Културният мениджмънт
и отговорностите на таланта
- Нека започнем с организираните от Сорос център за културни политики курсове по културен мениджмънт. Защо поехте в тази посока?
- Може би трябва да започнем с курсовете за дебютанти, откъдето идва опитът ни. Има сериозна липса в обучението на завършващите висшите училища по изкуства в България: как се работи по проекти, как се представят идеи, как се набират средства за тяхното реализиране. Нашите курсове за дебютиращи в съвременните изкуства запълват тази липса. Те се водят от най-добрите български лектори. Новото, което предлагаме, са курсовете по културен мениджмънт - за хора, които вече действат в културата; "менажират" в различни области и на всички нива и имат нужда от теоретична и практична - това, което наричаме "тренинг" - подготовка. Трениране на уменията, които трябва да приложат. Съществува теория на културния мениджмънт, която в България липсва, няма я. За тези курсове доведохме лектори от Италия и смея да твърдя, че са сред най-добрите в Европа. Но липсата на теория у нас не означава липса на мениджърска практика...
- На принципа "проба-грешка"?
- Това е големият въпрос. Самата дисциплина "културен мениджмънт" се развива по различен начин в Европа и Америка. Един спор тече в момента: дали академичните познания по културен мениджмънт са по-важни, или практическите умения. Американската схема обръща повече внимание на пазарните механизми, европейците залагат в по-голяма степен на академичните познания. Това, което ние искаме да направим, е да опитаме да развием тази дисциплина в България, да спомогнем за признаването на професията "културен мениджър". Говорим за една целенасочена акция, която подема Сорос център. Имаме проект за създаване на Асоциация на културните мениджъри в България, която вече има подкрепата на американското посолство - това го казвам за пръв път пред "Култура".
- Запълвате ниша?...
- Ние имаме доста натрупан опит. Затова и започнах с проекта за подпомагане на дебютни проекти в областта на съвременните изкуства, който съществува от няколко години. Провежда се със съдействието на Швейцарската културна програма в България и в сериозна степен се подкрепя от Национален фонд "Култура". От опита, натрупан от проекта, става ясно, че добрите идеи на кандидатстващите (програмата е подаване ръка на младото поколение и е единствената, която остана финансираща, другите са оперативни), твърде често не минават поради простата причина, че са зле представени. И тази ниша, за която говорите, стана за нас очевадна, но трябваше да мине време, за да си дадем сметка, че има нужда от попълването на пропуски в обучението на младите артисти.
- Във висшите училища по изкуствата - НАТФИЗ, Художествената академия, Консерваторията, донякъде архитектите в УАСГ, не ги ли учат?
- Цитирам преподаватели от Академията: когато запитат студентите: "Момчета и момичета, утре сте на пазара - какво правите по въпроса?", те буквално зяпват. А в нашите курсове, като ги попитаме: "Колко от вас смятат да се издържат от изкуството си?" - гора от ръце. 80 % вдигат ръка. Тези млади хора са убедени, че ще се издържат от изкуство, но не мислят за условията, в които това ще се случи и как точно ще се случи. Думата "пазар" не се използва. Думата "пари" е мръсна дума. Думата "проект" също не се споменава. Тази липса ще трябва да се запълни, защото има нужда от това. В своята неподготвеност, за която не са виновни, младите все пак си дават сметка, че да си отрежеш ухото и да ходиш бос не е като да искаш да се реализираш в пазарна среда.
- Как обаче? Знаете за общоприетото мнение за малкия български пазар?
- Когато говорим така, продължаваме да си мислим за т.нар. "високо изкуство" - вероятно защото има доста примери за друго, което някои наричат "ниско изкуство". Но аз не желая да навлизам в дебрите на тази терминология. Има определени сфери, проявления на видове изкуство, които доста успешно се развиват у нас.
- Кои са? Кажете ги?
- Да кажем поп-фолка, защото е най под ръка. На връщане от Варненския фестивал видях цяла България облепена с плакати на Азис. Нищо лошо не казвам, нямам право да говоря за нещо, което не познавам, тъй като не следя творчеството му, което вероятно е пропуск. Но не видях нито един плакат на Варненския фестивал по пътя. Като при все това е свършена грандиозна работа...
Скоро на една среща между представители на бизнеса и на културни институции един служител на водеща наша банка сподели, че винаги, когато някой отиде при него да говори за културни проекти, между двамата се получава недоразумение, неразбиране: "Имам чувството, че говорим на различни езици". Те действително говорят на различни езици, защото от едната страна стоят професионалисти - в случая бизнеса, а от другата ентусиасти - често такива са, за съжаление, хората, които се занимават с търсене на подкрепа за изкуство.

- Къде точно се разминават?
- Не е необходимо един артист да бъде задължително мениджър. Не е необходимо да изглежда по начина, по който изглежда един бизнесмен. Необходимо е между тези двама души да застане преводач заради различните езици, на които те говорят. И този преводач е културният мениджър. Ако ти не разбираш, че набирането на средства трябва да доведе до полза и за двете страни, абсолютно излишно губиш времето на този човек и собственото си време. Има правила, по които се набират средства, има правила, по които се маркетира културата и всичко това са теми на обучението по културен мениджмънт: управление на времето, маркетинг, набиране на средства...
