Жената на моя мъж

Глава първа

Вървях из тъмна гора. Пътеката се виеше между мокрите стволове на дърветата, после рязко зави наляво и пред очите ми се разкри доста голямо селско гробище. Бледата луна се показа за миг иззад облаците и огря стари надгробни плочи и кръстове. От силния вятър желязната врата на гробището пронизително скърцаше.
Леко забавих крачките си, усещайки как по гръбнака ми пропълзява студ. Но няма как - трябваше да вървя напред. Стана съвсем тъмно, краката ми потъваха в лепкавата глина, в далечината се чуваше вик на кукумявка. Вървях ни жива, ни мъртва от ужас.
- Даша - чу се глас изпод земята, - Дашутка, ела тук.
Почти загубила ума и дума, аз се насочих към гласа.
- Тук, тук - викаше ме той, - по-бързо, ела при мене.
Най-сетне, измъквайки се с мъка от глината, стигнах до прясно изровен гроб и погледнах в него.
На дъното лежеше бившият ми мъж Максим Полянски, облечен неизвестно защо в женска рокля.
- Даря, помощ - прошепна той и протегна ръце към мене.
Вцепенена наблюдавах как рамената му се надигат, надигат и ръката му достига до ръба на гроба.
Леден страх скова сърцето ми, краката ми се разтрепераха, от гърдите ми се изтръгна нечовешки вик.
Изведнъж всичко изчезна, чух леко сумтене и някой обърса лицето ми с приятна топла кърпа. Очите ми се отвориха и тялото ми само седна на леглото.
До мене, въртейки отчаяно опашка, нервно пристъпваше бултериерът Банди. Очевидно след като бе чуло как господарката му крещи насън, кучето беше скочило на кревата и беше решило да оближе лицето ми с език.
- Благодаря ти, миличък - промърморих аз. - Господи, какъв кошмар сънувах!
Будилникът показваше точно осем часа - невъобразимо ранен час. Отворих нощното шкафче, намерих любимите си цигари "Голоаз" и предпазливо запалих. Синът ми, дъщеря ми и снахата категорично забраняват да се пуши в леглото. Но спалнята ми се намира в дясното крило на втория етаж в нашия дом - а техните в лявото крило. Дано нищо не усетят. При това трябва все пак да се успокоя, какви глупости ми се привидяха.
Отметнах мекото пухкаво одеяло и се приближих до прозореца. В градината ни цъфтеше буйна юнска растителност. На небето нямаше нито едно облаче, слънцето вече припичаше. Денят обещаваше да бъде чудесен.
Но страшният сън не ми излизаше от главата. Изобщо не вярвам в глупости от рода на предчувствия и никога нищо не сънувам. Още повече Максим.
Полянски беше вторият от четиримата ми съпрузи и живяхме заедно съвсем малко - около две години. В онези далечни времена Максим приличаше на младия Есенин - рус, с ведра усмивка. Характерът му беше забележителен. Никога не се сърдеше, ядеше всичко, което му дадат, не обръщаше внимание на липсата на чисти ризи и чорапи, не пиеше и практически винаги беше в добро настроение. Да живееш и да пееш, но и самото слънце понякога има петна. Максим имаше две - патологична, невероятна любов към жените и скъпоценна майка, Нина Андреевна.
Това, че в края на краищата щях да свикна с безкрайната върволица от любовници, е напълно възможно! Макар че не се радвах особено, когато той се появяваше към два часа през нощта и виновно гледаше встрани.
- Скъпа - разкайваше се мъжът ми, целувайки ме по челото, - скъпа, обичам те повече от всички, а това е ей така, за вдъхновение.
И той бързо изтичваше в банята, разпръсквайки аромат на чужд парфюм. Бедата се състоеше в това, че съпругът ми приличаше на Есенин не само на външен вид. И той пишеше стихове и даже беше издал малка книжка. Поетическата му природа изискваше непрекъснато опиянение, откъдето - безкрайните романи и любовни приключения.
Но ако все пак можех да се примиря с тълпите от музи, то любимата свекърва беше нещо, пред което отстъпвах.
Никога няма да забравя първото й посещение вкъщи. Тогава живеех в Медведково в двустайна панелка с кухненски бокс.
Нина Андреева събу ботушите си, подаде палтото си на Макс и каза на бъдещата си снаха:
- Колко е мило у вас! Много ми харесва, когато хората не се стремят към красота и уют и не превръщат домакинството във фетиш, а просто живеят, както им се иска.
Потрепнах. Предишната вечер три часа лъсках бърлогата, за да се харесам на евентуалната свекърва. Нина Андреевна седна на масата и започна да хвали вечерята.
- Това торта ли е? Прекрасно, отдавна не съм яла нищо готово. Просто ми омръзна, отидеш някъде на гости и винаги ти дават неща, които сами са приготвили, пирожки, козунаци... А вие всичко сте купили готово! Правилно, моето момиче, не трябва още отсега да се правиш на домакиня.
- Но, мамо - започна Макс.
- Недей, недей - спря го свекървата. - Няма да позволя да обиждаш Даша, винаги ще съм на нейната страна, дори и ако тя не е съвсем права.
Това е! След сватбата с малкия ми син Аркадий се преместихме в необятния генералски апартамент на улица "Воронов". Потече семейният живот, който завърши след две години с нашето бягство обратно в Медведково.
Измъкнахме се в единайсет часа през нощта, като се възползвахме от това, че Нина Андреева си беше вече легнала, а Макс скиташе някъде с поредната дама. Носех в ръка куфарче с малко вещи. Запъхтяният Кеша мъкнеше в кошница огромния и тежък котарак Себастиян. Нямахме претенции за никакво придобито по време на брака имущество, изкуси ни единствен котаракът.

Даря Донцова
Превела от руски Галина Меламед