Неумолимо изправеният
Всичко е вече чупливо и кратко -
зная... но нека поне да е чисто
като портрета на майка и татко,
като тромпета на Борето Христов.

                                               Христо Ганев


И на 80 той се движи изправен. Същото неостаряващо момче, правило революция, проправяло път на съпротивата срещу фашизма. След края на войната отправило се на фронта, после да учи сценарно майсторство в Москва. Там направило най-важния житейски избор - да свърже съдбата си с бъдещата режисьорка Бинка Желязкова. След това двамата се възправили за първи път, самотни и непримирими, срещу нормата на соцреализма. И посочили ясно започващата деформация на идеала (комунистическия). Не искали да се преправят и приправят зад схемите, а да останат праведни (не в религиозния, в етичния смисъл) - верни на собствения си житейски проект. Искали с филмите си да поправят пораженията на себичността, алчността, главозамайването, бездуховността на някои партизани, за които животът почнал да си тече тихо и охолно. Сценаристът-вгиковец се вдъхновявал от следвоенните американски филми, от "Най-хубавите години от нашия живот". Съвестта и на двамата била жива и жилава, а това в житейски план им струвало твърде скъпо. Но те не се направили на дисиденти (въпреки че Христо Ганев е един от четиримата български писатели, отказали през 70-те да охулят руския дисидент Солженицин). Продължили пътя си, все така изправени и горди (очевидци разказват как Христо Ганев не подавал ръка на Живков и винаги на приеми стоял с гръб към него). Хипнотизирала ги пламтящата младост, синоним на идеализъм, романтика, любов и устрем. Не искали да я възприемат в минало време, тъгували по нея. След журналистическата сатира в първите дни на "Стършел" и паралелно със заниманията в игралното, Христо Ганев правел документално кино, анимационно, реклами, напоследък се върнал към фейлетоните и агитките. Има и пиеса. Пише стихове. Но издава всичко на всичко едно томче с избрани произведения...
Героите от неговите игрални филми, най-важните, са изповедално-автобиографични - духовни хора, неудовлетворени от битието си, непримирими към пошлост и кич. Те са във вечен конфликт с обкръжението си и чувството им за мисия често ги прави патетични, "обратни" спрямо общоприетия "положителен герой". Само привидно обитават соцпарадигмата, но на дълбоките духовни нива я оспорват и отричат с категоричните си морални жестове, дори когато ваканционно и уж безгрижно играят на ритуално тракийско бесене или остават духа си неутешимо да скита по нощните покриви. В първите си сценарни текстове Христо Ганев защитава партийния, в смисъл на частен (от лат. pars, -tis - "част") идеал на една класа. С натрупването на факти и събития в социополитическата мозайка неговата вродена наблюдателност и изострена нравствена мембрана започват да трептят болезнено в драматичен асинхрон с импулсите, излъчвани от тоталитарните идеологеми. Защото моралът не може по никой начин да бъде "нов", той е един и неподвластен на парцелиране. Човешките ценности са вечни и ненакърними и се побират в простичките десет Божи заповеди. Не зная дали Христо Ганев е религиозен, но патосът на късните му филми по свой начин се пресича с християнските истини. Защото, както пише Цочо Бояджиев, "същностната екзистенциална задача за всеки човек е да преутвърждава доброто и да стеснява сферата на валидност на злото в творението". Филмите на Христо Ганев отхвърлят съблазънта, скрита в жанровите корсети, не търсят да забавляват, а именно да "преутвърждават" доброто. Възправят се срещу фалша в отношенията, фетишизирането на материалното, загубата на елементарните, но фундаментални понятия, като почтеност и достойнство. Отричат "милозливо-сантименталния" дискурс - по време на негов филм едва ли някой може да се разплаче, но ще бъде заставен да преосмисли собствената си позиция спрямо живота, да се обърне, макар и мимолетно, към предназначението на съществуването си.
Преживял 3 режима, след 1989 Христо Ганев, като един "роден благородник" и човек с "вътрешен аристократизъм", не тръгна да се оправи (за какво ли не са го канили само), а просто се изправи в най-експресивната и достойна поза - мълчанието. "Гледам със сухи и отворени очи" - признава в едно от малкото си интервюта през последните 15 години. Тези очи са очите на момче-мъдрец, което животът не можа да пречупи. За разлика от героя му в анимационния "Веселякът", който заменя знамето с прът и се влива в яростната анонимна тълпа, вилнееща без посока, на рицарското знаме на Христо Ганев пише: "Това е трудна, опасна и неблагодарна професия! Сценаристът е каскадьор по призвание. Него го търсят само при опасни сцени. Той е гърбът на героя, а лицето е друг. Той е анонимен. Суетата и славата не трябва да го блазнят. Трябва да бъде смел при всички обстоятелства..." Щом още има такива хора между нас, има Надежда, голяма и малка. За жалост има и сбъдване на "Хипотеза"-та (анимационната, пророческата, от средата на 70-те) на Христо Ганев, че модерният свят се върти в порочен кръг, неговите духовни водачи (Пушкин, Айнщайн, Чаплин...) са само загърбвани знаци, глобалната катастрофа дебне, но някъде високо има една ръка на Провидението и ако не спрем егоистично да разбиваме под себе си стъпалата на стълбата към небето, няма да ни се размине...
Благодарим Ви, Христо! Сгъстеното ни време показва, че сте прав. И на 80.

Боряна Матеева