За пилците и критическото писане

В края на сезона отдавна никой не брои пилците и малцина се интересуват какво се е случило по сцените. Какви са били представленията, техният контекст и възприятие.
Например, в театралния сезон, който закрихме, имаше поне няколко важни за отбелязване събития: 1) сериозна, видима, повече от всякога почти сетивно осезаема умора - на идеи, на театрални изкази, на избори на пиеси; 2) връщане или по-точно рециклиране на стари (от 80-те) навици, техники, възгледи за представлението; 3) откриването на новата сграда на "Сфумато"; 4) интересни интерпретации на българска класика в "Свекърва" и "Големанов" на Мариус Куркински. Специално трябва да се отдели 100-годишният юбилей на Народния театър. Опитвам се да си спомня за някаква дискусия в медиите по някое от тях.
В края на сезона завесата не пада, а се сваля. Сцената се проветрява.
Театрите започват поправки и ремонти, подготовка за новия сезон, когато ще започнат премиерите. Този ритуал се повтаря всяка година. Не мога да се отърва от наивния въпрос защо се възпроизвежда този ритуал, ако представленията потъват в края на сезона (впрочем, както и в края на годината) в тишината.
Добре знам, разбира се, че, ако нещо радикално бе отхвърлено в годините на Прехода, то бе (по-сложното) критическо рефлектиране, осмисляне на феномени от всякакъв ред в обществото в различни текстове в публичността. Не че такива текстове няма. Агората я няма или съвсем се свива. Мястото/местата за критически дискусии, което да се разпознава като нужно и ценно, е размито, неясно. Повече от симптоматично бе истеричното желание на министъра на културата да закрие "Култура". Не по-малко симптоматично е как тревогата за "Култура" заглъхна. В този смисъл, отдавна не става дума само за театъра и театралния сезон, когато става дума за театъра и театралния сезон.
Критическото писане, всяка по-сложна рефлексия предполага не само ерудиция и култура, но и относително ясна система от подредени и споени в категорична позиция ценности, накратко - определен възглед, метагледна точка, още по-накратко - някаква идеология. Тъкмо това писане и говорене бе почти стигматизирано. Тъкмо ясните и по-сложни възгледи бяха избутвани в маргиналията. Като основна ценност в публичността се наложи играта, а в нея ролята и сюжетът, които произвеждат сензация. До ден днешен. Няма лошо, ако имаше устойчива традиция на високото, която да възпроизведе критическото говорене и писане, която да бъде и солиден коректив и алтернатива, и обект на игри. В нашата култура първо, такава традиция, доколкото изобщо има, е изключително крехка и неустойчива и, второ, трудна работа се оказа утвърждаването на авторитета на подобен тип говорене и писане, докато течеше купонът, докато се налагаше модусът на сеирджийството.
В крайна сметка трансът на сензацията и кримката - двата любими жанра в публичността - вече не са просто знаци на Прехода, а отложени културни ценности. Те трайно утвърдиха идеологията на кибика, както нарича Антонен Арто самодоволно съзерцаващия действието зрител, на воайора, на сеирджията. Българският "зрител" кибичи и помърморва после на маса - и той има мнение. Така че, както доста отдавна Тери Игълтън напомняше в своята "Теория на литературата", когато някой твърди, че е против теорията, той просто е привърженик, макар и несъзнавано, на по-стара теория. Нещо подобно се случи и с идеологиите.
В публичността се наложи идеологията на спектакъла и неговия съзерцател (тук не става дума за обществото на спектакъла по Ги Дебор). В нея важни са не толкова пиесата или спектакълът, а онези, които го правят, задкулисието. Въпросът дори не е какво се гледа, а кой, защо, как е лансирал сюжета. Всяко следващо събитие (като последните например със заложниците или писмото на премиера) се интегрира по инерция в този сериал, в жанра на сензацията или криминалната фабула, които често се преплитат.
Коментарът (на тиражните вестници и аудио-визуалните медии) в този неписан, но вече утвърден канон на поведение, преобладаващо имплицира "състраданието", "вживяването" на кибика. Дори да е ироничен (тоест от дистанция), той пак е част от, и някак си махленско продължение на спектакъла (на маса). В него интересното е не онова, което става, не анализът на действието, а интригата на производството му. Няма как подобна идеология на сиирджийството да не изтиква всякакво критично отношение и мислене в маргиналиията на общественото внимание.
Краят на сезона може и да не е повод за "обзори", но е повод за различни типове критически гледни точки и към представленията, и към контекста, в който те се създават и възприемат. Колкото и да изглежда (в театъра ни или в киното, или в литературата), че в изкуството ни има малко интересни неща, това са нещата, които се случават и се нуждаят да бъдат критически мислени и анализирани в своята (не)интересност. Тоест от гледна точка на някаква позиция за тяхното бъдеще (и минало).
Ако са ни важни, ако ни интересуват като част от нашата култура. Те, а не единствено интригите с/на техните автори в момента.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата