След Беслан
По обяд на 3 септември, петък, училището в Беслан, Северна Осетия, беше щурмувано. Към 4 следобед Джулиан Маниан от itv даде по СNN първо свидетелство за мащаба на жертвите: според руския оператор Саша подът на спортния салон бил покрит от мъртви тела, поне 100. По-късно съветник на Путин призна, че жертвите може би надвишават с много 150. В утрото на 4 септември те вече бяха 250, а следобяд вече наброяваха 320. Броят на ранените заложници растеше от 100 през 150, 200, 320, за да достигне привечер до 400, вечерта до 646, а на следния ден до 750. Около 200 души все още са в неизвестност. Накратко, разигра се най-лошият възможен сценарий: трийсетина похитители причиниха смърт, рани и травми на четирсеткратно повече хора.

Изчетох и изгледах много по въпроса и в западните, и в руските медии. Разнобоят в интерпретациите съответства на хаоса около училището в Беслан. Свидетелствата на очевидците също си противоречат до абсурд. До момента няма яснота нито за броя, нито за състава на похитителите, нито за начина, по който са се разиграли събитията.
Пиша това по няколко причини. Първата е автотерапия: за да се освободя от преживяното от мен като ужасен зрител на събитията от петък, 3 септември. Втората е, за да продължа самокритично размишленията си по повод атаката на Световния търговски център и произтеклите войни на Америка. Но основната е да предложа версия, която се опитва да примири противоречията между различните свидетелства и интерпретации.
И тъй, следя събитията от самото начало. От това, което се виждаше и чуваше през филтъра на медиите, фаталният край беше предизвестен. Защото той беше оптималният поне за едната страна - тази на похитителите. Ако не и за двете. Но за това по-късно.
Според официалната версия, повтаряна от повечето медии на изток и на запад, нищо не е предвещавало фаталната развръзка; дори напротив, преговорите са били в ход и са довели до успехи, макар и минимални. В резултат на 2 септември бяха освободени двайсетина души, най-безпомощните. За пладнето на 3-ти е било планирано отнасянето на труповете от двора. Точно тогава започна драмата, превърнала се в трагедия.
Свидетелствата особено си противоречат по въпроса за поведението и намеренията на похитителите. Едни били откровени изверги, други били по-скоро съчувствени и склонни на отстъпки и помощ. Едни изглеждали убедени, че ще постигнат исканията си, измежду които и самолет за бягство. Други, напротив, твърдели, че хората вътре са изоставени, че няма с кого да преговарят, че официално обявената цифра за 350 заложници при реално 1200 означавала неминуем щурм без оглед на жертвите, че те са дошли тук да умрат в името на Аллаха и ще направят възможното заедно с тях да си отидат колкото се може повече хора.
Няколко свидетели са единни относно изключителната нервност и разногласия в лагера на похитителите. Според едни те довели до разстрела на "черна вдовица", според други разстреляният бил мъж, несъгласен с тормоза над деца. Има версия, според която ръководителите на операцията от един момент насетне били изоставени от наставниците си, спрели да получават инструкции как да се държат, какво да искат и какво да приемат, което допълнително ги депресирало. На 3 септември част от тях се преоблекли в спортни или медицински облекла, сякаш очаквали щурма като шанс за избавление.
И така, част от свидетелствата като да подкрепят версията за класическа операция по взимане на заложници с преговори, разтакаване във времето, искания, отстъпки и потенциално позитивна развръзка и за двете страни. Тази интерпретация следва да обясни неподготвеността и лошото изпълнение на операцията, а оттам и количеството на жертвите.
Разбира се, всичко това са глупости, заблуди и лъжи. Всичко в поведението на похитителите крещеше за самообричане и предрешена смърт. Като твърдят, че са очаквали класически сценарий със заложници, руските власти или лъжат, или признават невежествено безхаберие в пожелана самозаблуда.
Завземането на училището в Беслан дойде, след като три жени се самовзривиха, една в Москва, други две в самолети. И трите пропуснаха да поставят искания. Исканията в Беслан бяха ту неясни, ту абсурдно крайни, ту капризно променливи. За сметка на исканията, заплахите относно живота на похитените бяха ясни и категорични: че всеки инцидент би довел до тотален взрив, че за всеки похитител ще се плаща с живота на петдесет заложника, че който говори, ще бъде застрелян, че само деца под 10 могат да пият вода, и т.н. Не можеш да разстрелваш за разговор и да очакваш да ти се размине. Тези хора бяха намислили да умрат, само че по начин по-шумен и смъртовиден от този на Нордост предшествениците им от Москва, 2002. Организацията и професионализмът им бяха убийствени; дивата омраза, решимост и непреклонност - също. Похитители на 1200 души със сериозни искания няма да се кахърят за бягството на трийсетина от тях и да жертват операцията си в преследавенето и избиването им. Освен ако същината на операцията не се състои в самото избиване.
