Скептичен дух
сред плебейска устременост
Поздравявам Христо Ганев с този достолепен юбилей и използвам случая, за да изразя дълбоката си привързаност и приятелство. Разбира се, тези чувства не ме облекчават, напротив, правят още по-трудно говоренето за него, доколкото това говорене рискува неусетно да придобие автобиографични оттенъци. Нещо неизбежно, имайки предвид характера на присъствието му в българското общество и в интелектуалната сфера. Присъствие осезаемо и значително, до степен, че аз, като много други от моето поколение - а и по-възрастни, и по-млади - бях облъчен от неговото чисто човешко обаяние и поведение на творец, интериоризирайки ги по познатия механизъм на идентифицираща компенсация. Бих искал да избегна това, което казвам, да изглежда носталгично - риск, съществуващ винаги, когато се говори за личности, по обясними причини останали извън погледа на голяма част от днешната активна публика, в общество като нашето, не даващо доказателства за наличието на памет и за способност да оценява хората според собствената им тежест.
Христо Ганев е възлова фигура за разбирането на българската интелектуална среда от 50-те години насам. Бих могъл да кажа, че беше нещо като неформалния лидер на другомислието във времена, когато стремежът към пълен монопол над съзнанията смяташе това за недопустимо посегателство върху религиозно наложените авторитети. Той олицетвори модел на поведение, разположен между тихия конформизъм (впоследствие превърнал се в креслив радикализъм) и битово мотивираната агресивност на една плебейска по закваса псевдоинтелигенция, от една страна, и липсващия в нашето общество полюс на активна съпротива, от друга. Неговата неангажираност (към партийната линия), неговата незаинтересованост (към облагите от властта) и вкусът му към един градски стил на живот, на границите на бохемството, очертаваха образа на духовен аристократ. Мога да споделя, че мнозина очакваха от него да направи крачката към липсващия полюс. Днес може само да гадаем за причините защо не я е направил. Те могат да бъдат в еднаква степен както в предположението за наличието на някакви илюзии относно социалистическия идеал (и еволюцията на обществото), така и в предположението за загубването на всякакви илюзии относно възможността за промяна към по-доброто. По-сигурно може да твърдим, че той беше и си остана автентичен човек на лявото или човек на автентичното ляво, без илюзии, но и с упоритата вяра във възможността на един проект, който прави човека по-свободен в духовен и битов план. Идеал, звучащ и някога, и сега малко абстрактно, по-скоро опора на неприемането на действителността, отколкото политическа платформа. Във всеки случай съвършено съзнателно и последователно Христо Ганев отказваше да влезе в месианска роля. Моделът на съпротива, който неговото присъствие в културния ни живот очерта, е този на неприемането, на дисенсуса. Свойствена му бе не героичната поза, а тази на скептичния стоицизъм, смекчен от доза култивиран хедонизъм. Вероятно би се подписал под афоризма на Чоран: "Във всекиго дреме пророкът, а когато той се събуди, злото в света нараства". Тук трябва да търсим причините на отказа да бъде "водач".
Трябва все пак да предположим, че не е имал и няма никакъв вкус към политиката. В известен смисъл той е противното на организирания (и спазващ дисциплина) човек. Вярващ в индивида и носител на ценностите на индивидуализма в едно колективистично общество. От тази гледна точка той е от хората, които в голяма степен спомогнаха за хуманизирането на средата в т.нар. "реален социализъм", за предпазване от крайното озверяване. Христо Ганев беше избрал не директното говорене, а нещо, което може да определим като знакова продукция с два източника. От една страна, това бяха знаците на индивидуалното и индивидуализираното социално поведение, от друга - знаковата вселена на неговото творчество. Две сфери с пълна структурна хомология на излъчваните послания.
Още във филма "Животът си тече тихо" откриваме болезненото изживяване на разминаването между антифашисткия идеал и социалистическата действителност, но и първия опит да се проблематизира тази действителност, да се поставят на дискусия политическите и морални проблеми на времето. Този открит подход в едно затворено общество среща яростната съпротива. "А бяхме млади" избира друг път, за да каже същото. Поради липсата на капацитет да се разбира изкуството, той е посрещнат възторжено от тези, които репресират първата творба. Най-адекватната от днешна гледна точка интерпретация на филма е потвърждаване на вече произнесената присъдата над действителността по логиката на контраста. Романтизмът и безсмислената жертва на младите герои от Съпротивата изгражда контрапункт на бюрократизираното и оеснафено общество.
Образът на зрелия Христо Ганев може да открием в цикъла от следващите му филми: "Голямото нощно къпане", "Басейнът" и "Нощем по покривите". С тях той потвърждава своето особено и обособено място - те трудно се вписват в руслото на доминиращата филмова продукция, очертават контурите на един друг тип култура: градска, донякъде космополитна, поставяща в центъра екзистенциална проблематика; притежаващи сложна романна структура, изграждащи панорамна картина на действителността, насочени към критичната равносметка на живота на героя, изразител на авторовото Аз. Тези филми са манифест на еманципирания индивид, вътрешно свободен в несвободна среда.
Христо Ганев в някакъв смисъл зададе модела и допринесе за определяне (с единични изключения) границите на дисидентството, най-малкото - в нашите културни среди. Може би не е излишно да си зададем въпроса: дали той направи това по най-продуктивния за промяната и израстването на обществото начин и какво би станало, ако той и други с неговия авторитет и символен капитал бяха избрали един по-радикален път на противопоставяне. В последния случай днес може би щяхме да бъдем изправени пред друга личност и щях да говоря по друг начин за нея.
Разсъждавам за всичко това, в известен смисъл подменяйки неговото собствено вътрешно Аз, което, вярно на природата си, дори и да прави подобен вид равносметка, не би я изговорило публично. Това е истинският ми поздрав за Христо Ганев в часа на неговия юбилей, знак за непреходността на следите, които кръстосването на житейските пътища оставя.

Ивайло Знеполски