Глупостта

Може ли да се теоретизира върху глупостта? Не, освен ако това не промени нещо в начина на самото поставяне на проблема. Защото тематизирането би било невъзможно, винаги би се оказвало в клопката на това, което е следвало да бъде превърнато в обект на изследване, поради което и този обект никога не ще е бил, не ще е можел да бъде истински обект на философски анализ. В случая с глупостта това ще рече, че изследването поема риска вместо да говори за глупостта, да говори глупости.
В последната си засега книга, носеща тъкмо дръзкото заглавие "Глупостта", Авитал Ронел си е поставила трудната задача да мисли за глупостта със съзнанието за поемания риск. Като се фокусира върху няколко произведения, литературни и философски, тя очертава рамките, в които говоренето за глупостта е възможно, рамките, в които е правено, и така разкрива залозите - политически, етически, но и онтологически, на различните дискурси върху глупостта. Думата "рамка" не е избрана случайно, защото глупостта налага определена рамка, ограничение (да си ограничен и да си глупав са еднакви неща, нали?), но и върху глупостта са налагани ограничения и рамки (като се започне от родителите, които се карат на децата си "Неприлично е да кажеш на някой, че е глупав" и се стигне до тестовете за интелигентност, които емигрантите трябва или е трябвало да попълват в определени държави. Самите тестове обаче, както посочва Ронел, вече са наложили рамки върху мисленето, и така иронично попадат от страната на глупостта, срещу която са се опитвали да се борят.)
Така се разкрива една характеристика на глупостта - тя издава крайността. Паралелна на тази характеристика е, от друга страна, нейната противоположност - глупостта е безкрайна, както са казвали толкова хора, от Ренан до Айнщайн. Ронел показва редица от подобни паралелни определения на глупостта: да си глупав включва определена бавност (казваме "бавнозагряващ"), но също преждевременност на действията и постъпките; глупавите са селяците - онези, които не са в града (тази нагласа тръгва още от Древна Гърция), но глупав е онзи, който остава в града (както ще каже Хайдегер); глупостта е невъзможност да се съди, но глупавият винаги съди, прибързано и необмислено.
В анализа си на иронията у Пол де Ман, Киркегор и Шлегел, авторката показва как горепосочените характеристики разкриват една иронична диалектика на глупавия и умния, без да е възможно последно разпределение на местата, последно уточняване кой кой е. В крайна сметка, крайната сметка е невъзможна: неразбираемостта и неразбирането са единственото условие за появата на херменевтично желание, което се разстила над една тъмна и тъпа маса (в анализа на "Идиот" на Достоевски, тази тъпа маса получава и едно от собствените си имена - тялото, неподдаващо се на мисълта), до която няма достъп, но която го подкопава, която се подкопава сама себе си и така разкрива крайността си, която е и човешката крайност като край на смисъла. Човека застива над бездната между това да приеме неизбежността на собствената си глупост или да направи глупостта да я отхвърли, което го поставя в още по-страшна ограниченост и тъпота. Изборът е политически (Музил е само един от многото примери, разгледани в книгата), в някакъв смисъл политиката е самото отиграване на тази ситуация, като с отиграването се прави опит да се забрави крайността, за да могат да се преразпределят границите. Философията е била едно от мощните средства да се забравя бездната. Единствено литературата е приемала тази бездна като своя област ("Неуспехът на познанието е провинцията на литературния език") и така е инкорпорирала недостъпното тяло на липсващия смисъл. Четенето - ето единственият начин да не забравяме глупостта, а значи и себе си. Защото ако литературата ни показва бездната, над която стоим, без да можем да се установим от едната й страна, то четенето ни показва защо обявяването на война срещу глупостта е едновременно невъзможно и необходимо.

Дарин Тенев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Avital Ronell, Stupidity, Chicago: University of Illinois Press, 2002