Друг е въпросът дали всички са дошли да вземат заложници с едни и същи намерения, цели и очаквания. Спорадичните прояви на човечност и отстъпчивост, които са внушавали надежда на заложниците, не бива да се взимат нито за чиста монета, нито за високи актьорски постижения. Да завземат училището са отишли поне два вида люде. Едните са били заблудени изпълнители на поръчка в името на благородна кауза: освобождаването на Чечня, на ингушетските им другари или каквото там е било; това не значи, че те не са били смъртници, готови да умрат, а само че са били готови и да живеят, а в този смисъл и да не убиват без причина. Другите, вероятно главните, са дошли по-скоро да умрат и да завлекат със себе си максимум заложници. Театърът на надеждата е дошъл от първите, самите те също маша в ръцете на самоубийците с мисия: онези, дето са знаели, че няма операция със заложници, която да не е завършвала с щурм срещу похитителите.
Знаели са го похитителите, знаели са го и руските спецчасти, които нито за миг не са се съмнявали, че в един по-скоро близък (предвид състава и третирането на заложниците) миг ще трябва да щурмуват. След сценария с Нордост, когато изтровиха и чужди, и свои, сега се е търсело ново решение, след като беше ясно, че онези са дошли да умират, което вещаеше големи загуби. Въпросът вече беше не как те да бъдат избегнати, а как да бъдат опрадвани. Решението беше ситуативно, но удивително ефективно: родителите с карабини на рамо, местното опълчение, съчувствено оставено да се подвизава в непосредствена близост до училището, оттатък всякакви кордони и отцепления, доколкото ги е имало. Да не подценяваме въпроса за това какво е запалило искрата за разправата. Разликата е в секунди, но не е без значение кое е било първо - взривът в спортната зала или изстрелите отвън, слабите нерви на "черната вдовица" или на побъркания от омраза и страх баща с пушка в ръка. Така или иначе, версията с първия изстрел отвън, дал сигнал за бягството отвътре и оттам насетне касапницата, не е за подценяване. Свидетелства в тази посока има немалко. Но със и без изстрели и взрив, бягства е имало и през първия ден, само дето те не са били последвани от щурм. Руските служби са били достатъчно наясно за положението в сградата, за да очакват отчаяни бягства. А бягствата вече са можели да задвижат необходимата за офанзивата верижна реакция.
Впечатлява хаосът по въпроса за състава на похитителите. Престъпният интернационал, ту включващ, ту изключващ чеченци, ингушети, татари, казаци, руси, осетини, включително местни, дори корейци, неизменно включваше и престъпници от арабски произход, определяни най-често като сирийци и йорданци. Путин функционализира етническото многообразие, като по стъпките на Буш призна световен заговор и война на терора срещу Русия. Сега и Русия, и Западът се чудят дали да заложат на руската война срещу Чечня, или да дадат шанс на Русия да се качи в движение на американската война срещу терора, готовност за каквото Путин даде в обръщението си.
Възможно е едни наистина да са отишли да освобождават Чечня, при което интернационализмът им би изглеждал достоен за пролетарска революция, ако не беше вдъхновен от друга революция - ислямска. Изтеглянето от Чечня е сред най-често споменаваните искания. От руска гледна точка то изглежда абсурдно крайно. От гледна точка на похитителите то е незначителна спирка по пътя към истинската им цел.
Онова, което обединява групата, не е нито етноса, нито националната идея, а една радикална ислямска кауза. Чеченската освободителна кауза, твърдят експерти, бива изтиквана от нова вълна терористи със смесен етнически състав, с арабско финансиране, свързани със или вдъхновявани от Ал Кайда в името на ислямска революция с визия за Ислямски Халифат, ислямска Кавказка супердържава. Кавказ е взривоопасен и не е ясно как ще се подредят картите при падането си обратно по тези земи след взрива.
И така, три години след 11 септември Русия е измежду военните цели на глобализиран ислямски натиск, въвлякъл чужденци, наемници, жени и родни престъпни свободни радикали, всички те вдъхновени от нихилистична разрушителна суисидалност. Терористи от този тип търсят ефекти от типа на 11 септември, а не преследват конкретни искания. Те търсят шок, ескалация, мобилизация на своите, войнствена изстъпленост у противника. Те успяха да въвлекат САЩ, но не и сърцето на Европа, не и Русия. След испанското метро, Европа не клекна, а се напъна да излови извършители и организатори. Дойде ред да се изпробва Русия, още повече, че тя има достатъчно амбивалентен отчет в очите на исляма.
Тези, които си представят, че касапница от такъв мащаб ще откънти по един и същ негативен начин в сърцата на всички, ще потресе по идентичен начин целокупното човечество, че ислямският фундаментализъм е забил поредния пирон в ковчега, предвиден да поеме самоубитото му тяло, или не са внимавали в часовете по история и антропология, или са в плен на пожелателна заблуда, или кресливите им медии и политици са ги убедили, че универсалните човешки ценности са все същите и общосподелени. Толкова радикален акт не може да не запита що за крайни мотиви и болки са го предизвикали. След първия шок ислямският вярващ може да си представи ужасът, на който са подложени в Чечня и Ингушетия неговите братя мюсюлмани. Но дори тази логика е елементарно рационална, за да ни даде представа за механизмите, чрез които окачествява събитие като това едно търсещо себе си ислямско съзнание.
Това не бе класически тероризъм. Това е тероризъм, който преследва самослучването си като ужас, като терор с лицето на абсолютната другост. Посланието на операцията беше: ние сме различни от вас, ние властваме над вашия живот, тъй като действаме от страната на смъртта; вашият страх от смъртта, лишеността ви от отвъден бряг е вашата слабост и нашата сила; оставете ни на мира, върнете отнетото ни и не ни се месете с вашата подла политика, алчна икономика, развалени нрави и консуматорска култура. Това е тероризъм, който се реализира като чудовищност.
Ден преди щурма в Беслан президентът Буш заяви пред републиканската конвенция, че преследвал враговете на Америка извън нея, за да не ги среща в нея. Новите консерватори заложиха на идеята за износ на демокрация чрез изпреварващи войни зад граница.
Буш има добри ученици. Силите на радикалния ислям също изнасят зад граница своята революция чрез свещена война, джихад срещу неверниците. И двете страни глобализират своите революционни войни.
Всъщност да не се заблуждаваме: както преди крушението на комунизма течаха две глобализации (само дето пролетарската не успя да обедини нито всички, нито половината страни), вече поне десетилетие знамето на комунистическата глобализация е понесено от ислямския й заместник. Западната и в частност американската тече под знака на свободата на човешките обмени, на пазара и материално ориентираната творческа инициатива; тя обвързва въпросите за благополучието, щастието и дори насладата със способността на всеки да си ги купи и консумира; идеалното общество би било това, в което всеки може да си позволи тяхната покупка. Другата глобализация е наследник на комунистическата, доколкото може да се види като масоиден антидот срещу изкусителността на американския тип глобализация; тя е положена върху различна антропологическа визия, върху различна представа за фундаменталните нужди на човека. Ето защо тя се отличава с повишена спиритуалност, строг вътрешен ред, приоритети и йерархии, задължаващи благополучието, щастието и насладата отсам на една смислоположеност в отвъдността. Образно казано, праведният мюсюлманин се храни с отвъдност при всяко свое хранене. За него важните неща не могат да се купят, а да се заслужат чрез праведно поведение и служене на религиозно маркирана общностна кауза.
Най-експанзивната религия на последните десетилетия е ислямът. Донякъде парадоксално, именно след 11 септември в САЩ се наблюдава бум на конверсия към исляма, особено сред жени с проблеми със западната културата на показ. Няма очевидност, няма естествена или природна причина, която да внушава на всички и навсякъде предимството или привлекателността на американския начин на живот. И най-беглият елитистки импулс, и най-мимолетното желание за обособяващо разграничение, и най-ефимерният срам пред личната слабост, прелъстена от сексапила на популярния западен кич, и най-случайната самопогнуса пред властта на долницата могат да бъдат впрегнати и втвърдени, особено през ключовата ислямска фигура на омърсеността, снабдена с източник и виновник. Много от атентаторите от 11 септември бяха образовани на Запад млади хора, студенти от добри семейства. Поне част от атентаторите и вдъхновителите на Бесланското клане са минали през руски военни формирования. Радикалните ислямисти превръщат терора срещу изкусителния омърсител в катартична инициация. Медиите могат да ни направят както по-информирани, по-сложно мислещи и реагиращи, така и по-заблудени и по-еднозначни. Растящата антиинтелектуална тяга в публичността на големите империи, като САЩ на Буш и Путинова Русия, има обяснение: тя цели да поддържа идеологиите на някакъв общностен интегритет, най-често национален, но също и религиозен и културен, за да укрепи девалвиращите иначе смелост и себеотрицание пред лицето на смъртната заплаха.1
Ефект от нарастващия ужас пред смъртта е западната медийна и политическа конвенция, че цената на живота на Изток и на Запад е различна. Тук е слабият пункт на протестантския материализъм: в надценяването на собствения и на своите живот и в подценяването на смъртта на чуждите. Вместо да продължава да роптае срещу антихуманното безумство на западната модерност, радикалният ислям функционализира този възглед, превръща го в свое оръжие. Точно там се опитва да търси отпор ислямската контраглобализация с не по-слабо тоталисткия си хоризонт.
За момента изглежда, че и Русия, и САЩ правят непохватен опит да удържат проблема в рамките на класическата модерна рационалност на национализма, който, нека не забравяме, е регресивно контрамодерно изчадие в самото индивидуалистко сърце на модерността. Те все още се преструват да са в плен на една анахронична националистическа кауза на териториалната неприкосновеност, изглеждаща особено иронично в руския случай, след като Елцин, който започна войната в Чечня, предаде доброволно на Украйна изконно руски Крим. Впрочем десетилетия по-рано подобен жест направи друг руски батюшка, като продаде за сребърници Аляска на САЩ. Предвид глобалните апетити на Америка и глобалната контрамодерност на радикалния ислям подобно мислене и реторика изглеждат вече анахронизъм. Русия е изправена пред избор: или да се включи в семплата американска идея да се даде отпор на исляма чрез непрестанно тормозене на място на представляващи го легални инстанции, в това число и цели държави; или да се присъедини към западноевропейската представа за конфликта, която отказва да сведе идеологията и политиката до диктата на икономиката, а признава относителната и косвена самостоятелност на фактора "култура". Америка до този момент разчита на онова, което Джон Кери нарича "coercing and bribing" (принуда и подкуп) на зависещите от нея страни. Европа сякаш има съзнание за това, че изкушеното различие се смирява с еднаквостта, освен в случаите, в които насилената еднаквост ражда радикално различие.2
След 11 септември въпросът беше дали да се търсят причините за омразата към Америка в глобалния й експанзионизъм, или да се преследват извършителите, като за удобство и яснота се обявят за въплъщение на варварството, лудостта, диващината, злото. Каквото и да изпитвам към Буш и администрацията му, каквито и сантименти да храня към каузалната логика, изискваща лекуване на причини, изнамиране на източници и търсене на корени, вече съм готов да призная, че тази логика е метафизическа отживелица. Модерността структурно и същностно не може да не действа глобалистки експанзионистично. Възможно ли е свободата и отвореното общество да не налагат себе си на несвободните и затворените общества, за да се възпроизвеждат? Тя не може да се трансформира, без да изгуби модернистката си тяга, т.е. идеята за Запада. В самата структура на модерността е заложена неизбежността на тероризма като реакция на наложената свобода. Демокрацията не е нищо друго, освен власт на едно манипулирано от определени елити мнозинство над едно малцинство, което по силата на своята малцинственост започва да се преживява елитарно. Когато манипулиращите елити спрямо едно мнозинство, преживявано като естествено свое, бъдат разпознати като достатъчно чужди, неродни, други, различни, това създава у отвергнатите елити впечатлението, че манипулацията на чуждите елити е незаконна и греховна. Когато това се случи в модерен контекст, на дневен ред е революцията. Но ако чужда страна като Америка чрез пари, политика и масова култура се оказва агент на манипулация за чуждо й мнозинство, преживявано от (част от) неговите елити като свое, то нейната чужда модерност изисква отпор. Това обаче не е националистическа програма, не е дори религиозна програма, а културна програма: програма на културна съпротива.
