Вуйчо Христо
Ние, вуйчо Ваньо, ще живеем. Ще изживеем дълги, дълги дни и дълги вечери; търпеливо ще понасяме изпитанията, на които ще ни подлага съдбата: ще се трудим за другите без почивка и сега, и когато остареем, и когато настъпи нашият час, ние спокойно ще си отидем, и там на онзи свят ще кажем, че сме страдали, че сме плакали, че ни е било тежко, и Бог ще се смили над нас, и ние с тебе, вуйчо, скъпи вуйчо, ще видим живота светъл, прекрасен, изящен, ние ще се радваме, а на сегашните наши нещастия, ще гледаме с умиление, с усмивка - и ще си отдъхнем. Аз вярвам, вуйчо, горещо вярвам, страстно... (Застава пред него на колене и полага глава на ръката му, с разтреперан глас). Ние ще си отдъхнем!
Преводът на финалния монолог на Соня от "Вуйчо Ваньо" от А.П.Чехов е направен от внуците-племенници на вуйчо Христо, моите синове Ради и Любчо.

Едно от първите правила, в които ме въведоха, щом се превърнах в мислеща и членоразделна личност от нашето многолюдно и шумно семейство, сиреч, когато съм навършила вероятно две или три години, беше, че трябва да наричам Христо Ганев вуйчо Христо. Също като чеховия вуйчо Ваньо. В тайнството ме въведоха по-големите ми брат и сестра. Тогава аз трупах първични знания в главата си, беше важна точността и не можех да разбера защо трябва да казвам вуйчо на човек, който е съпруг на леля Бинка, сестрата на баща ми, и който според баба ми се пада свако.
Той сам е пожелал така, да бъде нашият любящ вуйчо като чеховия герой - получих не дотам убедително обяснение. Възможно е, си мислех през годините, тъй като е естет, просто да не му е харесвало обръщението свако.
Никога не разбрах до край защо вуйчо Христо беше избрал да бъде за нас вуйчо Ваньо, макар през живота си десетки пъти да гледах постановки на чеховата пиеса на различни световни сцени и да си мислех за него, разбира се, в опозиция. И до днес вероятно не разбирам самия него - той не допуска никого толкова близко.
За мен Христо няма общо с мекия, огорчен интелигент, победен, несбъднал талантите, любовта и моралните си цели. Вуйчо Христо е противоположен на вуйчо Ваньо - монолитен и изящен като колона, изваяна от дорийски мрамор - без шупли, без пукнатини, без възможност да разтрошиш вътрешната сила, да проникнеш или да я обозреш цялостно. Обичан, любещ, плашещ, високомерен в своята цялост, хладен, презрителен и възхитителен. Какво общо с вуйчо Ваньо? Съжителството с вуйчо Христо е предизвикателство и изпитание, защото той изисква неумолимо, понякога до жестокост, от всички около себе си същите нравствени императиви, същите високи цели и критерии, същата вярност, същата твърдост, неотстъпчивост, дори, когато е необходимо за чистотата на душата или каузата, и същата сила на омразата. Той плющи през целия си живот като древен кожен пряпорец, строг и непрощаващ нашите дребни отстъпления от принципите или проявите на слабост. А ние, задъхани, изморени и отчаяни от личните си несъвършенства, от дребните си предателства, от крехката си и напукана вярност, от житейските компромиси и отклонения от строгия морал, го следваме още и още, и още... във все по-оредяващи олюляващи се редици. Много приятели се загубиха по пътя, други се изпокриха в шубраците от страх или за полза, трети бяха натирени с презрение от самия вуйчо Христо. Ние обаче нямаме избор - както любимата Сонечка на вуйчо Ваньо.
Винаги е обичал да предизвиква, да кани на дуел, да провокира, особено младите. Заедно с Бинка бяха кумове на сватбата на сестра ми Таня. Изключителен празник, който приключи у дома, където цялата младежка компания плачеше с горчиви истински сълзи, защото вуйчо Христо, който олицетворяваше недостижимия нравствен идеал, беше успял да им докаже колко са слаби, несъвършени, поразени от стадното чувство, затъпели от дисциплина конформисти: "Едва на по двадесет, а вече готови предатели и конформисти...", парафразирам, но всички цял живот помним тези десетки облени в сълзи сватбари. И така цял живот - посмей да бъдеш човек от семейството или пък приятел и да отстъпиш от общите убеждения, от морала, от верността, от честността и от честта, пък дори и в най-дребното - да позволиш друг да ти плаща сметката на бохемската маса.
Не ми е минавало и през ум да се съизмервам с вуйчо Христо, само се вглеждах в делата и творчеството си - дали ще срещна неговата подкрепа, или хладния поглед на неодобрението. Може би веднъж се почувствах на висота, когато Бинка и Христо се включиха в една от идеите ми - "Комитетът за национално помирение" - тяхното участие издигна моралния престиж и влиянието на това спешно формирование за прекратяване на враждата и за възстановяване на връзките между етническите и религиозните общности.
Винаги съм упреквала моите приятели от ранните години на демократичните реформи, че отблъснаха с бруталност, простащина и тъпота личности като Христо, който сам по себе си е нравствена категория, особена и рядка етична вселена и би привнесъл съвършено други отношения и правила в новия политически и обществен живот от самото му раждане.
Често съм си задавала въпроса възможно ли е зад тази почти нечовешка сила на личността да се крият думи като тези на вуйчо Ваньо: "Ден и нощ ме души мисълта, че животът ми е пропилян безвъзвратно. Нямам минало, то е глупаво пропиляно за дребни неща, а настоящето е ужасно в своята нелепост". Не е възможно! Вуйчо Христо няма общо с вуйчо Ваньо. Време е да го попитам?
Когато бях на осемнайсет, му подарих снимка, която надписах "на вуйчо Христо с уважение". Той повъртя снимката в ръцете си и каза: "Бих искал, ако можеш и да ме обичаш, уважението не е достатъчно...".
Е, вуйчо Христо, всъщност аз винаги съм те обичала! Поздравявам те заедно с Жоро, Таня и нашите синове, дъщери и внуци за твоите достолепни 80 и се надявам още дълго да пием заедно водка Абсолют!

София

Антонина Желязкова