На 13 юли Галерия СИБАНК представи живописта на Николай Панайотов в изложба, наречена "Двуречие" и посветена на Бала на пожарникарите в Париж. Изложбата откри Георги Лозанов, чието слово публикуваме по-долу.

Уважаеми дами и господа,
Откриваме настоящата изложба днес, по повод Бала на пожарникарите. Той вече тече в Париж и в цяла Франция. Все на този ден, от близо век и половина насам. Това е пищен народен празник, свързан, разбира се, със смелостта и саможертвата, с блясъка на еполети и достойнство, но и с благодарността - френските пожарникари са навсякъде, където има проблем или заплаха, където някой не може да се справи сам. В живота на гражданите те играят ролята на "вълшебния помощник" от фантастичните приказки, обикновено джудже, фея или магьосник. Нека обобщим: празниците са оцелели свидетелства за магически практики.
Какво общо има това обаче с платната и конусите на Николай Панайотов? Честният отговор вероятно би бил "нищо", освен ако не искаме да ги разчетем през кодовете и настроението на колективната забава, която за кратко, под звуците на акордеон, се разплисква извън всекидневието и се втвърдява в гледка. Струва ми се, че живописта на Николай Панайотов, край другото и заради далечната си генеалогична връзка със стенописа, предизвиква въпроси, като: Може ли изобразителното изкуство да весели? Може ли да води погледа из своите шарени лабиринти, докато го завладеят случайността и безгрижието? Могат ли произведенията му да се използват за декори на отдавна състоял се или завинаги отложен карнавал?
Впрочем, въпросите съвсем не са риторични. Особено последният. Художникът през предпазливото си заиграване с Йеронимус Босх пренася в изкуството матрицата на средновековния карнавал, когато всичко е позволено - слугите нахлуват в домовете на господарите си, а господарите се нахвърлят върху слугините си, мъжете носят салами, вързани на тояги, а жените очакват преживявания, за които да си спомнят цяла година, всички са с маски, нищо не прилича на себе си и никой не отговаря за себе си.
При самия Босх матрицата на карнавала е сложно конструирана - неговите образи тръгват от библейски текстове, от сцените в Рая и Ада, за да минат през въодушевлението и ужаса, че в последна сметка обитаваме свят, който не може да бъде видян. Тъкмо в това представяне на непредставимото се ражда иконографията на карнавала.
Николай Панайотов си служи със знаци от нея, или поне със спомени за тях, за да ги завърти в едно забравено и непреживяно усещане за сюрреален произвол. Тук край нас е пълно с тъй наречените сюрреални предмети, които повтарят детайли от видимия свят, но са невъзможни в него. Сюрреализмът вече никога няма да излезе от мода, настоява художникът. Вижте рекламите, бих добавил аз - какъв по-добър начин да напуснеш видимия свят без Рай и Ад, та дори и без да разбереш. Картини на Йеронимус Босх, обърнати наобратно. Кой вече би се ангажирал да ги изправи? Аз не бих, за художника пък да не говорим. През ХХI век, а и през миналия, карнавалът, за разлика от средновековния, не е веднъж в годината, а през цялата - по улиците, в кръчмите, в медиите, в галериите...
Шансът на Николай Панайотов да участва в него се обяснява с едно възможно разграничение. Има художници, сред тях може би са най-големите, които носят архетипичната форма в себе си и през цялото си творчество се опитват да я възпроизведат. Николай Панайотов е от другите, които не се подчиняват на архетипичен диктат, поддават се само на аналогии и хрумвания, встрастяват се в илюзионизма и страдат от илюзии, въобще под ръката им може да излезе всичко - плакат за пътуващ цирк, фигури за карти Таро, десен за вратовръзка... Тъкмо това рисуване, което предпочита гастрола пред верността, превръща идентичността на художника от даденост във въпрос. И той търси отговора му между София и Париж, между детството и зрелостта, между Тигър и Ефрат. Впрочем, художникът сам нарича менливата културна зона между двете реки двуречие, вместо по-популярното - междуречие. Така реката става метафора за реч, а речта става две речи.
Не знам колко други послания има тази изложба, но в това съм сигурен: на художника една реч не му стига. Той обитава менливата културна зона между изкуството и карнавала, където образите блуждаят сред ценности и съпротиви, вкусове и сувенири, любови и похотливост. Тяхната културна раздвоеност, естествено, е опасна за зрителя, защото на свой ред разклаща идентичността му, подтиква го да бъде никой. За да бъде спасен, просто трябва да дойдат пожарникарите.