирани имперски предразсъдъци. Двуликост, която не липсва нито в писмата на лейди Монтегю от началото на ХVIII в., нито в пътеписа на Ричард Басет "Балкански часове" (1990). Но такава двуликост все пак остава непоправимо едностранчива, доколкото запазва еднопосочността на завоевателския поглед: дойдох, видях, написах. Особено показателен е начинът, по който автори на политически комични романси, като Антъни Хоуп, или на шпионски романи, като Джон Бюкан, приписват на байроническия тип бунтари британски консервативни ценности.
Следващата критическа стъпка е откриването на погледа на Другия, но не и неговото равнопоставяне. Как балканците стават "цели англичани", "ама не чак дотам", речено с думи познати. Тук добри примери са комедията на Бърнард Шоу "Оръжията и човекът" (1894) и готическият роман "Дракула" (1897) от Брам Стокър. Първото произведение представя може би най-цялостния образ на "българското" в текстуалното тяло на британското въображение. Неговата тематична близост с Алеко-Константиновия сюжет за нескопосаното европеизиране на българина или с "Криворазбраната цивилизация", на която обръща внимание Николай Аретов, е безспорна. И все пак, Шоу позволява на своя българин само частична еманципираност, точно както и колкото лондонският хайлайф я разрешава на неговата "прекрасна лейди" Дулитъл от "Пигмалион". Другостта и в двете пиеси е преди всичко социално, а не етнокултурно форматирана. В сравнение с тях безсмъртният трансилвански граф на Стокър изглежда въплъщение на пределната другост. Радикалното различие на Дракула е експонирано като ужасяващо свръхестествено, но в неговата свръхчовешка тоталност се разчленява валмото от викториански социални, етнически, културни и политически страхове. Не по-малко ужасяващ обаче е и обратният му лик, напълно съвпадащ с образцовия викториански джентълмен. В библиотеката на своя замък Дракула показва на Джонатан Харкър колекцията си от английски книги с думите: "тези книги ми бяха приятели дълги години и чрез тях заобичах Англия". Посредници на желанието, книгите, понякога невидимо, сплитат и нишките на обичта към другия.
Покрай този роман Голдсуърди въвежда термина "балканска готика", който според мен задава доста продуктивна изследователска перспектива. Основания за неологизма дават както добре измайсторените злодей, девици в беда, зловещ старинен замък и смразяващи ужаси, така и един ход, характерен за топографията на готическото. В класическата британска готика от ХVIII-ХIХ в. поместията на злото са все някъде другаде - в Италия, Франция, Испания - земи на католицизъм, забранени страсти, неизречими престъпления и неизлечима поквара. Вампирските сюжети на Джон Полидори, Дж. Шеридан Льофану и Стокър преместват в границите на имперското въображаемо и прекрасния нов свят на Балканите. От което обаче произтича и новият параноичен страх от "обратна колонизация", както го нарича Стивън Арата. Графът пристига в Лондон, за да всее своята зараза във вените на цялата велика нация. За да отвърне на удара, империята обединява силите на Запада, изправяйки срещу балканския кръвопиец тексаски американец, холандски лекар и шепа британци. В крайна сметка страхът от другостта не е очистен; той само е преодолян за момент, след който се завръща, а готиката, както и национализмът, стават интернационални.
Голдсуърди успоредява двуликото отношение на едновременно европеизиране и ориентализиране на Балканите с една британска визия за Европа като враждебна другост, чийто югоизточен край е екзотичен и същевременно типичен представител. Двойните перспективи диалогично насочват "британския" и "балканския" поглед един към друг, но и към собствените си култури. От тази разнопосочност тя се опитва да отнесе изводите от изследването си към днешния ден. В "Измислянето на Руритания" раздвояването или удвояването на културно-топографските зони е не само детайл от разбягващата се идентичност на съвременния номадстващ интелектуалец, описван от Дельоз и негови следовници. То произвежда и особения ефект на креолизация между метрополията и периферията в британската култура. В края на ХIХ и началото на ХХ век такова смесване оставя колкото желания, толкова и наложен отпечатък на раздвоена идентичност в писането на автори с ирландско-английска кръвна група, като Дж. Ш Льофану, Уилям Б. Йейтс, Оскар Уайлд, Брам Стокър, Р. Л. Стивънсън. Водени от импулса за присъединяване и преследвани от прикривания жест на отродяване, креолите са въвлечени във водовъртежа на облагородяващи енергии и смъртни страхове. Взаимопроникването, както и проследяването на тяхната двупосочност, ефективно изваждат наяве как колонизиращото въображение инвестира било в Ирландия, било в Латинска Америка, било в Балканите, не само свои страхове и вини, но и (потиснати) желания. В този процес погледът на Аза не само търси своето обяснение или оправдание в Другия; той го изобретява. Погледът на Другия обаче остава перманентно и често пъти преднамерено разфокусиран между липсващите означаеми и лесните означаващи. Въобразяването, като начин за пренасочване или компенсиране на изтласканото желание, неизбежно се въплътява в жанровите схеми на наративния романс. Редом с "политическия романс", на който и Голдсуърди, и Аретов отделят аналитични редове, разглежданите текстове проявяват и симптомите на психоаналитичния "семеен романс", в чийто фантазмен механизъм субектът изнамира или измисля своето "истинско" семейство и потекло. И в двата случая романсът е литературен посредник на една идеална идентичност, но и преграда пред нейната другост. Осъзнавайки своите културни различия, на балканския човек му остава или да остане низвергнат и чужденец на себе си (по Юлия Кръстева), или да се "самоколонизира" (по Александър Кьосев). Има ли трета възможност?
В предговора за българското издание на книгата Голдсуърди сякаш търси отговор на основни по-ранни упреци към нея. Ефектът на еднопосочно проследяване на балканските образи намира обяснение в непреодоляното от всички тукашни нации пренебрежение към своите съседи. Затова като обект на изследването си тя определя дихотомията на ничията земя, непозната за чужди, но и за свои. Според нея "Балканите представляват всичко, от което бягаме, докато Европа предлага това, което бихме искали да бъдем". С това себеотрицание са белязани начините, по които пътуваме, гледаме и четем себе си и другите. "Ничия земя" или "прекрасен нов свят" са Балканите след книгата на Голдсуърди? Бих заложил на първата метафора като синтез на едно негативно съучастие в тяхното литературно/културно въобразяване. В измислянето на несъществуващата Руритания измислящи и измисляни си сътрудничим с охотно, макар и премълчавано съгласие. А неологизмът "балканизация" винаги ще се отнася за всеки друг, но не и за нас, сякаш застинали в древния трагически парадокс, че нещото, от което бягаме, е същото, към което се приближаваме. Докато Балканите остават геополитическото и реторическото чистилище на Европа, и за едните, и за другите ще бъде по-приятно то да е някъде другаде.

Огнян Ковачев


Огнян Ковачев преподава сравнителна литературна история в СУ "Св. Климент Охридски" и в Нов български университет. Автор е на десетки публикации върху западноевропейски и славянски литератури, както и върху българска литература, работи също така като преводач и редактор. Неговите изследователски и професионални интереси включват още интердисциплинарни области като готически изследвания, литература и кино, литература и национализъм. Предстои излизането от печат на неговата книга "Готическият роман: генеалогия, жанрови и естетически трансформации".
Весна Голдсуърди. Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението.
Превод от английски Леонид Дуков.
Издателство Кралица Маб.
София, 2004.
Цена 10 лева.