Сбогуване с Искра Панова
(1918 - 2004)

Тя имаше свободата да казва истината, опълчвайки се срещу лъжата, фалша, идеологическата мимикрия. Изричаше гласно онова, което мнозина мислеха, но не смееха да произнесат. Нейната съвест беше нещо като колективна индулгенция за нашите компромиси. Искра Панова не понасяше затворената система, както и идеята, че човек е безволева бурмичка, програмирана от нея. Целият й живот е отстояване на правото за активна позиция към света, т.е. свобода от системата и порив тя да бъде променена в името на справедливостта и новото, прогресивното. Свобода и воля за промяна означаваше борба. По неизбежност употребявам думи, които отдавна са изпразнени от съдържание. Мисля, че - казано отвъд шаблона - борбата беше начин на съществуване за Искра Панова. Гражданската й биография може да предложи данни за това - започвайки от младежките й години. Многократно арестувана, два пъти изключвана от Софийския университет за антифашистка дейност, въдворена в концлагера "Св. Никола" (1941-1942). Осъдена на доживотен затвор (1942). От ръководните й постове в БОННС и РМС, през представянето на българската младеж в Световната федерация на демократичната младеж в Париж (1946 - 1947), до участието в учредяването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България (1988), Искра Панова беше неизменно в крак с политическото време, на своя граждански пост. Ако кажем, че тя изстрадваше идеите си, това ще бъде вярно, но отново попадаме в капана на шаблонизираните употреби на думите. Трябва да ги върнем към първичната им, осезаема конкретност. Към физическата болка във фашистката полиция (впрочем инквизитори за Искра Панова са се намирали във всеки режим). Към духовното страдание да вижда идеалите си несбъднати, предадени. В дребната й, крехка фигура обитаваше несломим дух. Той успяваше да надживее всички болки и страдания.
Свободата в полето на литературознанието означаваше да се прави литературознание, свободно от служене на партийни директиви. В началото на 60-те години студиите, по-късно събрани в книгата "Майстори на разказа", имаха гранично значение. Те извършиха пробив в официозното литературознание, отваряйки го към филологизма, аналитичното изследване на художествената специфика. Поетиката в разбирането на Искра Панова лежи на едно особено кръстовище - тръгвайки от нея, може да се стигне до всички равнища на творчеството, да се обхване цялото от всичките му страни. Искра Панова имаше талант за това разплитане на "цялата образна тъкан", дръпвайки от наблюденията върху езика. Изящните й структурно-типологични анализи върху творчеството на Вазов, Елин Пелин и Йовков не бяха проява на някакъв затворен естетизъм. Навсякъде беше будно виждането и търсенето на връзката с обществено-историческата обусловеност на изследваните текстове.
"Майстори на разказа" е най-цитираната книга в българското литературознание. Като студенти я четяхме, запленени от откритието, че за литературата може да се говори и по този начин - с аналитична проницателност, не по-малко талантливо умение за синтез и неподражаем език, който бягаше от терминологичните изкушения, от формули и модели, беше точен, прозрачно ясен и същевременно картинен.
А теоретическата подготовка на Искра Панова не само допускаше, а предполагаше такива изкушения. Книгата й "За статута на човека" представя компетентен анализ на съвременни естетически и литературоведски възгледи и школи, включващи и структурализма, който познаваше от първа ръка. Там тя взема отношение по проблемите за смъртта на изкуството, методологията на изкуствоведския анализ, връзката на научно и художествено творчество, статута на човека в технологическото общество.
Беседвайки със съмишленици и опоненти, Искра Панова обичаше да използва т.нар. "сократическа ирония" - изпитвайки себе и събеседника си, да задава с прикрито лукавство наглед наивни въпроси. В изследванията си пък тя често наричаше въпросите, които отправяше към автори и концепции, "детински". Тези детински въпроси всъщност разчепкваха възли, отхвърляха разтегливи до безбрежност формули, биеха с безпощадна логика в слаби точки на аргументацията на опонента и улавяха всякакви хитрувания и замазвания - неуговорени връщания назад, подмяна на аргументи, прекъсване на връзките и функциите в анализа и пр. Това бяха въпроси освен това отнасящи се не просто до "какво", а до "как" и "защо" на литературното явление, а това означаваше поглед към генеалогията и развоя му, пресечните му точки с други системи, механизмите на неговото функциониране.
"От неврона до изкуството, казваше Искра Панова, или дори до знака има огромна дистанция. Но преодоляването й е трудно - не защото е голяма, а защото в нея има качествени бариери: те не търпят прескачане, научна редукция." Имайки панорамно зрение, Искра Панова изследваше текстовете, търсейки живия полъх на историята, отношението към света. Интересуваха я, освен това, казано с нейните думи, критическите точки на всеки метод, в които той болезнено допира с философията.
Школуването при Искра Панова беше трудно. Освен наличие на усет и талант, то изискваше логика, дисциплина и морал, безкомпромисност и всеотдайност в изпълнение на поетата задача, широка култура.
В продължение на дълги години Искра Панова работи като старши научен сътрудник в секцията по теория на литературата в Института за литература при БАН. Участието й в редколегии и сборници, научни съвети, обсъждания на трудове носеше неизменно белега на професионална компетентност и самовзискателност. Принципността й беше безпощадна. Тя с готовност участваше в дискусии. Владееше полемичното оръжие, защото улавяше логическите зевове, противоречия и парадокси - там тя беше в стихията си. Обичайно заставаше на позицията на неовластения. Чувството й за справедливост и човешка отзивчивост я подтикваха да помага на много хора около себе си, особено на младите. Впрочем тъкмо младите хора - вече няколко поколения - я откриваха за себе си и я припознаваха за свой духовен наставник.
Искра Панова като че ли нямаше самочувствие и съзнание за авторитета си, за своята популярност. Суетата й беше органично чужда. Ние обаче - нейни колеги и ученици, имаме ясното съзнание какво беше тя за нас. Тя създаде мяра, трудно достижима, за гражданско и научно поведение. Ще си мислим с благодарност за уроците на Искра Панова по нравсвеност и професионализъм. В благодарността ни винаги ще има малко безпокойство и чувство за неизпълнен дълг - гузното чувство, че никога не успяваме до усвоим тези уроци докрай.


Радосвет Коларов