Честито!

Диригентът да диша с певеца!
Вкусът му към операта е формиран в семейството - баща му Георги Хинчев е прочут тенор от Софийската опера. Борис Хинчев е завършил със специалност пиано Софийското музикално училище, а в Музикалната академия се насочва към дирижиране и композиция. Специализирал е в Миланската Скала (1960-61) при две от легендите на световното оперно дирижиране - Джанандреа Гавацени и Антонино Вотто. Кариерата му тръгва от Русенската опера (1957-1963), след което е поканен за диригент в Софийската опера. От 1963 започва и педагогическата му дейност в Музикалната академия, където до днес е професор по оперно пеене с диригент.

- Ще те питам направо: за смисъла на живота ти, погледнат от върха на извървяните седем десетилетия?
- Смисълът? Да дирижирам и да преподавам. Друго не мога да правя. Това е бил стремежът ми, това е целта на съществуванието ми, центърът на живота ми.
- Предполагам, че като дете или юноша си мечтаел да станаш певец като баща си.
- Никога не съм имал желание за това. Разбира се, че от невръстен имам афинитет към операта. Свирех на пиано и като се научих добре да свиря, нерядко акомпанирах на баща си, помагах му при разучаването на някои роли. Това със сигурност ми е дало настройка към пеенето.
- Но пък пианото, макар да си имал и изнесен концерт по онова време, изоставяш заради дирижирането.
- Първите три години в Академията много сериозно свирех, придвижих се напред в репертоара, учех при проф. Панка Пелишек, която, когато разбра, че съм почнал занимания по композиция при Веселин Стоянов и дирижиране при проф. Влади Симеонов, щеше да ми откъсне главата, много се ядоса. Бях стигнал високо ниво, но явно вече диригентът у мен се е появил...
- Но пък пианото толкова много ти е помагало в останалите почти (без мъничко) петдесет години, в които все си разучавал партитури, акомпанирал на певци и т.н. Нали се смята, че пианото е най-верният помощник на диригента в пътешествието му из партитурите на композиторите. Впрочем, какво е за теб партитурата?
- Всяко произведение има означено темпо, изписани динамики, но когато го слушаш на запис, виждаш по 4-5, дори и 10 минути разлика във времетраенето му. Което означава, че едно темпо зависи от чувството, от настроението, нагласата на изпълнителя.
- Какво означава интерпретация?
- Пресъздаване. А това не се учи. Можеш да сложиш метронома да ти отмери точно изписаното темпо, но това още не е интерпретираната музика. За интерпретацията трябва чувство. Ето например операта "Турандот". Чувал съм я изпълнена от различни големи диригенти и певци. Но когато аз трябваше да я направя, опитах се да си я създам, да реализирам моя образ за творбата.
- И се получи едно великолепно изпълнение с Гена Димитрова в НДК. Мисля, че това е един от върховете в твоето изкуство. А и се знае, че е измежду много трудните произведения - не само за певците, но и за оркестър, хор и, естествено, за диригента, който трябва да обедини и изгради музикалната драматургия на операта. Започнал си кариерата си с Вердиевия "Трубадур" през 1957 г. в Русенската опера.
- А първата ми музикална постановка бе на "Жизел", така че я подхванах с балет. Много обичам балета и... балерините.. Мисля си сега, че върховете в творческия ми живот са свързани с отиванeто ми в Русе, после - специализацията в Италия и третият е работата ми в Софийската опера.
- Какво получи от тази специализация в Миланската Скала?
- При Гавацени специализирах Пучини, при Вотто - Верди. Това бяха разговори, събеседвания. Не бях сложен на ученическата скамейка, а задавах въпроси, те ми отговаряха, показваха ми важни детайли, обсъждахме стиловете и т.н. За една година не пропуснах вечер в Скалата. Тогава слушах най-големи певци, като Калас, Корели, Бастианини, гледах до насита постановки, опери... Всичко това изгради у мен материал, който използвах в пълна степен.
- Как работиш, как подхождаш към певци и оркестър?
