Не ми е все едно
Не мисля,че словото е моята сила, но ще се опитам да го използвам коректно.
В Националната художествена галерия е представена експозиция на Националната галерия за декоративно-приложни изкуства (НГДПИ). На афиша се чете - изящно, декоративно, приложно. Трите думички са уморени, надявам се вече не воюват. Десетилетия се боря с определението "приложни", тъй като напомня квалификация, полъхва на "втора степен". "Приложно" се използваше като вълнолом срещу обвинения за формализъм и западно влияние върху българското изкуство. (Говоря за годините преди Стоян Сотиров, а по-късно Светлин Русев да стане председател на СБХ. Със своята интелигентност, усет, борбеност и презрение към компромиса, той изгради нова, истинска, съвременна база на анализа, явленията, оценките и процесите в българската художествена пластика. Успя да смаже догматизма. И това е огромното му постижение, негово и на Съюза на българските художници, за ликвидиране на престъпното тесногръдие.) Не се решавам да правя епикриза на изложените произведения. Мисля, че съм малък и не ми стига самочувствие за това. Аз съм колега на авторите в тази експозиция и не е редно да обсъждам, да отсъждам, да класирам. Редно е може би да се поклоня. Мразя я тая дума "приложно". Нима изкуството на Марин Върбанов може да се нарече "приложно"? Моля авторите, чиито имена не споменавам, да не ми се сърдят. Списъкът им би бил необхватен, а и не бива да се редят в списък. Защото всеки има своята артистична съдба, своя артистичен портрет, своя единствен почерк в българската художествено-пластична духовност. И ако има нещо, което ме потиска, това е, че произведенията в НГДПИ са събирани допреди повече от десет години. Държавата абдикира от своята нравствена задача - да се грижи, да събира, да съхранява върхови постижения на изкуството. Днес декоративните жанрове едва ли не са престанали да дишат, а на тяхно място като че ли има бели петна. Има млади автори, изключително талантливи и надарени. Но как да се види тяхното изкуство, когато няма национална институция с възможности и грижа. В света не съществува национална галерия без поддръжка на държавата. Държавата, болезнено загрижена за своя транспорт, разбира се луксозен, някои приватизации, разбира се незаконни, и някои реституции, разбира се нечистоплътни, не успя да реши проблема за данъчните отчисления при разходи за изкуство. Как и откъде да се явят меценати? На дългогодишните ми опити да се направи поне палиативен ремонт на съществуващата сграда на НГДПИ, за да се създаде експозиционна площ, в Министерството на културата нееднократно и неизменно се заявяваше "няма средства". На последните три изложби на НГДПИ (две в НДК и настоящата) не присъства нито един представител на Министерството на културата (на една от експозициите в НДК дойде служителка от отдел "Човешки ресурси", но в качеството си на частен зрител). Така популярните цветя не се случи да бъдат поднасяни. На такива събития въобще не свирят фанфари. Когато говоря остро за настоящия висш състав на Министерството на културата, предвождан и окрилен от лидера си, усмихнат самоходен абсурд, не бих пестил оценката си и за предишния министър на културата - г-жа Емма Москова, чийто връх на разбиране и съпричастност с проблемите на декоративната пластика беше един обеден телефонен разговор без тема.
Настоящата великолепна експозиция не е история, това са знаци на нравствения статус на българските художници, тя е равносметка на висша духовна осезаемост. Тя ни приближава до болезнения извод, че конструкцията на днешното социално пространство няма нужда от изкуство. По-точно, най-звучните му и най-шарени представители нямат такава необходимост. Но тази изложба доказва, че декоративните изкуства не са в социалната периферия на културата. Изумително е какви произведения са създавани през 60-те, 7О-те и 80-те години на току-що отминалия век. Днес у нас не съществува културният плакат. Автори като Асен Старейшински или Людмил Чехларов отдавна се подписаха върху културния афиш на Европа. Невероятни са запазените марки на майстор като Стефан Кънчев, на Сашо Каменов. На днешния ден принадлежат керамиките на Иван Ненов, Мая Кубратова, Евгения Рачева и, разбира се, чувственото изящество на Антонина Конзова. Трудно ми е да намеря израз на възторга си пред артистичните тъкани на Цветана Петрова, Атанаска Йорданова, Илияна Камбурова, Мария Кочопулос, Елисавета Иконописова, Васил и Владимир Овчарови. Завиждам единствено на Марин Върбанов, защото мисля, че беше близо до Бога. Не приемам прегърбеното ни притичване към Европа. С автори като тези колеги българското декоративно изкуство не от вчера принадлежи на европейското духовно пространство.
Не ми е все едно, че Министерството на културата е облъчено от синдрома на некомпетентност и равнодушие. Произведенията на българските художници са по-стойностни и по-издръжливи от поредната конюнктура. Надявам се, че и с бедните си думички не съм нахлул в зоната на някоя и друга "асиметрична противобитка". Казах всичко това, защото... не ми е все едно.

Здравко Мавродиев

Здравко Мавродиев е завършил приложна графика във ВИИИ "Николай Павлович", София (1960) при проф. Александър Поплилов. Работи в областта на приложната графика, текстила и металопластиката. Той е последният директор на Националния музей на декоративно-приложните изкуства.