Най-могъщият актьор
Няма по-могъщ актьор от Марлон Брандо. Всяка роля, до която се докосне, се превръща в маркер на великата Интерпретация... Той прекроява филмовата история преди "края на историята". Превръща се в глобален колос далеч преди раждането на глобализацията. Той е варварският бог на екрана.
Красиво-атлетичен като Аполон и намръщено-страховит като Зевс, но земен като инстинкт.
С появата си в началото на 50-те Брандо помита екзалтацията по захаросано-лигавите красавци на екрана - въодушевява с орлова хубост, тиранична естественост и бунтарски чар. И продължава да вцепенява до края, независимо от огромното туловище, в което се превръща тялото му в края на 70-те. Гледаш лицето на Брандо (най-въодушевяващо в профил), слушаш хрипкавия му, секси тембър, следиш пестеливите му жестове на морен хищник - екзалтиран си, няма спасение, та дори филмът да е страшно тъп, като "Бунтът на Баунти" (1962), "Новакът" (1990) или "Островът на д-р Моро" (1996). Но, въпреки че е изиграл най-смазващо откровената любовна роля в киното (Пол в "Последно танго в Париж"), като изключим "Трамвай Желание", отчасти "Дивият", "На кея" и "Новият Дон Жуан", Брандо е по-скоро Мъжкарят - самотен, самодостатъчен и трусов. Въпреки твърденията му, че "актьорството е напразна и безполезна професия", през 50-те той реформира параметрите на екранното превъплъщение. Нажежава актьорството до гейзерна страст през автентизма и облъчва с нея по-младите си колеги Робърт Редфорд, Ал Пачино, Джак Никълсън, Робърт де Ниро, Мартин Шийн, Шон Пен...
Персонажите му обемат цялата амплитуда от герой до антигерой, от централен персонаж до сянка, от истерика до апатия, но до един са заредени с неговата вулканичност. Не знам кое твърдение е по-вярно - че Брандо е щастливецът, изиграл магистрални роли в ключови филми, или че режисьорите им са щастливци, доверявайки се на Брандо. Той облъчва екрана, дори когато е извън кадър, а когато е там, операторите (Борис Кауфман, Гордън Уилис, Виторио Стораро...) го снимат с вдъхновение и сериозност, сякаш извайват портрета на живота си.
Елиа Казан е неговият Пигмалион. Именно той е автор на пророчеството "Марлон е най-добрият актьор". Пророчество е, при това велико, тъй като това се случва в далечната 1947, когато Казан поставя на Бродуей "Трамвай Желание", а 23-годишният актьор играе Стенли Ковалски. В театъра и други са се пробвали после в тази роля, но едва ли някой, дори в Холивуд, би дръзнал да се съизмерва с екранния Ковалски на Брандо - взривоопасна смес от влудяваща мъжественост, приматска сила, арогантно отчаяние... Психотичните параметри на самотата, заложени в текста на Тенеси Уилямс, се материализират в изпълнението на Брандо през невиждан дотогава взрив на подсъзнателното и физиологията. Спомняте ли си импулсивната породистост на лицето му, бицепсната буйност, опънала потната юнашка фланелка, дивата екзалтираност да притежаваш презряната и презираща те "другост" на Бланш (Вивиан Лий), паралелно с чинната обич към кротката Стела (Ким Хънтър). Не е за вярване, че тогава всички актьори, освен Брандо, получават "Оскар"-и. Неговият идва три години по-късно - за докера Тери Малой в "На кея". Филмът се занимава със социалното еманципиране на работника и е първият, извадил на екран темата за профсъюзния гангстеризъм. Подобно на нямата класика "Доковете на Ню Йорк" на Джоузеф фон Щернберг, "На кея" представя живота на мегаполисните бедняци с темпераментен реализъм, близък до репортажния стил. Такава е и играта на Брандо - от импулсивен аутсайдер той се превръща в осъзнат истиноборец през юмруци, ругатни, любов... Неговият смръщен храбрец Тери Малой е далеч по-филигранен психологически от побратимите му в тогавашните работнически опуси на италианския Неореализъм, чиито натурализъм, прочее, е повлиял на свой ред върху стила на Казан.
Междувременно се е появил "Дивият" (1953, реж. Ласло Бенедек). Негов продуцент е независимият либерален "социолог" на американската мечта Стенли Креймър. Хулиганът Джони на Брандо - с мотора, непукизма, черното кожено яке, тъмните очила и джинсите в ботуша - се превръща в първия поствоенен кумир на млада Америка. Той е всъщност и първият нонконформистки герой в Холивуд. Ярък, отривист и влудяващо уязвим, въпреки хубостта и агресията, Джони е предтеча не само на рокерите, а и на Джеймс Дийн в "Бунтовник без кауза" (1955) на Никълъс Рей. Не че е забравен филмът с Брандо, но пионерството му е някак пренебрегвано от историците - навярно заради ранната смърт на Дийн и канонизирането му в икона на младежкия бунт.
