Архитектурата не е работа
за самотници
- Дипломирал си се през 1953 - годината на смъртта на Сталин и на началото на т.нар. "размразяване", а в чисто архитектурен план - на отказ от "украшателството" и утвърждаване принципите на съвременната архитектура. Как се отразява този преход в съдбата на един млад архитект?
- Ние още като студенти се интересувахме от модерната архитектура, доколкото това беше възможно, защото тя беше ерес. Гледахме списания - в Библиотеката имаше немски, италиански списания - и така се мъчехме да усвоим този нов дух. Имаше ограничена възможност и за експерименти. Ние с моя колега Наско Перфанов заедно разработихме при проф. Цолов с негово съгласие проект за жилищна сграда в два варианта: единият модерен, а другият - в духа на нашата традиция, както Цолов ни учеше: не точно национална архитектура, но в духа на 30-те и 40-те - повлияна от немската, с много детайл. Това беше повод за много изказвания и много критики и към арх. Цолов, и към нас двамата, но никой не можа да каже кое е вярното и правилното. Разбира се, това беше изолиран случай, но нашите професори, без да бъдат в най-модерната линия, носеха духа на една творческа свобода, на едно творческо начало, не се подчиняваха сляпо на наложените канони. Изобщо, не мога да кажа, че съм бил ощетен в образованието си. Професорите бяха от едно друго време, което носеха в себе си.
- Да, разбира се. Делибашев, например, има абсолютно модерни сгради...
- Фингов също, Овчаров, Дамянов... Това бяха все големи архитекти. Моята практика започна в Партийния дом с чертане на детайли за Партийния дом и за хотел "Балкан". Още тогава проличаха разликите и то в рамките на една и съща стилистика: от една страна проф. Цолов в хотел "Балкан" превръща архитектурата в пълноценно изкуство, а от другата е по-суховатият почерк на арх. Пецо Златев в Партийния дом. Във всяка епоха творецът не можеш да го скриеш; той намира начин да се прояви.
Аз имах големия шанс да стана аспирант след дипломирането си. Тези три години имаха голямо значение за мен и ми дадоха много големи възможности. Успях да прочета много литература, за която иначе никога не достига време. Участвах и в много конкурси. Така в своето развитие избягнах фазата на чиракуването, която по принцип е добре да я има.
През тези години с Наско Перфанов спечелихме един голям конкурс в София - за художествена галерия на мястото на т.нар. "Дом на покойника" на ул. "Раковски". Отидох в Софпроект, за да работя по тази задача, но както нерядко става, се разминахме с реализацията. А веднага след това - хотел "Плиска".

