Попътни бележки за изложбата
Музеят за приложно изкуство, който дълго време съществуваше под формата на наличен фонд с управляваща го администрация, най-накрая намери място в националната съкровищница на изкуството. Къде и как ще бъде съхраняван и разширяван в бъдеще, как и къде ще бъдат експонирани нататък неговите притежания, остава да решат сегашният и следващите директори на Националната галерия и, недай си Боже, Министерството на културата. Изложбата с куратор Филип Зидаров, организирана по повод новото битие на музея, стана събитие на сезона, доколкото художествената публика у нас реагира адекватно на събития от локален мащаб. Удълженият престой на изложбата на Иван Пенков в Градската галерия и интересът към Приложната изложба показват, че такава публика има. Във връзка с това ми се иска да вметна, че въпреки негативното отношение, което се натрупа по повод изложбената дейност на бившия директор на Националната галерия Ружа Маринска, на нея дължим едни от най-представителните и интригуващи показвания в последните години на българско изкуство и отделни автори от определени периоди. Очевидно, проблемът с постоянната експозиция не е така лесен за преодоляване, щом и Борис Данаилов засега се придържа към изложбения, а не към галерийния принцип, умело балансирайки между съвременно изкуство и "класика". Излиза, че и кураторите, и публиката имат нужда да бъдат съблазнявани със сериозни по замисъла си ретроспекции или трансавангардни проекти и в тази перспектива се очерта добра приемственост в раздвижването на депата - в същата тенденция се вписва и сегашната приложна изложба. Точно каква Национална галерия ще има България, ще се обмисля още дълго, като остава да се надяваме, че професионализмът в съчетание със здравия разум ще надделеят в един хубав ден. Не тази тема обаче е предмет на обсъждането тук.
Салоните на галерията изглеждат необичайно атрактивни поради различния характер на произведенията спрямо обичайните експонати. Показаното включва работи на българските приложници предимно от 70-те и 80-те години, които, доколкото съдим от кураторския текст, демонстрират анахронизма на разделението "приложно - изящно" и в качеството си на нещо много повече от декоративно-утилитарни предмети заемат равноправно място там, където се е излагало именно "изящното". Оспорването на тези граници представлява същината на процесите в така наречените декоративни изкуства от този период, особено текстила и керамиката. Постепенно, но настъпателно те завоюваха нови територии чрез придаването на нови знакови стойности на традиционните техники. Неслучайно Филип Зидаров въвежда своя зрител с висящата над стълбището емблематична текстилна фигура на Марин Върбанов, наречена "Зазоряване" (1972). Акцентът върху текстилните произведения не отменя присъствието на другите видове приложни изкуства: кожена и дървена пластика, керамика - съдова и скулптурна, бижутерия, плакат, запазена марка, сценография, монументално-декоративни изкуства - фрески, мозайки, витраж, представени главно с фотоси. В основната си част експонатите представят водещите автори и тенденции в българското приложно изкуство от посочения период.
След първоначално изпитаното удоволствие от тази гигантска феерична панорама, неизбежно идва желанието да се анализират основанията за подбор на едни или други произведения, протичащите между тях смислови връзки, цялостният ефект. Необходима е уговорката, че реална преценка на извършената селекция от страна на куратора може да се даде само ако човек добре познава фонда на Музея, затова следващите бележки са резултат на впечатления, а не на систематично проведено изследване.
Самите условия в галерията и артистичното чувство на куратора са продиктували конкретни пространствени решения в рамките на принципен отказ от строго жанрово разпределение на експонатите. За негова сметка е търсено естествено интериорно съседство на различни форми. Обособяването на няколко отделни територии - на гоблените, на сценографските проекти, на приложната графика и монументалните изкуства, на бижутерството, е условно, границите се преливат обикновено чрез разпръснатите тук и там произведения на керамиката, дървопластиката или някои "малки" приложни жанрове. Единственото изключение прави плакатът, на който е отделена цялата последна зала, подредена по друг принцип. Затова съдържанието на тази специална изложба в изложбата е симптоматична за подхода на автора към цялата експозиция.
Между театралните и филмови плакати на изтъкнати автори, като Людмил Чехларов, Асен Старейшински, Божидар Икономов, Стефан Десподов, Огнян Фунев и др., се вмъкват кино- и политически плакати от 40-те и 50-те години, в голямата си част анонимни, други подписани от Борис Ангелушев, Стоян Венев или Никола Мирчев. Забавлението от контраста между еднозначните до наивност изображения от ретро-плакатите и интелектуализирания знаково-вицов плакат на 70-те и 80-те години е неоспоримо, но силата на посланието се губи до известна степен. Величините, които се сравняват, не са напълно равностойни - няма го съвременният политически плакат, например, а жанрът на подбраните ранни киноплакати по-скоро съответства на онези платна над кината, на които закъсали художници пердашеха лицата на главните герои и заглавието на филма. Така, при отсъствието на ясни критерии за съпоставка, дори при наличието на остроумни закачки на сюжетно и формално ниво, плътно облепените стени на залата заприличват на паноптикум.
