PSTD
- Докторе, това се повтори. - Генералът тежко се отпусна на кушетката, скръсти здравите си топчести пръсти и тъжно поклати глава.
- Да, гледах по телевизията. - Соломон Борисович кимна с разбиране. - Разположете се удобно на кушетката, изтегнете си краката. Сеансът ще трае дълго. Да си призная, още не съм имал такъв главозамайващ случай. Освен веднъж пред осемдесет и втора, когато още работех като психиатър. При една пациентка се наблюдаваше странен синдром. Много обичала да кани гости. Цял ден можела да се върти около печката, да готви какви ли не вкусотии, но преди да ги поднесе на масата, изведнъж усещала непреодолимото желание да плюе във всяка порция. И плюела, какво да направи. По-късно се изясни, че когато била пеленаче, преди да я накърми, майка й всеки път си плюела на зърното - имала чувството, че така е по-хигиенично. Представяте ли си? Оттогава реших да се занимавам с психоанализа. За да се добера до същността на проблема, трябва да открия корените на системата на вашето патогенно безсъзнателно, да изясня парадигмата на невротичните ви симптоми. Вие сте рационален, зрял, волеви човек. Странната ви аномалия несъмнено има характера на афект и сублимира някакъв деструктивен подтик. Разкажете ми как премина този път.
Генералът тежко въздъхна и започна да разказва. Вървял протестен митинг срещу антинародния режим. Речта му била подготвена от преди това. Той се канел да говори за катастрофалната бездуховност на неокомпрадорската буржоазия. Изведнъж, когато по план трябвало да засегне идеята за човеколюбието и духовната близост, той ни в клин, ни в ръкав, гледайки директно срещу телевизионните камери, изкрещял злополучната фраза: "За всичко са виновни евреите! Най-добрият евреин е мъртвият евреин!", и то за трети път през миналата година...
Невероятен срам. Да не говорим за вредата, която нанасят такива безобразни изблици на народнопатриотичното дело. Някои другари отново повдигнали въпроса за изключването на генерала от партията - и ако не били бойните му заслуги, четирите бойни рани, получени в боевете с афганските ционисти, щели да го изгонят позорно, без да им мигне окото. Зиновий Андреевич го отървал, отново гарантирал за него, но на раздяла си замълчал. И му се наложило да го преглътне.
Генералът завърши с нотка на молба, нещо напълно нехарактерно за него в обикновения живот: - Помогнете ми, докторе. Спасете ме. Направете нещо! Това е като бомба със закъснител - никога не знаеш кога може да избухне. Дали пък не са ме зомбирали тайните врагове на Русия? Или съм луд?
Соломон Борисович го изслуша внимателно, драскайки със златния си "паркер" в бележника. - С психическото си здраве, вие, уважаеми, сте напълно наред. А никакво зомбиране не съществува. Това са глупости, измишльотини. Друго има: истинската причина за вашата спонтанно проявяваща се юдеофобия е напълно изтласкана в подсъзнанието. Работата на психоаналитика е да ви помогне да локализирате травматичното огнище. Хайде да търсим заедно. Постепенно ще се придвижваме из миналото. Ако се наложи, ще стигнем и до епохата на монголско-еврейското робство. - Докторът леко се усмихна, давайки да се разбере, че се шегува и че толкова далеч в историята няма да се наложи да се отива. - Вашите пристъпи са класическа проява на PSTD. - Какво? - приповдигна се генералът, сметнал, че нещо не е дочул. - Лежете, лежете. Вие имате post-traumatic stress disorder. Посттравматичен синдром. Някъде в миналото ви се крие психическа травма, свързана с евреите. Готов ли сте да разкриете механизма на подсъзнанието си? Предупреждавам ви, че това е неприятна и дори страшна работа. Никога не знаеш какво може да изплува. - Аз не съм от страхливите - усмихна се генералът, но от думите на психоаналитика го обля студена вълна. - Тогава да започнем. - Соломон Борисович включи магнетофона. - Да тръгнем от наши дни - ей така, за да има ред. Кажете, сред съратниците ви има ли много евреи?