- Винаги съм се стремял да помогна на певеца. Обикновено за него трудностите са в дишането. Считам себе си за диригент, който познава психологията на певеца, винаги го следя. Щом му е трудно в даден момент, даваш по-бързо темпо, когато е разположен да направи една красива фраза, движа оркестъра според неговата емоция, гледам да го изтъкна. Най-важното за диригента е да диша и да "пее" със певеца. Това невинаги и не всички го разбират и умеят, а някои дори гледат да наложат собствената си воля над певците. Тогава се получава битка. А аз искам между нас да има доверие и приятелство. Това качество на диригента си е даденост, която се усъвършенства с времето, развива се с опита, с репертоара. Но трябва да го носиш, това не се учи. Колкото и странно да изглежда - диригентът акомпанира, певецът е царят! Центърът е взаимното доверие! Доверието се гради в процеса на работата.
- Ами ако някои певци не са ти симпатични и не върви работата с тях по ред причини?
- В нашата работа няма симпатии и антипатии. Трябват две неща - доверие и любов. И резултатът винаги ще е успешен, хората ще аплодират, ще ги радваме... Към това съм се стремил цял живот, във всеки свой спектакъл, концерт. Отношенията ми със солистите, хора, оркестъра са се градили и крепили именно на базата на взаимност, доверие и обич. Предполагам, че в това отношение и характерът на диригента е от значение. Ако си добронамерен, благ, нещата ще вървят добре. Не можеш да тръгнеш към изпълнителите с предубеденост. Трябва да излезеш пред тях с открито лице, с усмивка; даже когато стане грешка, по-добре е да се усмихнеш, отколкото да ги наругаеш.
- Какъв е основният закон за диригента?
- Да е абсолютно подготвен. Никога не трябва да се изправя пред състава, без да познава отлично партитурата си. Лабораторната работа е от изключителна важност. Партитурата трябва да ти е в главата, а не главата в партитурата, както често се казва между нас.
- Случвало ли ти се е да не си добре подготвен, да се издъниш?
- В живота си съм имал и провали - в постановки, които са били далеч от мен, но съм приемал да ги дирижирам по известни съображения. Помня, "Бал с маски" на Верди дирижирах за пръв път, без да съм я усвоил както трябва. Един, два спектакъла бяха истински кошмар. Целокупен. Но се амбицирах, седнах и я научих наизуст. Дирижирах я много сезони.
- Как мислиш - трябва ли диригентът да излиза без партитура?
- Не мисля, че е нужно. Да издирижираш симфония наизуст - да, може, правил съм го и аз. Но в операта мисля, че трябва задължително пред диригента да стои партитурата, иначе една грешка на сцената... и може да стане страшно. За оперния диригент партитурата е спасителният пояс!
- Като стана дума за оперен диригент - смяташ ли за естествено това грубо разделяне у нас на диригентското съсловие на оперно и симфонично? Всеки интересуващ се знае, че в света това го няма. То си е нашенски специалитет, при това т.нар. симфонични диригенти твърдят, че тяхното изкуство е по-висше, оперните пък доказват, че работят с големи и многосъставни колективи и т.н. Ти на какво мнение си?
- Ами аз пък ще те попитам: "Караян какъв диригент е?". Или си диригент, или не си. Ако можеш добре да правиш опера, ще можеш добре да правиш и симфония, и обратното. Но е вярно, че едно е да се грижиш за 100 души оркестър, по-трудно става, когато имаш на сцената още и солисти, и хор, и балет.
- Имаш ли си любими автори и опери?
- Винаги се мъча да се убедя,че това, което правя в момента, е най-хубавото. За мен! Трябва да си влюбен във всяка опера, във всеки автор, когото изпълняваш. Постоянно трябва да се влюбваш! Е, ще си призная, че много обичам Пучини - "Турандот", "Бътерфлай", "Момичето от Златния Запад", по-екзотичните сюжети, но безкрайно обичах "Лебедово езеро", "Трубадур", а имах мечтата да дирижирам "Отело", но си остана - досега! - само мечта. Не се оплаквам, много съм дирижирал. На сезон по 130 -140 спектакъла, по 29 представления в месец.
- Помня това напрегнато за теб време в Софийската опера. А как си почиваше, защото това е страхотно изразходване на енергия и физически сили?
- Почивката ми е сънят. Обичам да спя. Преди всеки спектакъл следобеда, ако не заспя, поне лежа и се съсредоточвам.
