Даря Донцова,

или как се слага пръст в змийско гнездо

Даря Аркадиевна Донцова е автор на около 40 романа от поредицата "иронично криминале". Романите са разпределени в четири серии, които напомнят телевизионните сериали. Основните герои се повтарят, но хората, с които те се срещат, са различни. Героинята на първия сериал, Даша Василева, е бивша преподавателка по френски, три пъти омъжвана и забогатяла по невероятен начин, след като най-добрата й приятелка се оказва вдовица на безмерно богат френски барон. По тази причина действието на романите се развива не само в Русия, но и във Франция, и дори в Тунис. Другата героиня със странното име Евлампия Романова, бивша арфистка, живее със семейството на приятелката си. Виола Тараканова, съпруга на милиционер, е в центъра на третата серия: "В света на престъпните страсти". Наскоро се появиха и няколко романа от четвъртата серия. Този път героят е мъж, Иван Подушкин, но и той не е професионален детектив, а само обикновен служител на бизнесдамата Нора. Ироничното в романите на Даря Донцова започва със заглавието: "Покер с акула", "Зъболекарите също плачат", "Жената на моя мъж", "Камасутра за Мики Маус", "Змия в сироп", "Хобито на грозното патенце", "Полет над пуйче гнездо", "Прогноза за гадостите утре" и т.н. Всяко заглавие почива или на някакъв словесен каламбур, или на един вид ироничен "римейк" на някое популярно заглавие. Детективите на Донцова са обикновени жени, които по нищо не приличат на класическия тип специалисти по престъпленията като Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, Ниро Вулф или Мегре. Дори Мис Марпъл и Настя Каменская се отличават със забележителна прозорливост. Нищо подобно няма при героините на Донцова. Те са наивни, доверчиви, недалновидни, "смотани". Единственото им достойнство е, че имат някакво чувство за справедливост. След като никой не желае да търси убийците на обикновените хора, те са длъжни да го сторят. Всъщност детектив(к)ите на Донцова са анти-детективи. Обикновено този вид герои са странни чудаци без семейства. В романите на Донцова обаче семейството играе голяма роля. То е този пристан или тил, без който героините не могат, където ги приемат такива, каквито са, с всичките им качества и недостатъци. Но и тези семейства не са съвсем нормални. Те не почиват на кръвните връзки, а по-скоро на вътрешната симпатия и общите възгледи за света. Даря Василева живее с децата на двама от бившите си съпрузи. Тя ги е отгледала, осиновила. Подобна е и ситуацията с Евлампия Романова, за която семейството на приятелката й е и нейно собствено. Очевиден е смисълът на подобна ситуация. След като 90% от престъпленията се извършват от близки роднини, то тези "изборни", а не наложени семейства дават по-големи шансове за разбирателство. Нещо повече: в романите на Донцова голяма роля играят домашните животни. Кучета, котки, хамстери, дори и жабата Гертруда участват активно в действието. Неколкократно се повтаря, че нито едно животно не е способно да извърши такива долни неща, каквито върши човекът. Любовта към животните се явява и морален критерий.
Интригата в романите на Донцова следва класическата сюжетна линия на криминалния роман. Става някакво престъпление, на което героинята е неволен свидетел. Тъй като никой не се интересува особено от решаването на криминалната загадка, героинята смята, че е длъжна да се заеме с тази мисия и постепенно разгадава енигмата. Но това не е всичко. В процеса на търсенето, което е твърде хаотично и нелогично, тя обаче се среща с много хора и всички тези случайно срещнати лица й разказват своите истории, така че романът донякъде прилича на руските кукли-матрьошки. Всички тези непряко свързани с основната сюжетна линия разкази създават усещане за разнообразие и пъстрота, което напомня някои фолклорни жанрове. Нашите анти-детективки се сблъскват с престъпници, бизнесмени, новобогаташи, алкохолици, хора от шоу-бизнеса, художници, търговци, тинейджъри, професори и екстрасенси, една безкрайна галерия от лица, които изпълват романите с живот. В някои от тези герои виждаме класическите образи на добрия престъпник, корумпирания представител на властта, разглезената и бездействаща съпруга на увлечения от печалбата бизнесмен, покварената и домогваща се с всички средства до целта кандидатка за брак, коварната и отмъстителна приятелка и т.