Измислянето на Девети
В светлината на плановете за грандиозно честване на шестдесетгодишнината от Девети септември може би като никога досега става ясно особеното място, което има тази дата в българската култура като мит, като символ, като неунищожимо присъствие в родовата памет. Отделен въпрос, че конкретните измерения на този мит варират според политически, социални и генерационни фактори. Но дали това прави Девети деконструиран вече мит? Изглежда не. Предлагат ни се, в общи линии, два начина да мислим Девети: като триумф на антифашистката съпротива и присъединяване на страната към антихитлеристката коалиция; като преврат, дал началото на не особено приятен период от българската история. Първият исторически разказ доминираше през годините от 1944 до 1989, след това вторият излезе от своята нелегалност и предяви претенции за мястото на единствено легитимен. Познат сюжет от прехода.
Това, което мен лично ме смущава в мераците на БСП да отпразнува годишнината и в частност в инициативата на Сергей Станишев да разпише лично не знам колко си телеграми до активни борци, е, че Девети не може да бъде мислен просто като победа на антифашизма.


Представата ни за Девети е неминуемо повлияна от доминантния исторически разказ на тоталитарната идеология: можем да се съгласяваме с него или да го отхвърляме, но при всички случаи изхождаме от него. В българското съзнание Девети е не толкова историческо събитие от 1944, колкото "обпразнуването" на това събитие през следващите 45 години: манифестации, знаменца, приветствено махащи другарки и другари. И, естествено, 300 000 активни борци срещу фашизма и капитализма, чийто принос към борбата е в общия случай смехотворен: има например, хора, получили това звание, задето през нощта на 8-и срещу 9-и се канели да запалят сеното на конния полк... Тъкмо за това "обпразнуване" се сещаме всяка година в началото на септември, а не за нощта, в която инженерно-щурмовата дружина от Самоков завзема Министерството на войната. И инициативата на социалистическата партия неминуемо ще предизвика сравнения с някогашните манифестации и салтанати.
Що се отнася до конкретното историческо събитие, навярно се очаква да кажа, че то е противоречиво и трябва тепърва да се преосмисля. Няма да го кажа не само защото е банално. А защото всяко историческо събитие неминуемо е противоречиво: дори да не е хванато в мрежата на тенденциозни идеологически дискурси, за него ще говорят (или ще мълчат!) по различен начин многообразните исторически гласове. Колкото до преосмислянето - самата думичка ми е подозрителна: тя внушава крайност, ето, видите ли, сега ще пре-осмислим какво се е случило и всичко ще бъде наред. Но практиката показва, че едно историческо събитие може да се "преосмисля" много пъти от менящи се доминантни разкази според общия им дух и насоченост. Така че нека поне махнем представката и се помъчим да съхраним недовършеността на "осмислянето". Придобие ли псевдо-окончателен вариант, историческото събитие се превръща в мит, най-често призван да обслужва интересите на някаква власт, да я легитимира, да подхранва авторитета й, да чертае избраната от нея телеологична посока на историята.
Ние много говорим за историята, но малко мислим върху нея. Българският историк принципно е обучаван за хроникьор - и рядко му хрумва, че би могъл да поразсъждава върху сведенията, които съвестно е измъкнал от архивите. Да не говорим, че под знака на бодряшкия божидардимитровски патриотизъм, който се шири напоследък в официалната историография, тенденцията е не да се разграждат, а да се конструират нови митове: от Самуилови печати до шумерския произход на българите. След Фуко и постструктуралистката вълна в историческите изследвания би трябвало да сме доста по-чувствителни за идеологическата обработка на историята, за археологията на понятия, задаващи координатите на мисленето ни, за съществуването не на една универсална и истинна история, а на редица паралелни, нелегитимни истории, на слаби, потиснати исторически гласове. Би трябвало да се замисляме, когато се преекспонира премълчаваното преди спасяване на българските евреи и се представя като всенародно движение, или когато фигурата на Стамболов за броени години се превръща от вампир-кръвопиец в образец на национално-отговорен държавник. Би трябвало да спрем да мислим историята като безпристрастен разказ за отминали събития и да я видим като разтеглящ се във времето и постоянно допълван идеологически конструкт, в който трактовките на цели периоди могат да се променят диаметрално, но целта си остава една и съща - да се изработи голям разказ за миналото, настоящето и бъдещето на народа, и да се създадат възможности за легитимация на практически всяка потенциална власт. Старата максима, че историята се пише от победителите, крие в себе си двусмислие: тя може да значи, че тези, които са победили, пишат историята, но също и че тези, които пишат историята, побеждават.