Ако има нещо, в което ислямът превъзхожда всички останали форми на предмодерност, то е в прозрението му за лъстивата природа на модерността. Останалите предпочитат да мрънкат за несправедливото разпределение на облагите от модерността, за това, че богатите, развитите и умните взимат всичко, а бедните, изостаналите и глупавите губят. Разни нехристиянски култури опитват да се справят, като търсят баланс между модерните и традиционните си роли. Така или иначе, повечето култури преживяват модерността като пожелана несправедливост, подлежаща на корекции и прогрес. Единствено ислямът след провала на комунистическата доктрина разполага с прозрението, че самата модерност от глобален американистки тип отдавна се е отказала от примитивните форми на експлоатация и несправедливо преразпределение, за да ги замени с конкурентни практики на адаптивност вътре в самите глобализационни структури. Тя е заменила експлоатацията с прелъстяващо наемане на колаборационистки елити и приспособяващи се маси. За целта демокрацията се превръща в инстанция и инструмент за налагането на ефективната масоидална глупост без духовен коректив и отвъден излаз.
Няма естествена връзка между притежание и щастие, тази връзка е идеологическа конвенция. Ислямският тероризъм превръща чудовищността в свое лице, тъй като само така може да заяви собственото си различие, бягството си от онези прелъстителни нива на рационалност, които в последна сметка винаги водят до логиката на някаква отсамна заинтересуваност. Само така той може да развали магията на размагьосаното модерно живеене.
Със суисидалната си катартичност радикалният ислям демистифицира модерността като глобално експанзионистичен и неминуемо тоталитарен проект. Доколкото всеки от нас възпроизвежда този проект в личната си биография, всеки от нас е изправен пред алтернатива: или да се откаже от своето съучастничество, което никаква форма на критика или усъвършенстване не може да скрие или отмени, или да го прегърне. Което на свой ред ще означава поведение, чиято инстанция няма да е положена нито в живота, нито в смъртта, а във вярата в отсамното безсмъртие на модерния човек, осъществен в събитието. Но нататък по-добре да продължат Агамбен и Бадиу.

Димитър Камбуров





































































































































































































































































































































































1 Прословутата американска религиозност трябва да сработи като компенсация за хлабавата културна традиция и чувство за история, а също и като противотежест на меркантилната консумативност и бързото живеене в настоящето, която е двигателят на американския начин на живот. Шизоидността на американския християнски модел, разпарчетосан между материалистичен индивидуализъм, дълг към семейството и децата и ситуативната комуналност, често под знака на религиозната вяра, е доста сложна и противоречива идеология, че да подготвя за смърт в името на общностна кауза. Ето защо превръщането на семейството и децата в трансцендентален посредник между материалистичния индивидуализъм и националистическия месианизъм е ключова идеология на медии и масова култура. Все пак бомбардирането на иракски жени и деца като защита на собствената жена и деца едва ли би убедило, без да е подкрепено от твърдия език на парите, които биха ги осигурили при смърт.
Пред една по-скоро секуларна обединяваща се Европа стои въпросът с каква европейска идентичност да компенсира отслабващото чувство за културна и историческа принадлежност, чийто трансцендентален хоризонт и без това е ограничен. Европейците сякаш не са готови да умират за нищо, оттам и отчасти горещият им пацифизъм. Надеждата е, че биха умрели заради онова, заради което са готови да живеят: балансът между история и настояще, традиция и бъдеще, труд и наслада, ред и спонтанност, въображение и знание, с една дума европейска непредрешеност.


2 Модерността е заплашена от атрофия на въображението, ако престане да си се представя като отвергната поради културна и ценностна непълноценност. Очевидността на консумираните блага не са другото име на свободата и избора. Само ако модерността може да си представи вътрешната си способност да поражда самоубийствени различия вътре в себе си по силата на собствената си унификация; само ако модерността може да схване заплахата на универсалната си визия за света като самоопростяваща я ентропия, тя ще може да даде отпор на радикалния ислям като на собствено изчадие, съхранило трансценденталния си хоризонт.