Да коментираш игрите

"Светът е Олимпиада", телевизията също. Август - месецът за отпуски и забавления, този път беше щедър към зрителя: олимпийските игри в Атина предоставиха добър лек срещу скуката. Като прибавим пикантната история на ВВС за Батето-Зет Иван Славков - какво повече може да иска човек, който няма друга работа, освен да се пече на плажното слънце или да диша чист планински въздух. И в гледането на телевизия има тръпка, ако тялото да е отпуснато блажено пред екрана - тръпката на зрелището, създаващо усещане, че си в центъра на световните събития; си в скъпата гръцка (и спортна) столица, макар да си в евтиния и непретенциозен Ахтопол.
Привилегията да гледат на живо Атина 2004 обаче имаха журналистите от спортната редакция на БНТ. Привилегия, за която едва ли трябва да им завиждаме - хората бяха там на работа и, предвид сгъстената програма, работата им хич не беше малко. Един човек отговаряше за няколко спорта, наистина изтощително. Както каза Камен Алипиев един ден: "Днес правя своя индивидуален коментаторски маратон". Е, други бяха облагодетелствани: Василена Матакиева описваше събитията само от плувния басейн, Иван Чешанков - само от лекоатлетическата писта, за гребния канал също отговаряше само един човек - Здравка Йорданова. Петър Василев не стигна по-далеч от боксовия ринг (веднъж отиде на футболен мач), а Свобода Маданска - от джудисткото татами и тепиха на борците. Случките в гимнастическата зала следеше Боряна Тончева, шефът на спортната редакция Методи Манченко си бе запазил най-престижното място - обзорно-коментарното предаване "Българите, звездите, драмите". Присъствието на толкова много хора би ни навело на мисълта, че всеки от тях по свой собствен начин ще коментира игрите; и беше така с едно малко, ала съществено изключение: нямаше журналист, който да не видя на терена и около него заговор срещу българите (май единствен Иван Чешанков не се хлъзна по тази плоскост). Не че за някои от съдийските решения коментаторите не бяха прави, особено след безобразното ощетяване на гимнастика ни Йордан Йовчев, но това подозрение се изливаше и преди от устите им. Една нагласа, че все някой друг ни е виновен, че не успяваме; че все някой друг пречи да сторим това, което е трябвало да сторим. И макар че световният спорт вече няма нищо общо нито с древния олимпийски принцип, нито с издигнатите от наивно-романтичния благородник Пиер де Кубертен висши идеали (Кое беше най-коментирано на тази олимпиада? - Допингът, разбира се!), все пак българската слабост да се оплакваме от другите заради това, че не сме си свършила нашата работа, не вдъхва кураж.
Този подход бе наложен от Петър Василев, най-вече докато коментираше футболни срещи. Все някой трябваше да бъде изкаран виновен, все някого той трябваше да превърне в "козел отпущения". Това вероятно се дължи на пълната му некомпетентност по отношение на футбола - по-лесно е тогава да нападаш някого - съдии, играчи, федерация, дори правилник. Същото, между другото, направи и по време на олимпийския боксов турнир, когато реши, че правилата при провеждането на боя не го устройват. Е, личеше си, че го разбира този спорт, а и май някой му беше казал да не използва сложни думички (на Европейското по футбол неговата "латергия" вместо "летаргия" се превърна в хит). Така че коментарите му могат да минат за сравнително прилични, ако се абстрахираме, разбира се, от отклоненията му за задкулисни машинации. Но Петър Василев поне не мънкаше, както Сашо Йовков на турнирите по волейбол или Василена Матакиева при плуването. Може би репликата, която най-отчетливо произнесе Йовков по време на цялото си водене от коментаторската кабина, беше от финала на женското състезание по плажен волейбол - знаменателната: "Пясък, слънце, гола плът... Какво повече можем да очакваме от спорта?!", която съвсем ясно демонстрира, че от спорта можем да очакваме всичко, но не и, така да се каже, спорт сам по себе си. В твърде комерсиално предприятие се превърна той, за да бъде оставен на все по-оредяващите "мохикани", вярващи безкористно в неговата безкористност.
Коментаторски най-добре стоеше на Атина 2004 Камен Алипиев. Не че и той не пусна в ефир някои открояващи се реплики (като онази, че излиза в кулоарите, за да си потърси гласа), но всички те, усещаше се, бяха родени от човек, който също е "мохикан" и също вярва в честния и чист спорт. (Затова можем да му простим мачистките заяждания със състезателките по вдигане на тежести - особено азиатките, както и за "face"-а на някои от баскетболистките.) Камен Алипиев коментираше със страст, с хъс, с въодушевление, атрактивно и забавно - нещо, което определено липсва на българските шпикери. Комуто се е случвало да подочува как говорят в ефир спортните журналисти от Южна Америка, ще разбере за що иде реч. Особено пролича ефектността му, когато се наложи Методи Манченко да го замести (Алипиев наистина беше останал без глас) пред микрофона на един баскетболен женски мач - мудно, провлачено, скучно, досадно. Здравка Йорданова, Свобода Маданска, Василена Матакиева и Иван Чешанков също не бяха кой знае колко атрактивни, ала се измъкваха хитро - викаха в коментаторската кабина я треньор, я състезател да си приказват. Интервю в ефир: питаш, а събеседникът обяснява. Вероятна причина е и не особената подготвеност на журналиста по отношение на спорта, който коментира; Свобода Маданска беше в това небрано лозе. За сметка на това Боряна Тончева беше на отлично ниво (трогателно е колко прилича гласът й, а и начинът й на водене на популярната преди време Вера Маринова) - не само развълнувана и вълнуваща, но и добре артикулираща.
Да коментираш игрите не е лесна задача. Екипът на БНТ в Атина се справи доколкото можа: на информационно равнище стабилно и изобилно, на атрактивно - колебливо и оскъдно. Изглежда, в националната телевизия продължават да смятат, че след като има картина, гласът зад кадър не е важен. Не е така, ухото също има нужда от забавление. И ако коментаторът не го предложи, звукът се изключва. А понякога и каналът.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин