Варненско лято 2004
Седемдесет и осем години след основаването му Международният музикален фестивал Варненско лято отново приключи успешно - във всеки случай, по-успешно от изданието през 2003-та. Щеше да бъде уж по-кратък, но пак надхвърли месец (19 юни - 26 юли), при това без празна дата. Концертите и спектаклите бяха 38, от тях осем оркестрови и четири музикално-сценични вечери, останалото - камерни концерти с превес на клавирнитe рецитали и камерните двойки, но имаше - освен квартети - и доста на брой ансамбли с по-необичаен състав.
Мисълта за поредното Варненско лято неизбежно е и мисъл за традицията "Варненско лято", която - от една страна - се възправя като щит срещу критикуването "на парче". В същото време обаче тъкмо традицията подхранва критичния фон, сред който "вирее" организирането му. В годината между предишното и сегашното фестивално провеждане във Варна се чуваха отчетливо гласове, че фестивалът страдал от липса на свежи идеи, че е твърде продължителен за сметка на уж все липсващите световнозвездни гастроли. Подобни становища биха били по-полезни, ако биха почивали на реални ежевечерни наблюдения и биха отчитали съществуващата понастоящем културна ситуация. Е, "ние в София" например чухме тази пролет Рикардо Мути с оркестъра на Миланската скала срещу "скромната сума" от 30 до 80 лева за билет. И какво? Преобърнаха ли ни се представите, освен може би тази за реалните звукоритмични измерения на увертюрата към "Силата на съдбата", която миланчани естествено свирят далеч по-добре от варненци? Една звездна лястовица (варненско) лято не прави. Правят го тъкмо стотиците музиканти, които вечер след вечер поднасят продукциите си пред публика - от специализирана (за нова музика) до масова с правостоящи (за "трите М-та": Моцарт в изпълнение на двамата цигулари Минчеви).


А културната ситуация? Тя е по-скоро "не-културна": курортнобизнесменска Варна, безспорно "дръпнала" напред икономически, е залята през лятото от такива тонове безмозъчни атракции, че преминаването през тях до пространствата на Варненско лято прави последните да изглеждат като светъл оазис. Влизам, например, в майсторския клас на проф.Франк Лойд и слушам ансамбловите занимания с няколко четворки корни. Редуват се киксове и въодушевяващо красиви тонове, момчетата се "борят" с този май най-труден инструмент, а аз се питам как така ги има тези младежи точно тук? Защо не са навън, на плажа, за да участват в кресливите рекламни "състезания с награди" на бира Туборг, да речем? Във времена като днешните утопичните аспекти на изкуството са от изключителна важност.
Само по себе си обаче правенето на Варненско лято не е никаква утопия, а тежък целогодишен труд на няколко жени-организаторки. Върху плещите им лежи задачата да доставят на Варна и летните й гости цял музикален сезон, компенсиращ повече от скромната в музикално-изпълнителско отношение варненска зима. Така че, в сегашната "културна" ситуация Варненско лято е повече от фестивал. То е средоточие на музикалния живот във Варна, изнесен през лятото. Ако потърся метафора за правенето на "...лятото", бих избрала може би думата посредничество. Фестивалът посредничи, щото публиката му да може да чуе, преживее и оцени - положително или резервирано - множество и различни по ранг и произход музикални продукции, с които иначе тя не може да влезе в досег: витрината на агенция "Музика" на улица "Драгоман" прилича на витрина на някаква кантора "Рога и копита", личи, че тук музика не предлагат. Днес проблемът с насищане на фестивалната програма с артисти от "добри нагоре", се превръща все повече в мениджърски, но по източноевропейски: ще се получи ли комбинацията, няма ли да подведат "доставчиците" или правещите предложение, ще се стиковат ли интересите?
Няма да се спирам на всяка от 38-те прояви: формата "дневник на фестивала" изисква поредица от материали, а не един. Когато поех наблюдението, на подиума на Фестивалния и конгресен център в града музицираше Софийската филхармония. Под ръководството на своя засега най-чест гост-диригент Васил Казанджиев (честван от варненското градско ръководство по случай 70-годишнината му), тя успя да възхити меломаните с програма "от любимите" - увертюра "Вилхелм Тел" от Росини, Четвърта симфония от Чайковски и Концерт за пиано КV 537 от Моцарт със солист Божидар Ноев. Параметрите на този отлично осъществен концерт очертават едната насоченост на Варненско лято - тази да доставя наслада чрез изпълнителско майсторство. Но, както е известно, още от създаването му, в "... лятото" е заложена и друга насоченост: да среща публиката - натоварвайки я - с произведения, било непознати или рядко изпълнявани. Тя започна да се случва веднага след концерта на софийските филхармоници - пианистът Иван Евтимов поднесе "Голдберг" Вариации от Й.С. Бах, а на следващата вечер, на която вече можах да присъствам, Михаил Стоянов осъществи едно, бих казала, феноменално изпълнение на клавирния цикъл "Лудус тоналис" от Паул Хиндемит. Тази успоредност се запази до края на фестивалната програма и понеже втората насоченост лично на мен ми е много по душа, ще се спра най-напред на концертите, които я реализираха в една или друга степен.
Варненско лято`04 уважи авторското начало най-напред, като отбеляза с изпълнение на техни творби годишнините на композиторите (цитирам общата програма) "Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Димитър Христов, Васил Казанджиев, Константин Илиев, Иван Спасов, Леош Яначек". Тук добавям и отбелязаната 85-а годишнина на Уилям Мередит като част от течащ с месеци българо-американски проект. Във връзка с произведенията на Мередит и неговия сподвижник Ричард Хартайс можахме да чуем изключително интересна чрез авторските паралели програма от песни върху техни стихове, създадени от съвременните композитори на САЩ Скот Линдрот, Дейвид Лайснер, Кристофър Линдън-Джий, Джоан Меткалф, Пол Моравек, Елиът Шварц, Йехуди Винер и Ерик Залцман в изпълнение на впечатляващото сопрано Джейн Бейт в съпровод на Иво Калчев.
Във връзка с "авторската линия" във фестивалната програма трябва да отбележа няколкото "авторски вечери": двукратно Йохан Себастиян Бах (след Иван Евтимов - концерт на Камерен оркестър към Плевенската филхармония с диригент Пламен Марков и солистите от Франция Паскал Романо, Кристоф Вотие, Янита Маркова и Илиян Марков, поднесъл Баховите концерти за два, три и четири клавира - за съжаление само на равнище "успешна сглобка" поради липса на достатъчно репетиции на място) и по веднаж Иржи Антонин Бенда, Моцарт, Паул Хиндемит, Астор Пиацола (в изпълнение на Милонга квинтет от Монте Карло) и Димитър Христов. Лично за мен връх в тази поредица бе програмата с четири сонати за пиано от Димитър Христов, разтърсващи най-напред с необичайното звукоизразно третиране на клавирността, а след това - с наистина забележителното в релефността и съпреживяването изпълнение от страна на Ганка Неделчева, оценено от мен в някаква степен като съавторско. Веднага след това бих поставила изявата на чембалистката Силвия Георгиева, представяща чешката барокова музика, и по-специално приноса на И.А. Бенда в изкристализирането на раннокласицистичната стиловост. Ученичка и съратница на легендарната Сузана Ружичкова, Георгиева изнесе може би най-прецизно осъществения в цялата фестивална програма концерт, изсвирен на инструмент-бижу (реконструкция на чембало от ХVII в.).
И още три съдържателни кулминации, поднесени същевременно на много високо изпълнителско равнище. Хелзинкският бароков ансамбъл (флейта, цигулки, клавесин все във барокова версия) е специализиран в изпълнение на творби от XVII и XVIII в. В програма, включваща произведения от Скарлати през Вивалди и Бах до финландски барокови композиции (на ярка фолклорна основа), Полина Фред, Айра-Мария Лехтипу, Мария Туканен и Аапо Хакинен (в не твърде подходящо сътрудничество с певицата Надя Колева, пееща ниско през цялото време на номера си), изградиха прекрасна арка от третиране на звук и ансамбъл, всеки път различни в съответствие с избрания прочит на композиторите. Концертът на Ансамбъл "Музика нова" бе знаков за разглежданата тук насоченост на Варненско лято към актуално създаваната българска музика. В първата част на изявата на този удивително многостранен като състав ансамбъл прозвучаха "Миражи" (1998) от Васил Казанджиев, последвани от творби на Константин Илиев и Иван Спасов, написани "на границата между човешкото битие и небитие" (Драгомир Йосифов), тоест месеци преди тяхната смърт: "Седем багатели за кларинет и виолончело" (1987) и "Фрагменти" за флейта, китара и виолончело (1996). През втората част звучеше следващата генерация на новата българска музика: "Пяната на звуците" (2000) от Божидар Спасов, BARDO (1997) от Андриан Первазов и TU PIANGGI O FILLI MIA/KAUM HOERBAR/ STUMM... (2003) от Драгомир Йосифов. Този превъзходно осъществен концерт прехвърля мост към други фестивали във Варна, например тези на пластичните изкуства, които са "по-отворени" към най-новото в художествената сфера. И една етно- и двукултурна музикално-репертоарна изненада за слушателите, която имах честта да предложа лично на организаторите: двама представители на художествената и специално на музикално-изпълнителската култура на лужишките серби (западнославянска народностна група, населяваща областта Лаузиц/Лужица в Германия), мецосопраното Таня Донат и контратенорът Стефан Ноак изпълниха с превъзходна вокално-интерпретаторска култура в съпровод на Жанет Бенун програма от арии и песни (някои от които - дуетно). Нейното ядро съставяха песни на немски и сербски композитори, написани върху едни и същи стихотворения от поетите Лудвиг Уланд, Йозеф фон Айхендорф и Хайнрих Хайне.
Когато отграничавам разгледаните до тук концерти от останалите въз основа на твърдението, че техният репертоар внася нещо ново в съдържанието на фестивала, аз правя, разбира се, едно до голяма степен изкуствено разделение. То има смисъл само като аргументация срещу присъщия за музикалния живот в България превес на изпълнителското над репертоарното начало. У майстора-професионалист двете начала са в баланс, както бе например в програмата на двата реномирани струнни квартета, чешкия "Епок" (с изпълнени квартети от Лубош Фишер и Леош Яначек, преди да се отдадат на "жанрове, които - според програмката към концерта - като правило не се включват в понятието "сериозна музика" - джаз, рок и фънк...") и френския "Анеси", представил квартетни творби от Луи Фернан Ерол и Клод Дебюси (сол минор, оп. 10), преди и той на свой ред също да се отдаде на явно модната за сезона "латино вълна" (Пиацола, Турина). Равнопоставеността между двете начала се открои особено в концерта на Ксения Янкович, поставяна от критиците сред "най-интересните виолончелисти на нашето време", която, представяйки класата си с, да речем, Сюита № 5 от Бах, не пропусна да популяризира и съвременни сръбски и румънски композитори.
По отношение изявите на тези солисти и състави, които третират репертоара предимно като средство за изтъкване на изпълнителски качества (все нещо трябва да се изпълнява: в такъв случай давай да е популярно!), предпочитам - както казах в началото - да се отнасям като към продукционни или продуцентски мостри: дават ни възможност да видим и чуем как се музицира в изключително многобройните точки на музикалния живот в Европа. Характерен в това отношение бе гастролът с два концерта на Западносаксонската филхармония от Лайпциг с диригент Маркус Хубер и солисти Даниела Иванова-Димова (сопрано) и Михаел Шефер (пиано). Лично за мен този гастрол бе много интересен, защото позволи да се запознаем с равнището на един западноевропейски и специално немски симфоничен оркестър от въпросната категория. Оркестърът се явява трети за града след Гевандхаус-състава и оркестъра на Средногерманското радио, негова задача е за обслужва музикалните потребности на населението от провинция Саксония, както и да прави копродукции с музикални театри в страната, които не поддържат оркестров състав. Трябва да кажа, че съставът е много добър, особено в светлината на онези качества, които се очакват от немски оркестър (независимо че сред оркестрантите поне 10% са азиатци...) - мекота и точност в асамблирането помежду и вътре в групите, естественост и яснота при фразиране и изграждане. Щрайхът е недостатъчно плътен поради малкия брой оркестранти (общо 50 души), така че например за коронното във Варна - и много добро - изпълнение на "Шехерезада" от Римски-Корсаков оркестърът свири съвместно с Българския камерен оркестър - Добрич. Подчертано приятно, в светлина и спокойствие, бе изпълнена и Шеста симфония от Бетховен. А как стана възможен този гастрол? Дължим го на мениджърската изобретателност на ръководителката на фестивала г-жа Пенка Живкова и на диригента г-н Хубер: те просто пренесоха съответното количество "дийнстове" на оркестрантите от Лайпциг във Варна, така че този "концерт на дружбата" коства само пътни, дневни и квартирни. Срещу които надникнахме в музикалното всекидневие на Саксония, а гостите пък направиха вероятно по една баня в морето.
Специална и много съществена група сред фестивалните изяви - дори в известна степен нейн гръбнак - образуват концертите и спектаклите на варненци. Те се делят на две. Първо идва крупният дял прояви, осъществен и продуциран изцяло - но за сметка на фестивалния бюджет -от Оперно-филхармоничното дружество - Варна, с главен художествен ръководител/диригент Христо Игнатов. (Само концертът - откриване на Симфоничния оркестър на ОФД - Варна, с "Вардар" на Панчо Владигеров, Дворжак - симфония "Из Новия свят" и Рахманинов - Концерт за пиано и оркестър № 2 със солист Денис Лий бе дирижиран от Станислав Ушев.) В духа на добрите традиции на фестивала още от 50-те години на ХХ в. бяха изнесени спектакли на постановките на "Кармина Бурана" от Орф, "Аида" (с румънска певица! - точно както някога!) от Верди и "Тоска" и "Бохеми" от Пучини, а един концерт, спонсориран от "Мобил Тел" (отбелязвам го с благодарност: през октомври 2003 "Мобил Тел" дари Националното училище по изкуства "Добри Христов" с концертен роял марка "Бьозендорфер"!), запозна варненци с лауреати на XIII международен конкурс за млади оперни певци "Христо Бръмбаров". В тази група прояви включвам концерта на филхармоничното духово трио "Етерна", както и успешния, както винаги, и традиционен за втората дата на фестивала концерт на симфоничния оркестър на НУИ "Д. Христов" с диригент Милко Коларов и четец Асен Кисимов (Шуберт - Симфония № 8 Недовършена и С. Прокофиев - Симфонична приказка "Петя и вълкът"). Втората група изяви от "запазената марка Варна" съставляват концертите на - вече бивши - възпитаници на варненското музикално училище, които правят кариера "на Запад". Показателен тук бе чудесният концерт на двамата любимци на публиката - цигуларят (музициращ и на виола) Димитър Буров и пианистът Ивайло Бойчев (синове на уважаваните музикални педагожки Геновева Бурова и Катя Цветкова), изпълнили сонати от Бетховен, Прокофиев и Шуберт. Напливът на посетителите тук бе такъв, какъвто е само при концертите на Минчо Минчев и неговите колеги от Лятната академия - тази година това бяха отново Катрин Викерс (пиано) и споменатите вече Ксения Янкович и Франк Лойд. Те изнесоха концерти, в които рециталната част се редуваше с камерно-ансамблова, което се възприе като изключително перспективна форма за "изявите на професорите". Коронен тук бе, разбира се, концертът на цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев съвместно с Младежкия оркестър на Класик ФМ радио под диригентството на Велизар Генчев. Моцартовата програма включваше Концертоне за две цигулки и оркестър, изключително красиво и блестящо изпълнената от солистите Симфония-концертанте за цигулка, виола и оркестър и Симфония № 41 "Юпитер".
Когато оглеждам финално всичките 38 прояви на Варненско лято ’04, сред които не мога да не отдам заслуженото на рецитала на лауреата от миналогодишния Клавирен конкурс за руска и българска музика - Варна, руския пианист Владимир Кузнецов, виждам още нещо за - макар и кратко - отбелязване: отварянето на фестивалната програма към т.нар. "трето течение" ("Third Thing" - микс между поп и E-Musik). Най-ярко то бе защитено в споменатия вече концерт на чешкия квартет "Епок", изпълнил във втората част хитове от Оливър Нелсън, Джими Хендрикс и др. в предимно свой аранжимент. Проява на това бе и гостуването на нашия Кавал № 1 Теодоси Спасов, чието име оставям на края за кадем.

Розмари Стателова