Писателят и самоубийството1

Из Раздел II, Не като при хората

... Хората постъпват по този начин в най-хубавия период от живота си, когато силата на душата им се намира в най-голям разцвет, а унижаващите човешкия разум навици са все още слабо усвоени. Аз видях, че това е най-достойният изход и поисках да постъпя така.
Л.Н.Толстой, Изповед

(...) Обикновеният човек изживява периоди на психологически и светогледен срив отначало преди двайсетата си година, след това преди петдесетата (така нареченият midlife crisis) и още веднъж на прага на старостта, която, както е известно, при всички настъпва по различно време. Тази тройна пикова криза по съответния начин се отразява на суицидната статистика. Три пъти през живота произтича опасно свързване на разнотипни фактори, каращи човек да погледне с нови очи на своето съществуване и често да стигне до тревожни изводи. Физиологическият стрес (половото съзряване, преодоляването на пика на телесното развитие, хормоналното износване) се отразява върху психологическия (стареенето, осъзнаването на своята смъртност, осъзнаването, че краят е близо) и икономическия (бедността и зависимостта през младостта, крахът на надеждите и благополучието на средната възраст, безпомощността и мизерията на старостта).
На всички тези общочовешки беди с пълна сила е подвластен и художникът, но към неговия списък с уязвими места се добавя още едно, може би най-болезненото - творческия потенциал. Художникът през целия си живот изпитва страх да не би един ден да се събуди и изведнъж да установи, че вълшебният дар, съставящ главното съдържание на неговото битие, безвъзвратно е изгубен. Когато творческият човек попадне в един от по-горе известените възрастови капани, този страх многократно се усилва: чувствайки, че в него се извършват промени, художникът се притеснява, че едновременно с физическата метаморфоза се извършва и креативна: че вдъхновението остава отвъд - в преминалото юношество, младост, във времето на разцвета, че то няма да преодолее тази бариера. Разликата между човека на изкуството и обикновените хора е и в това, че кризата в средата на живота при твореца идва с десет години по-рано, със завършването на телесната и менталната младост - така нареченият "синдром на 37-та година". Тъкмо тази граница за литераторите се превръща в основно възрастово изпитание.
Но преди да разсъждаваме защо точно прагът на четиридесетгодишнината е толкова наситен с писателски самоубийства, нека се опитаме да разберем самата природа на "творческия" суицид. На мен ми се струва, че същността на това трагично произшествие почти винаги е в липсата на смирение и истинска религиозност, тоест в съзнателно или неосъзнато съперничество на художника с Бога.
При литератора това се случва така. Всичко, което той изобразява с помощта на думи, се субстантивира, превръща се във вещ, в прикован към хартията предмет. В работата си "Литературата и правото на смърт" Морис Бланшо пише, че превръщайки в своя задача подмяната на действителните неща с думи, литераторът не може да се спре, докато не изгони битието от целия свят, докато не постигне неговото тотално разрушаване. Аз бих формулирал тази мисъл по малко по-друг начин: започвайки да подменя реалните неща с думи, литераторът не се спира, докато не назове всички неща с думи, тоест докато не създаде пълно копие на действителния свят. Така възниква илюзията за власт над света. Флибер пише, че авторът създава своя собствен свят по подобие на Бога. Но писателят така или иначе е господар на създадената от него вселена, там той е всемогъщ творец и в качеството си на такъв влиза в съперничество с този Творец, измислил света, в който съществува самият писател. Ето защо писателите толкова много обичат да съчиняват романи за писатели: авторът сам се превръща в Творец, дърпащ за конците друг творец - измислен писател и като че ли си въобразява, че Богът, неговият собствен Творец, е в състояние по същия начин да дърпа за конците някой още по-мастит Писател.
За човека на изкуството самоубийството често се превръща в опит да се сравни с Твореца, да му се отнеме главната власт - властта над своя живот. "Ако някой успее да се овладее чак до смъртта, през смъртта - пише Бланшо, - то той ще се наложи и над онова всемогъщество, което ни настига в смъртта, ще успее да го превърне в нищо повече от мъртво всемогъщество. По този начин самоубийството на Кирилов се оказва смърт на Бога". Аз дори бих казал - убийство на Бога.