- Като стана дума за толкова много спектакли, не мога да не отбележа с носталгия и с болка, че днес това е почти невъзможно у нас, че интересът към операта е много ограничен - за един съвсем малък кръг от хора.
- Ами това зависи от възпитанието в най-крехката възраст. Днес младежта, която би била основна публика в бъдеще, се интересува от хард, метъл, рап... Младите хора не са закърмени с класиката, те нямат потребност от нея. А и никой не ги възпитава. Преди години имаше музикално-образователни програми, степенувани по трудност; правеха се концерти, оперните театри имаха спектакли за деца и т.н. Цели училища се водеха в театрите, концертните зали, в оперите... Лично аз много съм ходил и по училищата - да говоря за музиката. За сегашната икономическа система изкуството не е печелившо. Пари няма, а колкото има - отиват за друго. Изкуството не е на дневен ред. Затова, каквото остане, а обикновено остават трохи - е за него. А и реформата с ОФД-тата не е положителна. Унищожиха индивидуалността на институциите. Без да ни питат, декретираха реформата и даже т.нар. музикантство не реагира.
- Преди години диригентите бяха много, бяха личности, чието мнение имаше значение. Как стана, че нито диригенти има - от вашия калибър, нито някой се интересува от идеите и мнението на вас, които сега сте във възрастта на мъдростта и носите голямо знание и опитности?
- Навремето, допреди петнайсетина години, все още бяхме обединени - в Софийската опера около личността на Асен Найденов. Бяхме като една задруга. Сега всеки е в някакъв свой свят, отделен от другите. А и като гледам колко диригенти "има"?.. А и какъв е репертоарът, особено на Софийската опера - отчужден, ограничен. Така какво може да се постигне? Преди в седем дни имаше по осем спектакъла. Може би е от значение, че и публика сега няма много. Хората мислят как да свържат двата края... Не искам да съм лош пророк, но като наблюдавам, виждам, че всеки що-годе можещ музикант гледа са се махне, да избяга оттук.
- Имаш ли приятели?
- Много. С Васил Казанджиев заедно отраснахме, под крилото на Добрин Петков и Константин Илиев. После се разпиляхме... Както казва поетът Недялко Йорданов - остаряваме бавно, но сигурно.
- На какво научи децата си?
- На труд. А и те виждаха как се подготвям и знаят, че без труд нищо не става. Колкото и да е голям талантът ти.
- Чувстваш ли се удовлетворен?
- От всичко досега. Няма да умра с отворени очи.
- Имаш ли си хоби?
- Обичам да ходя в Зоологическата градина. Имам си любими животни. Имах си един марабу, голям философ, но преди дни, като отидох, гледам - няма го. Питам и ми казват, че е умрял. Навремето много обичах да ходя по планините, сега ме домързява. Обичам природата.
- ... И жените. За тях какво ще кажеш?
- Винаги съм ги уважавал и обичал. И докато мога - ще продължа. Жените играят важна роля в живота на мъжа.
- Имаш ли представа за себе си?
- Да. Виждам се малко наивен. Не знам дали е качество. Лесно могат да ме излъжат. Но добратата ми е важна. Не искам да я заменям. Прави добро, бъди добър. Лошият човек нищо не може, най-малко в изкуството. Доброто е в центъра на света.
- Това е твоята житейска философия?
- Ами да. Мисля, че в живота на човека има нещо - съдба да го наречем. Лично аз не вярвам в този, когото рисуват с дълга бяла брада. Религията е ход за заблуда на простолюдието. Но съм убеден, че има нещо, което ръководи живота, действията на хората. Но на въпроса ти. Всеки си има собствена житейска философия. Аз мисля, че моята е съвкупност от следните неща: честност - колкото по-малко лъжеш, толкова по-добре; работоспособност - трябва да имаш физика, диригентската професия изисква много сили,трябва да си здрав, за да устояваш и да се бориш; вяра и оптимизъм - те са ме крепили в целия ми досегашен живот.
- Какво ще е твоето послание към музкантите, към младите?
- Обичайте музиката, бъдете добри! Музиката облагородява, дава сили на човека!

Въпросите зададе Боянка Арнаудова



Разговор с
Борис Хинчев