Разминавания между намерения и осъществяване се откриват и в групата на текстилните произведения. Там от едната страна стоят гоблени, изпълнени в традиционни гладки техники, а от другата страна е новата вълнa, отличаваща се на първо място с тенденцията текстилната форма да бъде превърната в пластика или инсталация, от която следват промените в колорита, вкусът към ярко подчертана текстура, нова образност. Тази вълнa дотолкова промени лицето на българския текстил, че времето на Марин Върбанов, на Илиана Камбурова - Лячо или на Владимир Овчаров, на Петко Петков, Маруся Калимерова, Мария Кочопулос, Елисавета Иконописова, Мария Киркова бележи нова ера, противостояща на фолклорно стилизираната образност на "класичката" Мара Йосифова, на приказно-декоративната Анна Тузсузова и други автори. Отношението към изразните средства на текстилната материя през 70-те години се смени така радикално, че в една представителна изложба този прелом заслужаваше да бъде отразен по категоричен начин, заедно с различните течения при оформянето на поколението след ненадминатия преподавател и творец Марин. Разпръснатостта на произведенията, т.е. разделянето на творби от един автор, или присъствието на дадени автори с няколко работи срещу единични творби на други, не изглежда добре обосновано, освен от гледна точка на добрия изглед. Дори само един илюстриращ пример е достатъчен - Лячо и Владимир Овчаров са представени с по една-единствена работа ("Стенен килим", 1976, и "Дъжд", 1983), която в никакъв случай не може да пресъздаде нито екстравагантността на нейните текстилни инсталации, нито интелектуалната съзерцателност на неговите гоблени, докато в същото време Елисавета Иконописова или Мариана Райнова присъстват с по няколко работи, утвърждаващи един техен определен имидж.
Керамиката, за разлика от текстила, който се налага като цяло, е разпръсната навсякъде, което още повече отдалечава зрителя от възможността да обозре процесите, протекли и в нея. През 80-те години, например, част от керамиците експлоатираха жанровите разновидности на скулптурата и живописта, разширявайки концептуалните граници на своето изкуство в различни посоки. Така съдовата керамика измести фокуса си от формите, заети от народните занаяти, към причудливи, асоциативни или подчертано естетизирани форми, които от предмета с най-недвусмислена битова функция направиха обект. Един от най-ярките примери в това отношение са работите на Божидар Бончев, представен в изложбата с две "Фигури", но отново пространствено отдалечени една от друга и извън контекста. Същото се отнася и до Венко Колев, който може да бъде наречен култова фигура за своите бивши студенти и чийто творчески метод стана отправна точка именно за новото поколение керамици - Божидар Бончев, Димитър Николаев, Ивона Стоянова и др.: той е повече от скромно почетен с една малка, изолирана керамична скулптура ("Бик", 1962). Макар поставени на почетно място, в началото на обхода в изложбата, където се концентрират "имена", двете женски фигури на Иван Ненов споделят същата съдба.
Право на куратора е да разчупи очакваните концептуални рамки на "представителната извадка", да направи своя собствена "извадка", да размести йерархията на ценностите и да утвърди друга и най-вече - да покаже познатото в нова светлина, да извади на бял свят непознатото или по-малко познатото. И в останалите раздели на експозицията, на които не е възможно да бъде обърнато нужното внимание в такъв сравнително кратък материал, Филип Зидаров е опитал от всичко по малко, без да наложи последователно нито една линия и разчитайки на многообразието. В списъка на представителните автори за отделните видове изкуства озадачаващо липсват имена; извън ранга на "шедьоврите" стоят произведения, само част от които могат да се отнесат към някога недооценените. Дърворезбата и бижутерията по неизвестни причини са показани в броени на пръсти експонати; историческите препратки - проектите за костюми на Пенчо Георгиев, декоративната композиция на Георги Цапев, проектът за килим на Кица Маркова, отново единични, изглеждат случайно вмъкнати между другото.
Въпреки описаното ситуационно подреждане, каращо обектите да говорят от само себе си, в което се състои прелестта на изложбата, остро се усеща липсата на насочващи текстове. За една по-млада и по-широка публика, колкото и да е провокирана към откривателство чрез собствената си интелигентност, образователният аспект е необходим, а за да го има, са необходими изпитаните експозиционни ориентири. Единственият кураторски "манифест" е крайно недостатъчен, още повече, че не всички експонати имат датировка, пропуск, който може и да се дължи на небрежност още при събиране на музейния фонд. Като цяло творбите кореспондират помежду си в една система, която се разпилява около историческите и естетическите си координати. Независимо че мисията те да бъдат възведени в ранга над "приложно-декоративното" е изпълнена в тази изложба, самата мисия се е самоограничила до припомнянето на една отминала дискусия в критиката на българското съвременно изкуство. Затова, с оглед на потенциала, който крият експонатите на Приложния музей - където и както и да бъдат третирани в бъдеще, тези попътни бележки биха могли да послужат на по-нататъшни разговори и размисли.

Елисавета Мусакова

Д-р Елисавета Мусакова е научен сътрудник в Института за изкуствознание до 1995 г, а от 1996 г. научен сътрудник в Отдела за ръкописни и старопечатни книги в Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий", от 1998 г. - завеждащ отдела, от 2003 г. - старши научен сътрудник. Между 1992 и 1999 редактор в сп. "Изкуство/Art in Bulgaria", автор на публикации в областта на украсата на средновековната ръкописна книга и на съвременното българско изкуство.