Генералът се зачуди. Никога не му беше хрумвало да прави разлика между хората по национален признак - стига човекът да е добър. И партията, към която принадлежеше, изповядваше интернационализъм и твърдо държеше на ленинско-павловските принципи (в смисъл, не принципите на академик Павлов, а принципите на Павел, за когото нямаше нито юдей, нито елин).
- Да си кажа честно, не знам. Много е възможно Ампиров? В неговата външност има нещо семитско.
- Той прелъстявал ли е жена ви? Правил ли ви е скрити хомосексуални намеци? Предизвиквал ли е у вас тайно мазохистично или садистично влечение? Моля да отговаряте напълно откровено - нищо не трябва да се скрива. - Ама какво говорите? - дори се разстрои генералът. - С Ампиров сме в най-добри другарски отношения. - А по-рано да сте преживели лична драма, за която да е бил виновен някой евреин? - Няма такова нещо, уверявам ви! Освен в Афганистан, когато душманите и зеликманите ме взеха в плен. Заплашваха ме, че ще ме обрежат, но аз убих онзи, който пазеше, и избягах. - Значи сте пренесли фрустрационния импулс върху пазача. Не, това не е травмата, която ни трябва.
Соломон Борисович се замисли.
- Добре, дайте да отидем по-назад в миналото. Може би ви се е наложило да изтърпите всякакви лишения по времето на брежневизма? - Като всички. Дълго не ме пускаха в командировка в чужбина, а и в партията заради националността ми ме приеха от шестия път. Но това е в реда на нещата - такова беше времето. Аз се отнасях с разбиране и нямам зъб на евреите, честно ви казвам.
Той си спомни как през шестдесет и седма нагло го прецакаха, когато кандидатстваше във Военно-политическата академия. Фимка Гурвич, прекрасно момче, после му подшушна: - Ти, Алик, не си виновен - просто квотата за руснаци за тази година вече е запълнена. - А по-късно, през седемдесет и втора, когато от генщаба без каквито и да било обяснения внезапно го преместиха във Вичегда, началникът на отдела Шмуелсон под секрет му каза: - Ти си чудесен работник, но нищо не мога да направя. На заседанието на партийния комитет отсякоха: така и така в отдела имаш двама руснаци. Та Седелкин ли да изгоня - жена му е парализирана.
Не - твърдо произнесе генералът на глас. - Това всичкото са глупости. Винаги съм казвал, че човекът, който има цел, ще успее да пробие, независимо от ограниченията. И пробих. Както виждате съм генерал-полковник, макар и стопроцентов руснак. Баща ми е Емелян Патрикеевич, майка ми - Арина Святогоровна. Лекарят изучаващо погледна генерала в очите. - Виждам, че казвате истината. Добре, тогава нека да вървим нататък, към петдесетте. Трудно време, борба с космополитизма, работа на руски лекари-разбойници. Може би това е засегнало и вашето семейство? - Разбира се, засегна го. Не по-малко от другите. На дядо ми, професор, се наложи, естествено, да полежи, но за кратко. Баба ми веднъж на пазара я заплюха в лицето. Мен в училище ме наричаха "наемник на световното славянство" и веднъж се опитаха да ме затворят в килера, но аз се преборих за себе си. - Значи и тук нищо... А къде сте били по време на войната? - В окупацията, ние сме от Смоленския край. Но аз бях съвсем малък, нищо не помня.
Соломон Борисович погледна в картата, целият изведнъж необяснимо защо се напрегна и заприлича поразително на хищна птица с клюн. - Нищо, значи? - ласкателно повтори той. - Но по време на освобождението вече сте били на седем години. Това е странно. Много странно. - Странно е и още как. Явно спомените ми късно са започнали да се формират. Гладно време беше, витамините не стигаха.
