Патология, есхатология, сублимация

Като че ли доброто е в отстъпление,
днес като че ли злото е в настъпление...

Кирил Маричков в Умно село


Идва август, месец на отпуски. Телевизията в този период съвсем загърбва сериозното: няма новини (тук-таме някое природно бедствие, но какво да му коментираш на природното бедствие); институциите почиват, а без тях и техните лицедеи журналистиката (поне в тукашен вариант) остава кръгъл сирак; за култура какво да се говори, кой се интересува от нея, значи това, което е нужно да правим, е да забавляваме. Как обаче? Начините са, общо взето, три: сериали, които са смешни; сериали, които са съспенс (разкази за престъпления и за изчадия); предавания, които са клюки (ще се ожени ли Бритни, ще се върне ли Деси в "Ку-ку бенд", бременна ли е Дженифър от Брад, Джони Деп как е на острова си? - интрижки все от този сорт).
Първото и третото тв забавление са ясни: комическото винаги е било част от човешкото усилие да се справи с тази сладка горчилка - живота, и да забрави онази трагедия, която той винаги е - смъртта; а с изчезването на аристокрацията сякаш всички се превърнахме в камердинери, любопитни да надникнем под юргана на величията. Е, друг е въпросът, че каквато ни епохата, такива ни и величията, но туй го пропускаме. Засега. Интересът ни тук е събуден най-вече от забавлението като напрежение, развлечението като страх: стрелби, битки, серийни убийци, хорор, вампири и кръволоци, върколаци и призраци - всичко се включва в тая индустрия за утрепване на времето, в която колкото повече кръв и ужас, толкова по-добре. Няма как това да не ни вкара в недоумение: не се сещам за друг период в историята, в който толкова много да е застъпена практиката на ludus terribilis. Само, може би, през Средните векове, но там екземплите са имали и дидактическа задача, докато ХХI век ги възприема единствено като забавление.
В една от космическите си "Одисеи" сър Артър Кларк изрича, че тръпката на любопитство, която днешното човечество изпитва към извършителите на криминални деяния, е нездрава; тя е признак, че тогава (все пак разказът се развива в далечното бъдеще) то в определена степен е било болно, било е изкривено, извратено в своите чувства и мисли. Наистина, ако погледнем телевизионните програми, никоя от тях не е непразна откъм филми, които с един въобще неприкриван интерес следят и изграждат сюжетите си върху случаи на престъпления. Формулата, изглежда, се е получила така успешно, че "Discovery channel", телевизията за изследвания и загадки, вече освен в четвъртък - деня за криминални истории, излъчва такива и в събота. Те са: "Forensic detectives", "FBI files", "The prosecutors" и всяка от поредиците в доволно подробен режим описва извършването на престъплението, като не забравя накрая и наказанието; но само го споменава, без повече сведения. Важното е, че никое престъпление не остава без наказание: в този смисъл сериите на "Discovery" са нещо като модерни exemplum-и, в които ролята на вездесъщата ръка на Бога е поверена на полицията и на съдебните тела - следователи, съд, прокуратура. Също както през Средните векове: човекът тогава е бил подозиран в склонност към грехопадение, днес е подозиран в склонност към престъпление. Един пре-любопитен паралелизъм, който ни изправя пред следното питане: не са ли следователно прави ония, които в глобализацията днес виждат едно Ново средновековие и, значи, думите на ислямските радикали, говорещи често за нови Кръстоносни походи, май да не са съвсем обикновена идеологическа и пропагандна метафора, а реално състояние на нещата? Средновековие обаче, което, за разлика от вярното, е загубило вярата си, колкото и Питър Бъргър да ни убеждава в обратното. И поради това е доста по-безнадеждно в очакванията си: ако нашите предци са вярвали в една позитивна есхатология, която ще разреши всички земни проблеми, ние сме убедени в негативната; очакваме краят на света да се случи всеки момент и това ни кара да треперим в страх и ужас.
Така че съспенс-развлеченията, предлагани ни от телевизиите, съвсем не са произволност, те са знак. Поне за три неща: първо, диагноза за нашата и на времето, в което живеем, патологичност; второ, леталният характер на тази патологичност - с есхатологична окраска, която обаче не води към земното Царство Божие, а само до вярата, че краят - окончателен и безвъзвратен - ей-сегичка предстои; и, трето, палиативността на избраното "лечение" на тази болезнена есхатология, която сублимираме (по-скоро скриваме) точно с предизвикването на виртуални ужаси и напрежения. Един вид пренасяме се в илюзията, за да забравим реалността. Която обаче и през август няма да ни остави на мира, това е сигурно: Ирак е само едно от нейните зловещи имена. Ваканция за реалността няма, тя ще продължи да нахълтва в душата ни. Мракът все повече обгръща света и всред него нямаме голям избор - забавленията ни са като него мрачни. Мордор. Гледаме "Underworld" и стискаме палци - без много надежда обаче - той да ни се размине.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин