Кризата на понятието за човек

Появата на книгата на Хана Аренд за процеса в Йерусалим на български език закономерно последва издаването на друга книга за този процес - тази на прокурора Аузнер. Въпросният текст на Аузнер представлява разширено изложение на обвинителния акт срещу "престъпника на века", нацисткия убиец Адолф Айхман. Това бе официалната гледна точка на израелското правосъдие, на държавата Израел изобщо. Хана Аренд избира друга гледна точка, нито тази на обвинението, нито тази на защитата в един държавно организиран процес. Тя избира човешката гледна точка, възгледа на изследовател, който се стреми да няма други пристрастия освен пристрастността си към човешкото достойнство. Можем да поздравим преводача (и автор на предговора), професора по политология Тодор Танев за избрания момент да поднесе на българския читател тази книга на Аренд. Ние сякаш повече от всякога се нуждаем от вглеждане в човешкото достойнство, в ролята на човека в нечовешки динамичния ХХI век.
Самата Хана Аренд подчертава, че престъплението, пред което е изправен израелският съд през 1960 г., не е обикновено престъпление, нито отговаря на абстрактната формулировка за "престъпление против човечеството". Най-точният израз за него е "престъпление против статуса на човек". И времето на нацизма е без съмнение епоха на криза на понятието за човек, на обезстойностяване на човешкия живот, на убийствена духовна безпътица. Няма да се спирам на усилията на авторката да илюстрира чрез книгата си своите научни разбирания за природата на тоталитаризма. Това е проблем на самостоятелно изучаване на вътрешната идейна приемственост на творчеството на Аренд. По-важен в случая е парадоксът, който веднага поразява наблюдателя на процеса - престъпникът Айхман, безусловно и доказано отговорен за смъртта на стотици хиляди евреи в хода на "окончателното решение" на еврейския въпрос, не прави впечатление на чудовище, изверг, опериран от съвест убиец. Напротив, това е съвсем нормален човек, който обича семейството си, върши си работата, не е лишен от човешка чувствителност и реакции. Айхман смята, че би чувствал угризения на съвестта именно ако не изпълнява заповедите на висшестоящите да депортира еврейското население. Усещането за дълг го е водило напред в бездната на престъпленията. Както се оказва, той е в състояние да цитира и обяснява категорическия императив на Кант. Айхман, убиецът, е убеден, че живее според предписанията на един от най-хуманните философи в историята на човешката мисъл. И тъкмо в това се състои зловещата същност на тоталитарната държавна машина. Тя преобръща традиционните, нормалните ни представи за нещата. Тя действа по начин, който превръща престъплението в норма, а бягството от престъпление в изключение, което понякога се допуска, за да се вкорени в съзнанието на хората точно като изключение. Тя изпразва откъм стойност не само живота на жертвите, но и свободната воля на палачите. Те не убиват по своя инициатива, не могат да си избират и жертвите: "Истината е, че той [Айхман] е нямал властта да каже кой да умре и кой да живее - не би могъл дори да знае" (с.188). Ето защо престъплението на Айхман е от нов тип, то е престъпление, насочено не само и не толкова към дадени жертви, колкото към човешката природа изобщо, към статуса на човек. То е престъпление, което неусетно преформулира ценностните системи на индивидите, трансформира света в пространство, в което свободната воля е абсурд, а човекът не е и не може да бъде венец на творението. Като човек. С думите на Хана Аренд: "Не са само неколцина хората, особено сред културния елит, които искрено съжаляват, че Германия е изгонила Айнщайн, без да съзнават, че е много по-голямо престъпление да се убие мъничкият Ханс Коон от засада, въпреки че не е бил гений" (с.284). Така разбираме цялото безумие на опитите да се разделят хората на "първа" и "втора" категория, на висококачествени и нискокачествени; да се отнасяме към тях като към стока. Защото от това ние като извършители не печелим. Губим всички като хора, а битовият успех на един или друг не може да изкупи нанесения удар срещу човечеството като цяло. Ако обобщим, "Айхман в Йерусалим" е книга за края на модерността, за невъзможността на модерното съзнание да издържи на своите антиномии, да вмести безпределността на света в рационалните измерения на класическата логика.
Казват, че всеки век имал своето средновековие, и че нацизмът бил блестящ пример в подкрепа на този афоризъм. Книгата на Хана Аренд не е просто предупреждение срещу убежденията, които абсолютизират човешките различия. Тя е призив за осъзнаване на равенството поне в човешкия ни статус, и напомняне за това, колко е важно да съхраним понятията си за добро и зло. Когато днес четем тази книга, не бива да я възприемаме като поредното четиво за страданията през Холокоста, макар тя да има смисъл и като такова четиво. Това не е и етнически ограничено по обхвата си четиво за евреи. Опасността от политика, която изцяло пренебрегва човешката личност в преследването на своите цели, не е отминала. Принципът, че целта оправдава средствата, е промил напълно успешно съзнанието на Айхман за някакви си десет години. Нямаме основания да мислим, че в нашата епоха на непрестанно промиване на мозъци това е невъзможно. Според мен основното послание на Хана Аренд е това - да бъдем субекти на собствения си живот, да правим постоянно своите човешки избори, да гледаме на другите и на себе си като хора. Чудовищното изтребление на огромна част от европейските евреи през Втората световна война трябва да ни научи, ако не друго, да внимаваме за нашето днес, ако искаме да направляваме нашето утре. С риск да не бъда емоционален, пред нас е книга-предупреждение срещу всички потенциални господари на света, забравили проникновената забележка на Достоевски, че цялото бъдещо щастие на човечеството не струва колкото една пролята днес детска сълза.

Борис Попиванов





Хана Аренд. Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото. Превод от английски Тодор Танев. СИЕЛА,
С., 2004.
Цена 9 лева