В писането на история имаме дълга традиция, в писането на истории - не. На пръв поглед по отношение на Девети това не изглежда така. Ето, биха могли да кажат някои, в зала 2 на СУ "Св. Климент Охридски", например, сред окачените портрети на бележити преподаватели се мъдри и проф. Богдан Филов. Каква по-добра илюстрация на толерантността към разнообразните исторически гласове? Професорът, чието име е звучало зловещо в продължение на 45 години, се връща посмъртно в Университета. Но там е работата, че портретът на Филов виси в залата не от стремеж да се деконструират митове и да се постигне полифония на историческите гласове, а напротив, с целта да се детронира предишния доминантен исторически разказ и мястото му да се заеме от нов, противоположен в своята обща идеологическа насоченост и в трактовката на събития като Девети септември и Народния съд. Ликовете на старите светци са изтрити от иконите, рисуват се нови. Рисковано. Защото при всяко положение канонизацията на човека, подписал договора за присъединяването към Тристранния пакт и отговорен за впечатляващи по размерите си изтребления, ще изиграе лоша шега на новия доминантен разказ. А аз наистина се опасявам, че Богдан Филов се мъдри в зала 2 не в качеството си на блестящ учен, а в това на разстрелян от Народния съд.
Така че дори такова очевидно спорно и амбивалентно събитие като Девети се представя по противоположен начин от два враждуващи проекта за българската история, всеки от които претендира да е единственият истинен. А тъкмо от това трябва да се откажем, от опитите да се търси истината за Девети. Истина за Девети не съществува и не може да съществува, защото Девети е измислен. Както всяко историческо събитие. И може да бъде измислян още много пъти, ако е потребно. Единствено съзнанието за невъзможността на универсалния правдив исторически разказ ще ни предпази от манипулативния потенциал на всеки текст с такива претенции. Просто трябва да заменим диренето на История със събирането на истории.
Едва ли някого учудва, че историите за Девети са малко. През тоталитарния период по историческите трудове, енциклопедиите, мемоарите, да не говорим за учебниците, изцяло доминира тенденциозното представяне на събитията, придружено от съответния идеологически колорит. Представяне, което задължително трябва да вземем предвид с цялата му тенденциозност, след като веднъж сме приели, че всеки исторически разказ е по необходимост тенденциозен. Не е излишно да припомним какво се случва на 9. IХ. 1944 според Енциклопедия "България": "Народно антифашистко въстание в България, извършено... от трудещите се народни маси от града и селото под ръководството на БРП и при решаващата помощ на СССР и Съветската армия" (254).1 За трудещите се маси от града и селото не си струва да говорим, но вероятно дефиницията "въстание" е чисто теоретично погрешна. Един от по-интересните източници за събитията от септември 1944, мемоарната книга на ген. Петър Илиев "В леговището на вълците", дава по-различна представа. Дори и неизбежните идеологически лозунги, вметнати наляво и надясно, дори и явно допълнително пипнатите пасажи за ролята на Тодор Живков във "въстанието" не успяват да скрият факта, че ген. Илиев възприема събитията като класически безкръвен военен преврат, извършен (главно под негово ръководство) по всички правила на изкуството. Нощта на 8-и срещу 9-и е описана до най-дребни детайли, разказано е с подробности за движението на инженерно-щурмовата дружина от Самоков към София, за завземането на Централната поща, Телефонната палата (преместена в подземието на БНБ) и Министерството на войната. Не липсват и забавни епизоди като следния диалог пред министерството на следващата сутрин:
" - Назад, не пущам! - викаше намиращият се там подофицер.
- Но аз съм министър - отвръщаше му някакъв глас.
- Тогава горе ръцете!
- Но аз съм министър от правителството на Отечествения фронт..."