Тази година променихме начина, по който се провежда конкурсът за дебютанти. Направихме го в два кръга. На първия кръг се кандидатства не с проект, както досега, а с идея за проект, мотивационно писмо и СV. Избраните са задължени да минат през обучение, преди да разработят проектите си. Тези от тях, докосвали се, работили, произвели някога културен продукт, си дават моментално ясна сметка какъв подарък получават. Защото това са едни безплатни курсове по писане на проекти, реализация на културен продукт и маркетиране в най-общи рамки. Връзки с обществеността, връзки с медиите. Това е пътят, който трябва да измине един артист от идеята до нейното реализиране, и то успешно реализиране. Направихме това и действително имаше хора, които си дадоха сметка колко е важно. Но много често чуваме и: "Ами артистът защо трябва да разбира от всичките тези неща?" Той трябва да знае, че съществуват тези правила! В момента, в който на курсовете се стигне до набиране на средства, всички отварят широко очи, хващат химикалките и почват да пишат. Но не е там въпросът. За да можеш действително успешно да набираш средства, трябва да изминеш целия път, да ти е ясен механизмът и като се явиш пред един човек, да знаеш какво точно искаш от него и какво точно ще получи той срещу подкрепата си.
В нашите дебютантски курсове имаше хора, които след обучението въздъхваха тежко и казваха: "А бе, давам си сметка, това не е за мен! Искам да си мисля за книгата, да си работя по идеята." Отговаряме им: "Прекрасно! Вече знаете, че ако не ставате за това да управлявате проект, някой друг трябва да го свърши вместо вас. Най-малкото, ще знаете защо някой ви е подкрепил или защо ви е отказал."

- Разбират ли ви?
- Тук става дума за професионални стандарти. Твърдя, че във висшите училища по изкуствата трябва да има програма, която да обучава как да се излагат и реализират идеите. Един, макар и елементарен курс, защото, в крайна сметка, какъв е начинът тези хора да си намерят пари? Точно този: да кандидатстват в национални фондове, неправителствени организации или в света на бизнеса, за да си осъществят проектите. Има примери в България, пред очите ни са: режисьори, които продуцираха собствените си филми и някои свършиха в болница, защото не издържаха на зверския натиск на тези две професии, смесени в едно; актриси, които при започването на филма, вместо да четат сценария, да влизат в ролята, се - неудобно ми е да кажа думата "пазарят", но до последно уточняват хонорарите си с продуцентите на филма. Би трябвало някой, който разбира интереса и на двете страни, да ги води тези разговори. Ще повторя, налагане на професионални стандарти. Но все още сме свидетели на актьори, които казват: "Ами ние, ако трябва, ще играем и без пари, само ни дайте сцена, някой поне нея да ни осигури!" Не! Край! Не може и не бива да играете без пари! Наложете стандарти в професията си! Не е лесно, аз не казвам, че това ще стане с едно махване с ръка, но това са задължителни неща. А когато има правила за развитието на нещо, то ще тръгне.
- И все пак: от училище по изкуствата или бизнес-факултет?
- Естествено, че един човек, който се занимава с културен продукт, трябва да разбира от него. Пак се връщам на нашите дебютанти: тези, които казват: "Това не е за мен!", поне знаят вече за какво става дума. Някои от тях - може би 1-2 на 30-40 души - се оказват много подходящи да управляват проекти, да ги предлагат по най-добрия възможен начин и да правят всичко възможно те да се случат. Това, че едно театрално представление е било подкрепено финансово, въобще не значи още, че то се е случило. Ще отидат няколко роднини и приятели да го изгледат, но това нищо не означава. Проектът е успешен, когато се чуе за него, когато се представи повече пъти... Всичко това ние го предлагаме по подходящ теоретичен начин, след което с тренинги се опитваме да обучим хората в екипна работа и на това как се довежда до успешен край един проект.
- А няма ли у тези 1-2, за които споменахте, сблъсък между желанието да реализират личните си проекти и необходимостта да реализират чужди?
- Няма предписание за това как точно да се преподава културен мениджмънт, няма регламентирана система. Изключително много зависи от конкретната дейност на въпросното лице, на артиста, на занимаващия се с култура. Зависи също от мястото, където се случва. В различните държави в Европа по различен начин се предлага това обучение. Практиката сочи, че трябва да има някой, който да направлява нещата. Режисьорите твърдят, че те са тези хора: да имат понятие за маркетинговата страна на своя продукт. И са прави. Но нали разбирате, че ние не говорим само за режисьори, само за художници, а и за хора, които участват в управлението на читалища, библиотеки, администрация...
- Говорите с вълнение...
- Да, има емоционален момент в цялата работа, особено когато става дума за обучението на дебютанти, защото ти виждаш едно поколение, интелигентно и талантливо, стремящо се да хване много бързо в крачка важни неща, които обаче все още образованието не му предлага. Аз например имам навика да говоря на нашите дебютанти за отговорността, която носят към собствения си талант. Да си талантлив човек е невероятна отговорност. Казвам им: "Бъдете суетни! Не може един творец да не бъде суетен - това е противопоказно. Чудесно е, че имате талант! Но бъдете отговорни към него! Просто нямате право да го изхвърлите на улицата! А това означава да знаете как да осъществите идеите си." За това става дума.