Но докторът вече не слушаше, а си драскаше нещо с химикалката в бележника.
- Точно тук ни е проблемът - пристрастно каза той. - Деветдесет и четири процента от патогенните психотравми са генерирани в ранния предпубертет. Ще се наложи да прибегнем до хипноза.
Той пусна касета със запис на течаща вода и заклати пред очите на генерала блестяща дрънкулка. - Отпуснете се, не мислете за нищо, гледайте искриците. - Генералът честно се опита да се отпусне, но не се получаваше - та нали цял живот се бе учил да се стяга.
- С кого сте живели през окупацията? С родителите си? - Аз съм сирак. Родителите ми починаха рано, не ги помня. Живеех с баба си по майчина линия. - Тя как ви наричаше? - Алка - усмихна се генералът.
С мек старчески гласец Соломон Борисович загугука: - Аля, Алечка, внученцето ми, събуди се. Това съм аз, твоята баба, време е да ставаш.
Генералът неволно се навъси - до такава степен дългоносият доктор не приличаше на покойната му баба Мотря, но в следващия миг се случи чудо.
Пространството се размъти, спусна се пелена, стъмни се съвсем и остана само викащият го глас...
- Аля, Алечка, събуди се. Ставай бързо, в беда сме!
Шестгодишният Алка отвори очи и се разциври. През прозореца беше пълен мрак. Отнякъде в нощта се разнасяха викове и шум от изстрели. Майка му уплашено се беше покрила със забрадката. Баща му, завеждащ селската кръчма, беше пребледнял и целият трепереше.
Неразбираем механичен глас, усилен многократно от рупорите, обявяваше: "Жители на Петговка, жители на Петговка, вашето село е избгано от евгейското командване като обект за акция по възмездието. Вие сте дали убежище на пагтизаните. Къщите ви ще бъдат изгогени. Излезте на площада и не се стгахувайте от нищо". От време на време механичният глас замлъкваше и тогава се чуваше зловещият вой на "Хав-нагила".
Алка беше малък, но страшната дума "наказателен" вече я знаеше. Затрепераха му зъбите.
- Трябва да се скрием в мазето - каза баба Мотря. - Ако никой не излезе от къщи, ще направят обиск - изрече мама със скороговорка. - Ще ни намерят и ще ни изкарат. И ще хвърлят гранати по нас. Войниците са пияни, озверели. Грабвай Алка и се крийте. А ние с Емелян ще идем. Алка ще порасне добър човек... Соломон Борисович се прокашля и видението изчезна.
Генералът лежеше на кушетката, гледаше в тавана, по лицето му се стичаха сълзи, но той не ги забелязваше.
- Е, какво, спомнихте ли си? - с нетърпение попита докторът. - Мърморехте нещо, но нищо не разбрах. Някакви партизани. Какви са тези партизани?
Генералът преглътна и отговори кратко и ясно, като военен: - Спомних си. През ноември четирдесет и трета еврейска зондеркоманда проведе у нас в Петровка акция по сплашване. Половината селяни разстреляха, а останалите изпратиха в гето. Хайде стига по този въпрос, става ли? Вие си свършихте работата - освободихте ми подсъзнанието или както там го наричате. Благодаря. Вземете за труда.
Сложи на масата две хиляди шестстотин и седемдесет рубли, сто долара по курса на Централната банка - американска валута не използваше по принцип. Излезе на булеварда, вдъхна свеж въздух. Подминавайки колата, тръгна по алеята, сложил ръце на гърба. Върху овчата му генералска шапка падаха снежинки. Да, тази нация е донесла много страдание на нашия народ, мислеше генералът, но синът не е отговорен за баща си. Нека мъртъвците да лежат в гробовете си и да оставят живите на мира. Бог да им прости кървавото минало. Всички ще живеем задружно. Амин.

Из "Приказки за идиоти"

Борис Акунин
Превел от руски Людмил Димитров