Фестивалът
Невинаги мащабът на едно културно събитие е адекватна характеристика на неговата действителна качествена стойност. Но международният филмов фестивал в Карлови Вари с всички свои количествени параметри дълги години потвърждава и бездруго авторитетното си място в годишния културен календар не само в Чехия, но и в рамката на световното кино. С добре обмислена и упорито отстоявана културна политика този фестивал се отделя от десетките подобни събития и заслужено защитава името си на един от най-авторитетните форуми в категория А. При това Карлови Вари успява да съчетае в своята ежегодна огромна филмова селекция (на 39-то издание през юли 2004 - 268 заглавия!) много добре балансиран поглед както към нови филми, млади имена и непознати явления, така и да представи достоверна панорама на световното кино с внимателно подбрани значими творби, автори, национални школи или открояващи се през сезона симптоматични процеси. Тук не става дума само за амбицията на селекционерите му, ръководени от неуморимата Ева Заоралова, която още от знаменитите времена на чешката нова вълна през 60-те години и работата й в списание "Филм а доба", та до днес е в основата на тази широка, задълбочена и актуална издирваческа работа. Около нея и около целия фестивал съществува една продуктивна атмосфера и разбиране за високия смисъл на подобно културно събитие. Защото цялостната нагласа в чешкото общество и на интелектуалните среди в него, е да се отделя изключително внимание на фестивала като към обществено явление от първа величина с актуална културна функция, но и с далечна стратегическа цел. Очевидно разумната оценка за мястото и функциите на фестивала не се свързва само с текущия му ефект върху всекидневието, още по-малко пък с безспорната му огромна публичност и дори определена търговска ефективност (официалната статистика показва, че за 9-те фестивални дни през 13-те кинозали в курортния град са преминали 145 хиляди зрители). Много по-важна е осъзнатата реалност, че чрез фестивала и общата атмосфера около него държавата живее няколко дни в подчертана духовна атмосфера, а бъдещите положителни ефекти върху обществото са заложени в простата логика, че преобладаваща част от зрителите са млади хора - тинейджъри и студенти от цяла Чехия, които няколко дни живеят в града със сандвичи, бира и филми. Вълнуващо е за всеки професионален кинаджия да покаже филма си пред препълнена, въодушевена зала, като младите зрители са еднакво предани както към нашумелите фестивални хитове, така и към напълно неизвестни заглавия от каталога, независимо дали прожекциите са денем, нощем или в сънните часове на ранната утрин. Просто казано, от 2 до 10 юли Карлови Вари живееше някакъв друг "филмов" живот със свои киножители и всекидневие.
Отвъд ентусиазма на тази безспорно вдъхновяваща картина, трезвата оценка на събитието трябва да отдаде дължимото на могъщата финансова подкрепа за фестивала, която е оптималният модел на съчетание между държавната грижа и частния капитал. Защото зад цялата 9-дневна празничност стои целогодишен труд, ресурсно и парично подсигурен както от чешкото Министерство на културата и общината в Карлови Вари, така и от могъщата Чешка енергийна компания, газовата фирма Трансгаз, Чешкия телеком, автомобилния гигант Мерцедес-Бенц, чешките авиолинии, големите хотели и още десетки други търговски, промишлени, медийни партньори и фирми. Дори само тази организационна солидарност вдъхва кураж и потвърждава важността на събитието. Но и още нещо - по стара традиция на откриването винаги присъства експрезидентът Вацлав Хавел със съпругата си (тя пък - ексактрисата Дагмар Хавлова), на закриването е действащият президент Вацлав Клаус, а министърът на културата - елегантен, артистичен и с дар слово, официализира ритуала пред публиката. Всичко това може да изглежда несъществен щрих от светската част на събитието, но е много важен и показателен детайл за обществения рейтинг на фестивала, а оттам - и за рефлекса му в индивидуалното съзнание на хората.
На този предпоставен и грижливо подготвен фон конкурсната селекция предложи 15 нови филма без натрапчива обединяваща ги формула, без да изтъква безспорен фаворит, без да претендира за "каймака на годината", но затова пък с равностойни заглавия и една открояваща се все пак линия - филмите психологизират своята проблематика, още от ниво на сюжета, та до детайлите в разработката. Независимо каква точно човешка история разказват или в какво историческо време е ситуирана тя, екранът определено се взира в своите водещи персонажи, за да надникне в тяхната душевност отвъд видимата оголена конфликтност. Датският филм "Последици" (реж. Паприка Стийн) не претендира за открития - напротив, определено фокусира разказа върху семейната криза в средна възраст, когато пътеките за избор са стеснени, а преодоляването на отчуждението е повече хъс, отколкото емоционално спасяване. Филмът не блести и не впечатлява ефектно, но неусетно и властно повлича зрителите в дълбоко съпреживяване - най-вече благодарение на актрисата Карин-Лиз Минстер, която заслужено подели наградата за женска роля с испанката Марта Ларалде за участието й в "Леон и Олвидо". Испанският филм (реж. Ксавиер Бермудес) малко неочаквано се натовари и с наградата за най-добра режисура - не че е оспорима като професионална защита, но филмът не блести като цяло и дори предизвиква съпоставка (не в негова полза) с вече позабравения, но великолепен белгийски "Тото героят" (1991) на Жако-Ван Дормаел. Отново главният персонаж е със синдрома на Даун, отново неговото лично депресивно страдание и трудността му за социализация са в центъра на сюжета. Вярно, в испанския филм върху този сюжетен фон, разказът е пренесен повече към обичайните битови проблеми на "нормалните" хора, но все