Богоборческата същност на мъките на творческата криза не винаги се осъзнават от самия писател и тогава той определя мотивацията за своето суицидално намерение по друг начин. Той пише и говори за желанието си да "избяга от мъките на творчеството", оплаква се от смъртна умора и от изсушаване на душата. За душата може да се провери трудно, но мозъкът на творческия човек като нищо може наистина да се състари преждевременно. Аутопсията на тялото на Байрон открива явни признаци на стареене на мозъка и сърцето му - и то на 36 години.
Когато Дарът напусне художника или го заплаши, че има намерение да го напусне, изневиделица се появява възпетият от Брюсов "Демон на самоубийството". (...) Писателският демон на самоубийството е грозен, той не се усмихва, полусмахнат е, с възпалени от безсъница очи. Това е друга ипостаса на демона на творчеството, дошъл да получи каквото му се пада по право.
Понякога разплатата настъпва твърде рано, в самото начало на житейския път: бурно разцъфтяващият талант диша горещо, но кратко.
Литераторите-"спринтьори" (най-често поети), изчерпали дарбата си, преди да стигнат до зряла възраст, не изживяват творческата криза толкова болезнено. Талантът не е изстрадан от тях, а сякаш им е даден от само себе си; още неизживян, едва започнал живот, като че ли спотаил толкова други, не по-малко остри като творчеството усещания! На осемнайсетгодишния Рембо или на деветнайсетгодишния Дюпре може би им се е струвало, че напълно могат да минат и без поезия. Но това, уви, е илюзия - рано прецъфтелите дарования обикновено се оказват напълно непригодни за "нормален" живот: те не живеят като останалите и не умират като останалите. (...)
И въпреки всичко самоубийствата от творческа криза при литераторите-"спринтьори" са изключително редки. Както, между другото, и при "бегачите на дълги разстояния", на които дарбата им стига почти до самата финална линия - вдъхновението окончателно си отива чак в старостта, когато основното вече е написано и направено.
Най-многобройната категория "самоубийци от творчество" са, ако продължим спортната метафора, бегачите на средни разстояния. Тези, които Музата съблазнява и напуска по средата на житейския път. На тази граница творческият потенциал секва у много хора на изкуството, при това не само от литературния цех. Разбира се, не всички си нахлузват въжето на шията. Голямата част от тях продължават да живеят и дори се опитват да творят, но всичко създадено е само бледа сянка от предишното вълшебство. Колридж например престава да пише на трийсет години, а живее до шейсет и пет. При Уърдсуърт промеждутъкът между творческата и физическата смърт се проточва с повече от четирийсет години.
Но износването на дарбата - това не е преждевременно пенсиониране като при 35-годишна балерина, а страшна трагедия за всеки, заложил на творчеството целия си живот. Симптомите на недъга са потискащо еднакви.
"... Измъчва ме ужасната мисъл, че всеки ден трябва да пиша и да пиша", се казва в предсмъртната бележка на 35-годишния японски драматург Като Митио. 36-годишният Леонид Андреев се оплаква в писмо: "Започна безсъница. Изобщо не мога да спя - в главата ми е хаос. Внезапно започва да отказва цялата машина. А уж видими причини няма. Невидимите са някъде дълбоко в душата. Всичко ме боли, не мога да работя, хвърлям започнатото". След това живее още 12 години, но "машината" така и не заработва.
"Цялата машина се развали. Боя се да не изгубя желание за работа" - гласи последната записка на венецуелския поет Х.А.Рамон Сукре (1890-1930), който предпочита простата проклета "машина" пред доброволната смърт.
Денис Иванович Фонвизин, изгубил способността да пише, става инвалид в буквалния смисъл на думата - разболява се, изгубва възможността да ходи и след няколко години умира. "Парализирания Фонвизин са го возили в количка - разказва Зошченко в книгата 'Възвърнатата младост', - и той постоянно карал лакея да спира количката на крайбрежната улица, около Академията на науките и когато студентите излизали от университета, Фонвизин им махал с ръка и викал: 'Не пишете, млади хора, не пишете. Вижте какво направи с мен литературата'".
Ярък пример за това как демонът на творчеството напълно подчинява един писател и изцежда от него всичките му жизнени сокове, а след това го захвърля, осъждайки го на отчаяние, лудост и самоунищожение, е Акутагава Рюноске (1892-1927). По този японец могат да се изучават изобщо типичните черти, характерните особености и стереотипите на особения подвид на homo sapiens, наречен homo scribens - в целия му блясък и нищожество, с всички симптоми на професионално заболяване. (...)