н. Когато детективките на Донцова се срещат с тези персонажи, те не проявяват никакъв психологически нюх, както в класическите криминални романи, нито пък се осланят на "малките сиви клетки". Единственият им принцип е, че трябва да доведат нещата докрай и че доброто трябва да победи. Ето защо те всъщност не успяват да разгадаят нищо без помощта на милицията, която присъства във всичките романи като Deus ex machina. Накрая, подобно на Поаро, се явява полковник Дягтерев или Володя Костин, или някой друг и обяснява цялата история. Не трябва обаче да се мисли, че романите на Донцова са апология на органите на МВР. Напротив, непрекъснато се подчертава тяхното безхаберие, небрежност и уви... корумпираност. Но и тук, както навсякъде, работят честни хора, истински професионалисти, които си вършат работата. Именно тези хора в крайна сметка побеждават злото.
В романите на Донцова е представена една доста мрачна картина на постсъветска Русия: бедност, корупция, алкохолизъм, незаконно забогатяване, липса на каквито и да е морални задръжки. Сякаш разравяйки змийското гнездо, героините не само разгонват змиите на всички страни, но показват, че такова гнездо може да се крие и в привидно най-живописното природно кътче. В никакъв случай обаче не можем да открием някаква носталгия по миналото. Спомените за тоталитарните времена са обвити със същата горчива ирония, както и описанията на съвременната действителност. Няма и никакви илюзии относно живота на Запад: в романите, отнасящи се за Франция, се срещаме със същите алчни и жестоки убийци, със същата безскрупулност и корупция. Очевидно е обаче, че руската действителност е по-близка и по-позната на авторката, поради което и действието на по-голямата част от романите й се извършва в Русия. Големият успех на романите на Донцова (около 20 000 000 продадени екземпляра) не може да се обясни, без да се подчертае нейният език. Освен словесните характеристики на героите, комичните метафори и сравнения, романите й са изпъстрени с анекдоти, с кратки, но много точни описания, които създават нейния особен ироничен стил.
Все пак можем да се запитаме откъде идва успехът на този вид "криминале". Очевидно е, че след почти 80-годишно прекъсване криминалният роман в Русия се радва на голям успех. Но поставени редом с романите на Маринина, Дашкова, Полякова, Серова, които, така да се каже, принадлежат към традиционния и "сериозен" криминален жанр, иронията в книгите на Донцова като че ли особено допада на съвременния читател. По принцип всеки криминален роман представлява един вид пъзел, чиито парченца трябва да се сглобят, за да се получи цялостна картина. Но в романите на Донцова имаме чувството, че парченцата са в повече и че успяваме да наредим още един пъзел, който прилича и не прилича на първия. И този втори пъзел като че ли не се подчинява на логиката, а на чисто субективните преценки на нейните героини, така че всеки персонаж, който заема отреденото му от последователността на събитията място в първия пъзел, във втория може да се окаже на съвсем друга позиция. Има герои, които в основната сюжетна линия заемат второстепенно място, загадката спокойно може да се разреши и без тях. Едва ли, за да се разкрие едно престъпление, е необходимо да се проследят всички несполуки, свързани с един ремонт, или да се обясняват кулинарните неуспехи на героините. Но като част от втория, личния, понякога чисто битов план, те са важни, защото като ни дистанцират от чисто криминалната интрига, те ни вкарват в едно познато всекидневие, което вече