- За моето поколение това беше една програмна сграда, която - заедно с хотел "Рила", зала "Универсиада" - правеше страхотно впечатление. Проектирана ли е тя с чувството на осъзната "програмност", за полемично налагане на Модернизъм?
- По-скоро не, просто това беше, така да се каже, "духът на времето" тогава. Спомням си едно обсъждане в Министерството. Там беше Кольо Николов. Той каза няколко думи, които оказаха голямо влияние върху реализацията. Концепцията беше същата, както сега, но ние търсехме входа челно, откъм булеварда. Кольо предложи той да се завърти странично. Това оказа огромна роля върху организацията на пространството - паркинги, подходи и всичко останало.
- Като стана дума за градоустройствено решение, ситуирането на сградата на Министерството на външните работи, която спечелихте на конкурс заедно с Богдан Томалевски и Никола Антонов, също провокира градоустройствена дискусия.
- Навярно винаги има по-големи възможности, които остават нереализирани. Никое решение не е последното и най-доброто. Градоустройството просто беше една даденост, с ограничен парцел; нямаше възможност да мислиш много нашироко.
- Другото, което се коментира по повод на тази сграда, е голямото влияние на Бостънското кметство върху нейната архитектура.
- Тогава се бях върнал току-що от Щатите. Бях и в Бостън и това нещо ми направи страхотно впечатление. Може би то се е отразило твърде директно върху крайния резултат. Въпреки че... ако вземеш една сграда, винаги ще намериш пример, с който да я вържеш. Твърде малко са онези сгради, които са откритие, абсолютна новост. И в това няма нищо пагубно и вредно, стига да го нагодиш към условията, към изискванията, към характера на сградата. В случая това беше един огромен обем, един мастодонт и ако той не носеше някаква много силна характеристика на тези етажи, които са над зеленината, нямаше да има такова въздействие.
- Работата на критиците е да подреждат и класифицират. Впрочем, самото Бостънско кметство е силно повлияно от манастира "Ла Турет" на Льо Корбюзие. Във всичките ти по-известни обекти ти работиш в екип: в "Плиска" с арх. Христо Цветков, по-късно се утвърждава тандемът "Томалевски-Лозанов". За българската архитектура е характерно наличието на такива творчески двойки: Цолов-Васильов, Белковски-Данчов...
- Не само за българската...
- Не само за българската. Как функционира един такъв екип от ярки творчески индивидуалности?
- Този проблем е много съществен. Нашата професия не е самотна, архитектурата не е работа за самотници. Това е голямо качество - да намериш мястото си в една система. Аз винаги казвам "ние", избягвам "аз". Трябва да намериш начин всеки в екипа да има чувството, че допринася, че е съавтор. Това е много съществено. Понякога дори случайна забележка или мисъл на човек от колектива могат да дадат отпечатък върху крайния резултат. Аз съм имал голям шанс в живота си с две личности: едната е Олга (арх. Олга Станева, съпругата на арх. Лозанов - б.а.), другата е Богдан (арх. Богдан Томалевски - б.а.). Те са оказали влияние не само върху цялото ми творчество, а върху целия ми живот. Тук даже не е въпрос толкова на творчески виждания, колкото на характер. Трябва да си толерантен, да можеш да работиш с другия. Богдан е такъв човек. Никога не сме имали нито за миг противоречия, които да ни доведат до дрязги. Що се отнася до творчески различия, то е въпрос на обсъждания и стигане до общо решение. Освен това, когато работиш дълго време с един човек, възгледите и вкусовете се сближават, разбирате се от една реплика, една дума. Първоначално работех заедно с Наско Перфанов. Тук искам да кажа няколко думи за него. Според мен той е един от най-добрите български архитекти. Може би не се е реализирал достатъчно, но, понеже го познавам, мога да преценя: това е един роден архитект. Не можахме обаче да продължим много дълго. Не че сме имали някакви особени различия, но като че ли ритъмът на работата ни беше различен. А ритъмът на работа е много важен - да можеш да поемаш нещата, бързо да се организираш, един обича повече да работи, друг по-малко - и в това отношение трябва да има съвпадение. Напоследък работя повече с Олга; сега узрях да я оценя напълно. Тя беше тандем със Снежа (арх. Снежана Даскалова - б.а.), но сега работим заедно. Това ми доставя голямо удоволствие, защото тя притежава качества, които аз не притежавам.
- Семейните екипи са доста разпространени сред архитектите.
- Сам човек трудно може да се справи в нашата професия. Да кажем, една малка къща можеш да я направиш самичък и може би най-голямото удоволствие е да направиш един малък обект, в който можеш да контролираш всичко. Къщата като еманация на архитектурата е най-висшата форма; домът като първооснова е най-близко до същината на архитектурата. Най-хубавото нещо, което съм направил, е една къща в Разлог, която завърших съвсем наскоро.
- Ти си правил и жилищни сгради, и почивни станции и резиденции: резиденцията на президента в Бояна, почивната станция на кинодейците в Лесидрен, резиденцията на ОНС-Пловдив и др. Така, от една страна, имаме ранния модернизъм на хотел "Плиска", по-късния на Външно министерство, а от друга - тази архитектура, която е под влиянието на традиционната стилистика. Може ли да се каже, че в съвременната българска архитектура има два паралелни езика: единият е традиционният, свързан с жилищната архитектура, с жилищната функция; и друг, модерен, отнесен към световния архитектурен процес?
- Става дума за тази архитектура, да я наречем балканска, регионална - аз не искам да я определям само като българска - свързана с нашето Възраждане. Като студент съм заснемал целия Свищов, старите къщи в Сливен и съм много навлязъл в тази материя. С голямо удоволствие съм работил с нея, защото считам, че тя носи, да не кажем друго, но голяма интимност и дълбока връзка с природата. Тя е характерна за малките форми, които се вписват по-скоро в природата, отколкото в градската среда. Това е една проста архитектура, която, ако я отделиш от двора, губи своята стойност, своята същина. Не можеш да си представиш съвременна административна сграда, направена по този начин... А и ние все бързаме, все не ни достига времето да довършим нещата както трябва и това е може би най-голямата слабост на нашата архитектура. Няма обект, който да е завършен цялостно така, както е замислен - добре, лошо, но да можеш да кажеш: да, така исках да стане.
- Между другото, Чарлз Дженкс твърди, че основният порок на съвременната архитектура е това, че се прави твърде бързо.
- Ние правим сега хотел в Банско със 150 стаи за 6 месеца! Шест месеца проектиране и строителство едновременно! Ходя там всяка седмица и вземаме решенията на място - каквото се получи. Това е един много едър обем и се опитваме да го вкараме в мащаба на тази традиционна, регионална архитектура.
- Какво ще правим с това, което става по Черноморието? С този начин на застрояване и на мислене?
- Това е въпрос на култура на една нация. Когато почнаха да се строят панелните комплекси, съсипахме цялата среда, защото избрахме грешния подход. Съсипахме селата, като ги застроихме изцяло наново с отвратителни сгради. Нямаше ли сила в оня тоталитарен режим, която да каже: строй един етаж, завърши сградата, иначе няма да строиш?! Щеше сега тук да е Швейцария.
И сега с това Черноморие: как може да няма сила, която да наложи какво и как да се строи?! За какво е цялата архитектурна общественост?! Какъв друг смисъл имат и Съюз на архитектите, и камара, и министерство? Съсипват се огромни средства, защото след десет години всичко това ще запустее, според мен. Там просто не може да се живее.