Шерифът Колдър в "Преследването" на Артър Пен (1965, а тук дойде някъде в началото на 70-те, както се случваше с американските филми изобщо) е междинна роля - хем продължава нонконформисткия патос на Брандо, хем зачева по-далечното му бъдеще на властен епизодик. Сериозен и последователен, бит и окървавен, героят му надвива агресивната тексаска маса, нахъсена срещу избягалия затворник Бъбър Рийвс (Робърт Редфорд), осъден несправедливо. Младежът се гърчи и мята, но магнитът на "Преследването" е не той, а свръхенергийният Брандо - достатъчно е да припомня само кротката категоричност в грабването на Бобъровия лакът или увисналия Колдъров поглед след провала на благородния му проект. "Обикновеното" насилие в кадър, продукт на глупост и предразсъдъци (сценарист Лилиън Хелман), изопва достопочтена Америка, а това безусловно обрича филма на провал - публиката нехае, критиката го съсипва, Пен се отрича от него заради намесата на продуцентите... Но пък в Европа "Преследването" се възприема радушно, тъй като има кой да оцени нонконформисткия му патос, както и киното във филма.
70-те са гигантското десетилетие на Брандо. След известно "автоцитиране" в повечето филми от 60-те, това е периодът, когато едновремешният млад бунтар с излъчване на античен бог (точно като такъв го е заснел фотографът Джон Суоп в ролята на Марк Антоний от "Юлий Цезар") се хвърля в различни жанрови, психологически и етически предизвикателства, продължавайки да обновява екранната изразност.
Най-хамелеоновската му година е 1972: снима се в три филма ("Кеймада", "Кръстникът" и "Последно танго в Париж"). Гангстерският патриций дон Вито Корлеоне и еротичният радикал Пол (четвъртата му номинация за "Оскар") са сред върховете на Брандо и киното.
На 48 той изиграва епичния бос във филма на Копола по романа на Марио Пузо, разширил не само параметрите на гангстерския жанр, на заниманието с американската демокрация, но и на психологизма в киното. Разказът се стеле достолепно, романно, автентично, пронизван от време на време от кървави откоси, но Донът, дори и ранен, дори и баща на убит син, остава хладнокръвен патриций на гангстеризма. Пътят, който изминава от авторитетния бос-сватбар с котка в скута до свлечения дядо в доматите, е христоматия на актьорското могъщество. С деформирано лице, мустаци и сипкаво-издънен глас, Брандо е толкова магнетичен, че често е сниман в контражур - самото му присъствие осветява екрана. Жестовете му са пестеливи и лениви, думите едва се процеждат през желязната долна челюст, разтворена до усмивка само четири пъти и половина, въздъхва само веднъж (но как!) - когато узнава за убийството на Сони. В ролята на Дон Корлеоне Брандо постига екранния абсолют на превъплъщението и издига героя си до философски параметри на мафиотската шизоидност - между свирепия стратег и всеотдайния патриарх. Този персонаж и този филм надскачат жанровите лимити на гангстерското кино, маркират нови психологически терени в общуването на екрана, раждат модела на успешната серийност (недокрай издържана, за съжаление)...
Ето го и Пол от "Последно танго в Париж" на Бертолучи - 45-годишният американец с бурно минало в Париж, чиято жена Роза току-що се е самоубила в семейния им хотел, а той се влачи към апартамента на гибелната страст към 20-годишната Жана (Мария Шнайдер). Филм, разполовен според признанията на Бертолучи, "между Маркс и Фройд", в който единственото спасение от самотата е откровението на секса. Потресен е Пол на Брандо - от първия кадър с него, заснет отгоре - с бежовото палто на отчаянието - разгърден, рошав, до последния приживе - застрелян, замечтано усмихнат с онези неописуемо повдигнати крайчета на устните си, залепващ дъвка върху парапета... Почти неизменно на екрана, Брандо е еманация на екстремната мъжка неустоимост: с отчаяни ръце на лицето анфас, в едър профил с полото екрю, подхвърлящ обувка като събуване в общ, ридаещо ругаещ в среден план, танцуващ в локал или тичащ из Париж в общ... Гъгнивият му френски, голото му тяло, оголените му нерви, психопатичната му нежност към момичето... Насложено в структурата на филма, поведението му ескалира чувствеността, превърнала огромния апартамент в обиталище на животинска страст. Тя е по-деспотична от познанието й и по-болезнена от мълчание, ала е единствено възможен терен за среща на Маркс и Фройд. Грабване, впиване, ръмжене, ровене, рязане, мазане, търкане, пушене, пиене, танго, тичане, застрелване са етапи както от конвулсиите на любовната авантюра, така и от трагичното посягане на "селяндура" Пол към буржоазната глезла Жана. Трагичен персонаж. Неповторим. Филмът, замислен като драма на отчаянието, е заснет в розово-червено-лилаво а ла Франсиз Бейкън, а портретите на Марлон Брандо - и в контражур, и на светло - са дуендето на Виторио Стораро, побрали вселенския мираж.