- Много любопитна е тази терминологична неяснота около "културния мениджмънт"...
- Правят се изследвания за това какво точно означава културният мениджмънт. Дали да разчитаме на вече наличното класическо образование в областта на изкуствата и това, което то ни дава като понятие за мениджмънт, или да наблегнем на специалната дисциплина "мениджмънт" (управление) във всичките й професионални и бизнес измерения. В България този спор в момента е невъзможен, защото не можем да разчитаме на класическото академично образование в изкуствата на тема управление: то почти няма такива програми. Не ги предлага...
- Добре, няма ги. А има ли шанс да ги проима?
- Правим всичко възможно. Явно е, че трябва да ги има, видимо е. Това, което ние от Сорос център предлагаме и което се надявам да продължим да предлагаме и да развием, са гъвкави намеси там, където тези липси са особено осезателни. Да опитаме да ги попълним по оптималния начин. Не говорим за 5-годишен курс на обучение или за 2-годишен, говорим за ускорени курсове, с които да дадем възможно най-доброто за краткото време, през което се случват. Това е един начален опит. Ние вече знаем как тези неща действат при дебютиращите в изкуствата, сега искаме да се опитаме да развием по подходящ начин обучението по управление на културата на вече действащите мениджъри, защото и те не са малко. Никак не са малко.
- Тук, в България, ролята на продуцента не се ли разбира малко като човек, който трябва да спечели по проект едни чужди пари - държавни, частни, и да ги изхарчи, а не като човек, който влага свои пари в някакъв проект?
- Не случайно заговорихте за продуцент. Киното е първата област у нас, в която се наложиха културните мениджъри под формата на продуценти. Киното, както знаем, е индустрия. Правилата са много строги и нямаше как да не се появят хора, които да управляват парите. Друг е въпросът, че по света наричат продуценти хората, които влагат средства, а у нас тези, което преди се наричаха изпълнителни продуценти, се превърнаха в продуценти. Тоест управляват средства, обикновено вложени от другаде. Лошо няма в това, такива са в момента условията. Дай Боже да има хора, които да влагат и собствени пари в кино в България в близко бъдеще! Но не случайно точно в киното те се появиха първи. Започнаха да ходят по курсове в чужбина. Говорим за поколението на 40-,50-годишните. Това са хора, които разбират как се прави кино и се обучиха - кой в практиката, кой и на теория, за това как се управляват пари.
- Поради това ли "София Филм Фест" е така успешен?
- Още едно попадение в целта, защото си мислех да ви дам пример именно със "София Филм Фест" и Стефан Китанов. Този човек се самоизгради в практиката по изключително интелигентен начин, с цялото си уважение го казвам. Има една крайност, в която не бива да се изпада, още сме далеч от това, за нас е лукс: едни хора бродят из Европа и завършват всякакви възможни курсове по мениджмънт. Познавам такива. Не съм сигурна дали те ще могат успешно да наберат средства за някой, да кажем, малък оркестър и да го доведат до успешен край. Не съм сигурна. Защото не може без практика. До един момент помага обучението, но оттам нататък без опит не става.
На курсовете с дебютанти Стефан Китанов беше поканен. Много държах той да застане пред тях. Те очакваха господин със сако, а се явява Кита, както всички го знаем, усмихнат, щастлив, с огромен куфар в ръка... И от този куфар започна да вади методично, разказвайки собствената си история на успеха, както ние я бяхме формулирали, първото отразяване в пресата. Тъничка книжчица. Второто, третото и т.н. на фестивалите, които се въртяха през годините, за да се превърнат сега в международния "София Филм Фест" с томове медийно отразяване. Допускам, че много от теорията, която дебютантите бяха погълнали, ще бъде вероятно забравена. Съмнявам се обаче, че ще забравят директора с куфара. И може би следващия път, когато тръгнат да искат от някой спонсор да им финансира проект, ще се сетят: "Ей, имам тука едно плакатче, я да го взема, може да ми свърши работа!". И то действително ще им свърши работа. Кита им разказа как набира средства, как е ходил по спонсори... Видяха един нормален човек, който просто много обича киното, завършил икономика, и който в момента е един от най-успешните културни мениджъри в България. И малко след тази среща той замина, за да участва в едно от журитата в Кан. Тоест наистина "история на успеха", с пожелания успехът му да продължи...



Разговора води Митко Новков


Вера Петрова е завършила "Славянска филология" в СУ "Климент Охридски" и е специализирала в Карловия университет - Прага. В продължение на десет години е работила в Рим като журналист в италиански издания и кореспондент на български медии. През 1994 г. е превела на италиански сборник разкази и повест на Йордан Радичков, издаден от Voland, Рим, 2000 г. В момента е директор на Сорос център за културни политики, София.
Разговор с
Вера Петрова