(413). 2
Характерно е, че конкретните случки, разказани в сух, телеграфен стил, предизвикващ алюзии с чернобял документален филм, са постоянно придружени от идеологически багри - вмъкнати обикновено в края на параграфите. Например: "След десетилетни борби и безбройни кървави жертви народът най-сетне ставаше господар на своите съдбини" (413), "Настъпваше великото утро на 9 септември 1944 година" (411), "Революционните сили на народа и партията, подпомогнати от патриотите във войсковите части, бяха извършили велико дело, което даваше нова отправна точка на нашата история. Съзнанието за това придаваше на всичко изживяно в тоя ден белег на величие и неповторимост" (409). Там е работата, че именно това - а не документалисткият стил от по-горе - е езикът на Историята, когато става дума за деветосептемврийския преврат. И нищо чудно. Амбицията на универсалисткия проект за истинна История е да разказва какво се е случило. Аз обаче не вярвам на универсалистки проекти и предпочитам да знам какво се е случвало.
В първите години след 1944 причастието все още пази несвършения си вид. Какво се е случило - още не е ясно. Но бързо се осъзнава легитимиращият потенциал на "правилно" разказаните исторически събития. В неловкото положение на България като страна-съюзник на хитлеристката коалиция нелегалната борба на комунистическата партия е призвана да създаде коренно противоположен образ на страната и в международен план. През 1946 излиза забележителният труд на Орлин Василев "Въоръжената съпротива срещу фашизма в България". (Книгата е исторически ценна дори с показателното си оформление: първите три страници са заети от портретите на Сталин, Толбухин и Тито). В предговора, специално написан от - забележете! - Трайчо Костов, четем:
"Чрез славното свое съпротивително движение българският народ подаде ръка на своите велики братя-освободители - русите, на братята югославяни, на всички борещи се срещу хитлеристката тирания славянски народи, на всички свободолюбиви и демократични нации в света. Чрез това освободително движение, което, опряно на големите и блестящи победи на Червената армия-освободителка, на 9 септември се изля в победоносно антифашистко въстание и след това прерасна в общонародна Отечествена война против хитлеристка Германия - българският народ изми позорното петно, лепнато върху челото му от фашистките управници и изцело (sic!) се приобщи към семейството на свободолюбивите народи." (12)3
Това е дискурсът, който ще обговаря нелегалната борба и деветосептемврийския преврат. 9. IХ. се превръща в Девети септември. Ако го нямаше - щеше да се измисли. Важното е да има общонационален мит. Но държа да обърна внимание, че отделни фрази от горния пасаж съвсем спокойно могат да бъдат произнесени и днес по някакъв друг повод, например посрещнатото с всенародни тържества влизане в НАТО или гръмкото присъединяване към "Коалицията на желаещите": "българският народ подаде ръка на... всички свободолюбиви и демократични нации в света". С малко труд целият текст би могъл да бъде приспособен. Формата "изцело" ще си остане без редакция.
Ако се върнем към книгата на Петър Илиев, там сред поместените снимки има и една, на която се вижда митингуващо множество, издигнало лозунги. Текстът отдолу гласи: "Първият свободен митинг пред Съветската легация в София". Досущ като "първия свободен митинг" на Орлов мост, само че в друго време и по друг повод.
Надявам се тези два малки лупинга във времево-пространствения континуум да илюстрират тезата ми, че с универсалисткия разказ на Историята трябва да се внимава - и че най-доброто, което можем да направим, е да го разграждаме на множеството разкази, които крие в себе си (с ясното съзнание, че никога няма да стигнем до края). Самата историческа наука, каквато я познаваме днес, е продукт на тотализиращата модерност, на логоцентричния просвещенски проект, с който така и не успяваме да си разчистим сметките. Модерността вярваше, че може да напише енциклопедия, в която да се казва всичко; днес знаем, че такава енциклопедия би могла да бъде само кошмарната вавилонска библиотека. Би трябвало да се откажем от писането на тази енциклопедия, претендираща да обгърне всичко, и то в неговата цялост.
Да се върнем на Девети - веднъж измислен, няма да го "размислим", като го измислим по друг начин. По-добре да го разказваме, вместо да се стремим да го разкажем. И да си имаме едно наум.

Ангел Игов


Ангел Игов е роден на 3 юли 1981 г. в София. В момента следва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на сборника с разкази "Срещи на пътя" (2002, изд. "Лодос"), с който печели Голямата награда в категорията проза на конкурса "Южна пролет" (2003). Носител на награда от конкурса "Рашко Сугарев" с разказа "Всичко" (2002). Носител на наградата "Клет" за Факултета по класически и нови филологии (2003). Освен в "Култура", има публикации в "Литературен вестник", в. "Сега" и др. Доскоро участваше в редколегията на уебсайта "Литературен клуб".



































































































































































































1 Енциклопедия България. София: Издателство на БАН/Академично издателство "Проф. Марин Дринов". Ред. Вл. Георгиев и др. В 7 тома, 1978-1996.


























2 Илиев, Петър. В леговището на вълците. Второ преработено и допълнено издание. София: Партиздат, 1983.




























































3 Костов, Трайчо. Вождът на съпротивата. Предговор към Василев, Орлин. Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923-1944: очерки и документи. София: Издателство на Работническата партия (комунисти) и Нариздат. 1946.