Обилието от сексуални техники във филма навремето тук се смяташе за порнография и ние, естествено, го гледахме със закъснение. Но той продължава да живее и да предизвиква, въпреки идеологиите, сексуалните революции, умората на утопиите. Безпределната му искреност и днес въодушевява младата публика, напълнила кино "Одеон". Права е била Полин Кейн, написала след появата му, че "след "Последно танго в Париж" изкуството ще бъде друго".
Идва ред и на полковник Кърц в "Апокалипсис сега" (1979) на Копола, създаден по мотиви от "Сърцето на мрака" на Джоузеф Конрад. Главният герой е лейтенант Уилърд на Мартин Шийн, но филмът е изцяло пропит от Кърц - неговата лудост е всъщност метафора на цялата виетнамска война. Повече от половината екранно време е пътят към него, барикадиран в джунглата, тиранин и жертва. Първо го чуваме (да кашля), а после едва се различава тялото му в тъмнината - лежи. Виждаме първо дясното му ухо и обръснатото му лъщящо теме. Почесване с дясна ръка - надолу-нагоре. Чете списание Time, заобиколен от виетнамски дечица, отмества едва-едва едно от тях. Вманиачен. Страховит. Метежен създател на колония от пацифисти във виетнамската джунгла, Кърц самият е "сърцето на мрака". Велик филм, може би най-сугестивната второстепенна роля в киното и последното участие на Брандо в грандиозен проект.
После потъна - няма значение дали на острова си или на Мълхолънд Драйв. Преживя житейски трусове.
През 1995 в "Новият Дон Жуан" на Джеръми Леви се яви като психиатъра д-р Миклър - неимоверно затлъстял физически и емоционално, ала благороден. И докато жертвоготовно се бори за спасяването на патологично влюбчивия си пациент (Джони Деп), постепенно го превръща в свой терапевт по чувства. Финалът с прегърнатите Брандо и Фей Данъуей, развеният шал и парчето на Брайън Адамс може и да е сладникав, но е едно от най-милите преживявания в киното на 90-те.
Последният филм с участието на Брандо е "Прецакването" на Франк Оз (2001), където се явява само в 5 епизода - но пък ги пресища с иронично величие. "Такъв съм, какъвто съм. И ако трябва да си бия главата в стената, за да съхраня собственото си "аз", ще го направя." Някогашно признание на Брандо. Ужасното на живота е, че неизбежно се стига до минало време. Прекрасното на киното е, че и днес, и утре ще доказва, че Марлон Брандо е най-могъщият актьор.

Геновева Димитрова



Марлон Брандо е роден на 3 април 1924 в град Омаха, Небраска. Умира на 1 юли 2004 в Лос Анджелис. Първо се записва във военно училище, ала е прогонен заради неподчинение. Заминава в Ню Йорк, където отначало учи при Стела Адлер в Новата школа за социални изследвания, а след това завършва Актърс студио на Ли Страсбърг и Елиа Казан, овладявайки метода на Станиславски. На сцената дебютира през 1943, а година след това се появява на Бродуей в "Спомням си, мамо". Става известен през 1947 с ролята на Стенли Ковалски в постановката на Елиа Казан "Трамвай "Желание" на Тенеси Уилямс. На екрана дебютира през 1950 в "Мъже" на Фред Цинеман. Оттогава е изиграл още 40 роли в игралното и документално кино. Режисьор е на филма One-Eyed Jacks (1961). През 80-те се занимава предимно с писателска дейност.
От 50-те насам Брандо е смятан за най-добрия актьор на Холивуд, както и за най-скъпия или най-опърничавия... Номиниран е 8 пъти от Американската филмова академия и е носител на 2 "Оскар"-а: за ролята на Тери в "На кея" (1954) на Елиа Казан и за Вито Корлеоне в "Кръстникът" (1972) на Франсиз Форд Копола. В знак на протест срещу несправедливото отношение към индианците (докато правителството на САЩ не анулира договора от 1629 за покупката на Манхатън от ирокезите за 60 гулдена) отказва да приеме лично втория, въпреки че малко преди това е помолил Академията да му осигури дубликат за първия, тъй като бил откраднат. За участието си като Сапата във "Вива Сапата!" (1952) на Елиа Казан получава награда за мъжка роля от Кан. За последно го видяхме в "Прецакването" (2001), а последният му проект бил "Брандо и Брандо" - история за момченце, което пристига в САЩ, за да види своя идол.