- В същото време се унищожават шедьоври на българската архитектура от 60-те: обекти на Слънчев бряг, "Феята" и "Ропотамо" в София. Архитектурата от този период формално не попада под грижите на НИПК, но е време вече нейните най-добри образци да получат статут на паметници на културата и по някакъв начин да получат законова закрила. Щастливо изключение е хотел "Плиска", чието обновяване бе извършено с твое участие като един от авторите. Видя се, че една сграда може да бъде модернизирана, без да загуби своя първоначален образ и излъчване.
- Това е един от начините - авторите да продължат своята идея през времето в някакъв нов дух, без да се загуби същественото.
Имам над 100 реализирани обекта по цяла България - и никога не мога да кажа, че даден обект изцяло ми харесва. Това е много жестоко. Една резиденция правих край Правец, над езерото. Всичко, което мислех, се реализира, до последната картина. Сега е дадена под наем и е превърната в бардак. Къщата, в която живее сега президентът - и тя се завърши изцяло, както бе замислена.
През 80-те години в Евксиноград построих няколко неща, които ми доставиха голямо удоволствие: един спортен комплекс, вписан в околната паркова среда, с отношение към морето... реконструкцията на хотел "Тунела", на комплекс "Сандрово"...
Но с повечето неща не е така. Не завършиха комплекса на Профсъюзите на "Солни пазар". В основата имаше една зала, която щеше да стои добре като задънка. Мъчно ми е да го гледам така, сякаш с отрязана ръка. Накрая все се бърза, все парите не стигат, все нещо става... И най-жестокото е, когато се изправиш пред завършения обект и видиш какви възможности си пропуснал от бързане или поради грешна преценка.

- През 90-те се появи черквата в Рупите, която се превърна едва ли не в символ на новото време.
- Черквата беше много особен обект. Имахме няколко срещи с Ванга, които обърнаха отношението ми към извънреалните неща. Тя ми каза някои работи, които после се оказаха верни. Аз съм вярващ дотолкова, доколкото религията е било верую на моите родители. Дядо ми е построил черквата във Връбница, пееше там. Така съм възпитаван и имам едно общо религиозно чувство към света като философия. Искахме да направим черква с женски образ, една женска черква - в чест на Ванга, на Богородица, на св. Петка, ако щеш. Това прибулване, усещане за женско начало - това го отчитам като успех. Иначе това е една проста черквица, нищо няма в нея. Фронтонът, да го наречем, притворът - така, както е изписан от Светлин - това е тая черква. Другото е пътят към черквата. По градоустройствено решение тя беше отсам реката, а ние успяхме да я отдалечим - от това тя спечели.
- Когато започвахте задачата, имахте ли предчувствието, че ще се появи такава опозиция към всяко, дори минимално отклонение от канона?
- Мисля, че ние сме се придържали към канона; във всеки случай не сме желали да го провокираме. Ние държахме главно на подхода, защото и парите бяха много малко и всичко трябваше да се реши по най-простия начин. Разправиите започнаха от олтара. Съжалявам, че не реализирахме първоначалната си идея за олтар от бял сандански мрамор. Тези дребни форми на резбата не кореспондират с живописта на Светлин. Пак щяхме да избягаме от канона, макар че е имало такива стари каменни олтари.
Имам една надежда, че ще можем да го направим. В новата манастирска част има една зала за кръщенета, за неделно училище. Там сме предвидили място, където смятаме да прехвърлим сегашния олтар и да осъществим каменния олтар.
Покривът също не ме задоволява напълно - с тези сивобели керемиди. За мен покривите са детайли с много силно въздействие, особено при дребномащабната архитектура.
Сега направих една черква в Обеля, дар на общината, която също срещна голям канонически отпор. Опитах се да направя смесица между базилика и кръстокуполна черква. Особена смес, която не може да се разбере и възприеме.
Та така - все има нещо, което да те човърка отвътре.


Разговора води Лило Попов



Разговор с
Лозан Лозанов



Именитият български архитект Лозан Лозанов навърши 75 години. Той е известен с многото си емблематични сгради, но и с тънкото си естетическо чувство и с точната си мяра. Поздравяваме го сърдечно и му желаем още дълги години здраве и творчество.
Честито, Майсторе!
К