пак отпечатъкът на едно ярко произведение като "Тото героят" засенчва новата вариация по темата. А иначе филми - двойници имаше и в програмата на Карлови Вари. Близък до датския "Последици" е американският "Живот в пещера" (реж. Лиза Холоденко), чиято главна героиня с объркан нещастен живот търси изход и спасение от изолацията на личната си "психологическа пещера", в която се е озовала. Но ако трябва да ревизираме решенията на журито (председател американският продуцент, оператор и режисьор Ал Рубан, итало-бразилската актриса Флоринда Болкан, полската й колежка Катажина Фигура, руският актьор и режисьор Владимир Машков и др.), то можем да разменим Голямата награда "Кристален глобус" от италианската детско-мафиотска история "Някакви деца" (реж. Андреа и Антонио Фраци) със Специалната награда на журито за хърватско-босненския филм "Тук" (реж. Зринко Огреста). Двамата братя-близанци от Флоренция, философи по образование и с практика в театъра и телевизията, се доверяват на носталгичен сюжет за деца от улицата, станали невинни сътрудници/жертви на неаполитанската камора. Филмът е чувствителен, в добрите традиции на италианското кино, с разказ от типа "късен неореализъм", но не успява да надскочи рутинното майсторство. Докато хърватският филм предлага модерно структуриран разказ от 6 условно свръзани новели, в които ехото от войните в бивша разпадаща се Югославия е наистина само фон за много по-дълбоки и универсални наблюдения върху човешката психология и поведение в протяжното безвремие на една национална драма и социална депресия. "Тук" въпреки декларативно ограниченото си заглавие, е широко отворен и контактен към мислещите зрители пред всеки киноекран. И затова заслужава отбелязване, а и пожелание да бъде видян у нас. Впрочем, актуалната и същевременно много сложна тема за поствоенните травми върху обществото и в индивидуалното съзнание през ужким мирното ни постмодерно време, е подхранила още и амбициозния филм на талантливия Валерий Тодоровски "Моят доведен брат Франкенщайн". Според неговия умело сглобен сюжет неизвестен до момента по-голям брат се появява неочаквано и обърква живота на преуспяващо, спокойно семейство от "нови руснаци". Освен загубеното си при раняване око, момчето носи в душата си тежката сянка от войната (Чечня, разбира се), а с мълчаливата си поява обвинява бездушието на всички останали. Тезисът на филма е четлив и силен, но очевидният флирт със зрителите в името на търговския успех смъква сериозно замисленото послание. Затова и наградата на ФИПРЕССИ прозвуча изненадващо. Обратно пък, универсалният фестивален любимец - исландският викинг Фридрик Тор Фридриксон, продължава да снима все същия свой авторски филм за конфликта между духовния човек и безличието на консумативното общество. В полза на първия трябва да работи прекрасната девствена северна природа в родината му, а контратезата е визуализирана чрез униформираната градска цивилизация. Само че от новата версия по познатата тема се запомня само ироничното заглавие "Niceland", а самият филм бързо избледнява сред стари спомени от предишни фестивални възторзи по Фридриксон. (То и Уди Алън, да речем, цял живот снима един и същи свой филм, но поне всеки път е остроумен и самоироничен.) Тоест амбиции "втора употреба" в изкуството не вървят, те са само за експорт от богатия север към бедния юг, но във вид на носени дрешки след химическо чистене. Ала за сериозна конкуренция в представителна фестивална селекция нямат шансове.
А къде са домакините в тази конфигурация? Чешкото кино не че няма проблеми (всяка малка европейска страна ги има), но поне нямат комплекси, спокойно и уверено правят своето филмопроизводство, делят мегдан наравно с другите им симетрични национални кинематографии и периодично се окуражават я с "Оскар" ("Коля" на Ян Сверак), я с номинация за него ("Желари", 2003, на Онджей Троян). Сега показаха отново 14 заглавия от последната година с една много любопитна съпоставка/дисекция на съвременното чешко общество чрез конкурсния си игрален филм "Шампиони" (реж. Марек Найбърт) и документалния "Чешки мечти" (реж. Вит Клусак, Филип Ремунда). Игралната лента е упражнение по съвременна социална психология, проектирана върху националната треска "световни шампиони по хокей"! Документалният филм пък е първо чешко Reality Show, но с "игрална" провокация - активна (ала фалшива!) рекламна кампания обявява откриването на хипермаркет-мечта, където всеки клиент ще спечели невероятни екстри и бонуси. Огромна тълпа от чехи - новоприети европейци, щурмуват "магазина-мечта", а двамата режисьори само това чакат, за да направят своята нелицеприятна, но достоверна, увлекателна и изненадваща екранна диагноза за чешките мечти днес.
Приятно е да се види подобен филм не само защото е Reality Show, не само заради интересните наблюдения и находки, но и в чисто професионален аспект заради очевидната възможност да се мисли в хоризонтите на творческата задача, без постоянно притеснително съобразяване с ограниченията на бедната продукция.
Ето така Карлови Вари всяко лято през юли устройва празник на киното - както за хилядите си зрители, така и за кинаджиите от цял свят. Светският блясък е някак си присъщ на този стар фестивал в толкова знаменит европейски курорт. Но той наистина остава само работен фон за нещо много по-смислено и важно: киното има нужда от подобни празници, за да се огледа къде е и да радва милионите си зрители през останалите 51 седмици от годината.

Божидар Манов

Доц. д-р Божидар Манов е преподавател по "Филмова критика" и "Теория на изображението" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и в НБУ. Автор на множество публикации в печатни издания, както и на книгите "Теория на киноизображението" и "Дигитална аудиовизиия". Вицепрезидент на ФИПРЕССИ.