Акутагава е автор на новелата "Нос", повлияна от едноименната повест на Гогол. Само че японецът подрежда сюжета по друг начин: как би се чувствал човек, на когото носът му не е изчезнал, а напротив, твърде дръзко присъства - стърчи цели пет сун2? Монахът Дзенти, притежател на това анатомично излишество, цял живот мечтае да се отърве от грозотата си, да направи носа си нормален. В края на краищата, след многогодишни усилия, това му се удава, но странна работа, животът с нормален нос изведнъж се оказва изгубил смисъл и дори невъзможен. 24-годишният автор на смешната новела явно още и не допуска, че сянката на "носа, дълъг пет сун" ще определи цялата му по-нататъшна съдба, превръщайки се в безмилостна притча за самия него. Писателският му талант много наподобява на монументалния нос на монаха Дзенти - това тежко бреме, пречещо му да се наслади на радостите на обикновения човешки живот. Много творчески личности като Вагнер, мечтаещ за тих семеен живот далеч от изкуството, или Булгаков, възпял красотите на "вечния дом с венециански прозорец и виещи се лози по него", тъгуват по неаномален, нормален живот. Близък до тях е и Акутагава. (...)
За Акутагава, твърдящ, че човешкият живот не струва колкото един стих на Бодлер, мисълта, че вдъхновението си отива и го оставя насаме с живота, се оказва непоносима. По-нататък ще трябва да живее като всички, без "нос, дълъг пет сун", обикновен глава на семейство, баща на три деца. "В края на краищата аз самият не съм нищо повече от мосю Бовари средна ръка..." - с тъга пише Акутагава и в неговите очи не е можело да има по-лошо самоунищожение: не просто посредственост, а посредственост на квадрат, най-пошлата от пошлостите. В предсмъртното си писмо писателят дава на децата си съвет, какъвто рядко може да се чуе от един родител: "Ако и вие претърпите провал в житейската борба, също напуснете живота си сами, както го направи вашият баща".
В "Писмо до един приятел", вече взел окончателното решение, Акутагава подробно (и доста смътно) обяснява причините за самоубийството си. За него, писател до мозъка на костите, е важно да напише всичко за себе си, без да оставя поводи за недомлъвки и интерпретации. Той дори често коментира причините, от които се ръководи при избора на начин, по който да умре:
"Първото, за което си помислих, е как да направя така, че да умра без мъки. Разбира се, най-добрият начин за това е да се обеся. Но ми се наложи да си се представя обесен и почувствах естетическо отвращение. (Спомням си, влюбих се в една жена, но веднъж я видях колко грозно изписва йероглифите и любовта ми моментално отлетя.) Няма да мога да постигна желания резултат и като се удавя, тъй като умея да плувам. Но дори и въпреки надеждите, ако все пак това стане, аз ще изпитам много повече мъки, отколкото ако се обеся. Смъртта под колелетата на влака ми внушава същото отвращение, за което вече говорих. Да се застрелям или да се заколя също няма да ми се случи, тъй като ми треперят ръцете. Ще бъде отвратителна гледка, ако се хвърля от покрива на висока сграда. Като преценявам всичко това, аз реших да умра, като използвам сънотворно. Да умреш така е по-мъчително, отколкото да се обесиш. Но затова пък не предизвиква същото отвращение като да се обесиш и не крие опасност да ме върнат отново към живота; този начин има това предимство..." Акутагава не изпитва съжаление към себе си, по-скоро той се самопрезира - не Богът, който някога е мечтаел да стане, а нищожният "мосю Бовари", човекоподобна маймуна. И традиционното хайку, с което коментира своята бъдеща смърт, подчертава жалката и смешна незначителност на това събитие. Щом като маймунката не е успяла да се задържи върху напъпилото пролетно клонче на творчеството, значи така е трябвало. Само е нужно да се поразклати клончето, нищо повече.
Поклаща се пролетното клонче.
Само преди миг от него падна маймунката.


Григорий Чхартишвили
Превел от руски Людмил Димитров


Творческата криза


1 Григорий Чхартишвили. Писатель и самоубийство. М. НЛО 1999.

































































































































































































































2 Това е страшно много - б.а.