Звездата на Стефка Евстатиева
Вече не си спомням в кого останаха тези диапозитиви, но ясно помня един от тях. Стефка, с китара в ръка, наметнала голям вълнен шал, седи върху купчина камъни на входа на една пещера, а пред нея - огън. А ако човек се вгледа по-внимателно, ще забележи, че отвън, през опушения отвор на пещерата, се вижда река. Реката е Дунав, а годината - 1973. Един прекрасен уикенд с приятели, който, убеден съм, Стефка не е забравила. Онази вечер варихме боб в гърне и гърнето се спука, защото му доляхме студена вода. Но не останахме гладни. Хранихме се със спомени и надежди за бъдещето... Може би в тази нощ се появи и Звездата на Стефка Евстатиева. Голяма и красива, такава, в каквато и самата тя щеше да се превърне един ден. Но тогава тя беше само една надежда, в която вярваха само най-близките й приятели.
След един изпълнен с емоции футболен мач на хижа Приста, в който Стефка тичаше до припадък след топката, тя се появи като Флора от "Травиата", облечена в кринолин, с огромно ветрило в ръка. Тази дама, с горда аристократична осанка, нямаше нищо общо с момичето, което "шляпаше" по терена с големи футболни кецове. Тази дама щеше да обиколи световните сцени и щеше да пее редом с Лучано Павароти и Хосе Карерас. Но тогава тя още не познаваше нито Павароти, нито Карерас. По това време тя живееше в общежитието на операта, в една стая 2,70 на 3,80 и беше щастлива. Готвеше чушки с ориз и си тананикаше с онова разкошно пианисимо, заради което един ден канадските меломани щяха да основат "Клуб на приятелите на Стефка". Разбира се, и без пианисимото Стефка си имаше достатъчно приятели. Е, намираха се и хора, които хвърляха камъни в градината й, но в ония времена това беше добър знак. Така се отнасяха само с талантите.
Стефка Евстатиева направи своя истински дебют в ролята на Амелия от "Бал с маски" в Русе през 70-те години, когато русенската публика се радваше на привилегията да гледа и слуша най-добрата опера в страната. Русенските оперни "тифози" благословиха новата звезда с викове "Браво!" и дъжд от цветя. И ако на това място можехме да се върнем край Дунава в прекрасната нощ от есента на седемдесет и трета, щяхме да видим Стефка, увита в големия си вълнен шал. В пещерата всички щяха да спят, но нейните очи щяха да бъдат отворени. Звездите постепенно щяха да губят своя блясък. Само една щеше да остане все така ярка и красива.

Петър Крондев