Николай Костадинов
(25.7.1959 - 19.7.2004)


Нежният мъжкар

В средата на 80-те Николай Костадинов беше един от няколкото много млади, много високи и стройни актьори, които изведнъж изправиха снагата на Сливенския театър и написаха заедно с режисьорите Пламен Марков, Елена Цикова и Борислав Чакринов може би най-интересната страница от близката му история. След това беше в Театър "София", в Малък градски театър "Зад канала", в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов", и най-накрая - вече шест години в Народния театър "Иван Вазов". Навсякъде колегите му го обичаха и имаше защо. Беше самоотвержено трудолюбив, дисциплиниран и предан на спектакъла, в който играеше или репетираше. Театърът беше пропил всеки миг от живота му. Майсторството му растеше с всеки спектакъл. Направи блестящи роли, нека посочим само две от последните му: в "На дъното" и "Франческа". Излъчваше сила, но тя беше обвита в нежност, доброта, отзивчивост. Като всеки истински актьор беше раним, но не натрапваше своята чувствителност. В очите му често пробягваше усмивка. Беше ироничен и самоироничен, никога саркастичен.
През последните години се виждахме всеки ден, защото непрекъснато репетираше или играеше. Уморено седеше, отпуснат на пейката до служебния вход на Народния театър, уморено отмяташе дългата си коса и уморено гледаше. В погледа му четях някаква закана: "ще оцелеем, ще се справим, всичко ще се оправи..." Умореният му оптимизъм беше заразителен. Беше мъжко момче, което пълнеше сцената със сякаш немска сдържаност, от време на време пробивана от славянска - ако щете достоевска - вглъбеност, от надвесване над бездните ни...
Имаше да ни казва някакви думи, от онези, най-важните, и някои от тях произнесе. Но толкова много отнесе със себе си... Ничие заминаване не е навременно. Но сега, не знам защо, особено ме боли.


Никола Вандов


Сбогом, Меркуцио...

Спомням си възторга, с който преди 20 години мечтаехме. В постановката на "Вдовишки параход" в Сливенския театър, на тъмната сцена до притихналата зала идваха думите на първата ти главна роля - като водопад, задъхани, но в грохота им имаше и плач, и смях, и щастливото нетърпение да играеш, да те има. Това вечно изумление, което преминаваше от възхищение в гняв или в спонтанен смях, беше твоята стихия. Едно възторжено, удивено, много, много високо дете, което умее да се радва и да обича като теб, трудно се побираше в тесните и оскотели рамки на живота "втора преснота", който живеем вече отдавна. Сигурна съм, че една от любимите ти думи е достолепие, защото го носеше във всичко. Казват, че мъртвите отварят очите на живите. Не знам още колко мъртви трябва да изпратим, за да си отворим най-сетне очите и душите и да се научим да бъдем внимателни, грижовни, всеотдайни... и да се научим, че живот "втора преснота" няма.
Благодаря ти, че те имаше. Сигурна съм, че там, където отиваш, ще е светло и чисто и усмихното като теб и голямата ти единствена душа ще те посрещне с възхищение.
Сбогом!

Божидара Божинова