ни изглежда друго. Фантасмагоричното богатство на Даря Василева, което донякъде й помага при разследването, защото при всяко затруднение тя може да извади кредитната си карта, като че ли е неутрализирано от готовността й да окаже помощ на всеки, който е изпаднал в беда. Заклетият пияница и бивш крадец, който е и баща на героинята Виола Тараканова, ни изглежда много по-симпатичен от бизнесмена, който с лека ръка убива няколко души. Вярно е, че Евлампия Романова вари кремвиршите с найлоновата им обвивка, но затова пък не се спира пред нищо, за да намери похитителите на приятелката си. Целият втори пъзел, който читателят подрежда с помощта на главната героиня, се явява един вид противовес на криминалната интрига.
"Ироническото криминале - казва авторката, - изисква не само криминална интрига, но и смешни сюжети. Да се смееш на труп, на начините на водене на следствието, на човешката мъка, е безнравствено. Мога да се смея на отношенията в семейството и на животните. Моята героиня попада в нелепи ситуации, това също предизвиква смях, но аз не искам да я превръщам в идиотка, защото ще й бъде трудно при разследването. И ако тя попада на различни места, това е най вече заради читателя, който не трябва да заспи на четиридесет и втора страница."
Поначало в криминалните романи накрая винаги побеждава доброто. Но дали побеждава? Останали са няколко трупа и няколко разбити съдби. Фактът, че виновниците са наказани, не е особено утешителен. У читателя винаги остава някаква празнота, чувството му за справедливост е незадоволено. Чисто интелектуалното удоволствие не е достатъчно. Иронията като че ли ни помага да превъзмогнем тази незадоволеност и затова подходът на Донцова е различен. "Много е просто - казва тя за своите романи. - Това са приказки. Хората винаги са обичали приказките. Отначало трябва да е интересно, в средата страшно, а накрая всичко трябва непременно да завърши добре. Това е удивителна неистина, защото в живота обикновено доброто не побеждава злото. И изобщо престъпниците не са наказани. А при мене всичко е наопаки. Когато човек чете моята книжка, у него възниква приятно усещане, че всичко ще се оправи и ще бъде добре". От една страна имаме истински страдания, истинска несправедливост, а от друга - чудати детективки, които попадат в необикновени ситуации, мутри, убийци, "нувориши" и пияници, стареещи звезди, които се мъчат да изглеждат млади и тинейджъри, за които Моцарт е марка бонбони, галерия от образи, които обаче едва ли могат да ни спасят от дълбокото чувство на неудовлетвореност от света, в който живеем.
Но те, както казва Ролан Барт, "сякаш вкарват в нашата екзистенциална болка сътресението на едно разстояние". Това разстояние, осъществено в този случай посредством съжителството на невероятния, но и безкрайно познат свят на ироничното криминале, представлява едно "откъсване, приложено върху прилепчивата налудност да се страда". Когато забива пръта в змийското гнездо, героинята на Донцова не пищи от ужас, а се опитва да се смее. Човек не може да се страхува от това, на което се смее.

Галина Меламед


Д-р Галина Меламед е преподавател в катедра Романистика във ФКНФ на СУ "Св. Климент Охридски", преводач от френски език, ръководител на семинар по теория и прaктика на текста в магистърската степен на специалност Френска филология. Сред по-известните й преводи са монографиите на Клод Леви-Строс: "Тъжни тропици", "Ревнивата грънчарка", "Дивото мислене", текстове на Ролан Барт. Участва и в съставителството на големия Френско-български речник.
- Е, и защо ви трябваше да ме наемате? - сърдито попитах аз.
- Ефектът на пръта - разсмя се Родион.
- Какво?
- Ами когато пъхнеш в змийско гнездо прът и го развъртиш няколко пъти, змиите бързо се разпълзяват в различни страни. С твоя бесен ентусиазъм и с умението ти да вършиш фантастични глупости, ти достойно изпълни ролята на такъв прът - сериозно отговори Пирона.

Даря Донцова,
Обяд у човекоядеца