Апология на вулгаризмите
Nam castum esse decet pium poetam
Ipsum, versiculos nihil necesse est.

Catullus, 16


Цикличността на опитите за създаване на Закон за българския език и нейната зависимост от екстралингвистични фактори (като например предизборен период или обществена криза) вече беше обсъдена на страниците на "Култура" (бр. 27 и 28). За разлика от други проектозакони, споменавани в медиите спокойно и делово, тъкмо по повод закона за езика от дълбините на нашето национално несъзнателно зазвучават възрожденско-чувствителни нотки: понятията "чистота", "езикови тревоги", "защита на българския идентитет" говорят не на хладния език на експертното знание, а с пренапомпаната емоционалност на патриотичния дискурс.
Този висок градус ми позволява и на мен да изразя тревога и да се захвана с темпераментна защита на този лексически пласт на българския език, който е атакуван в глава III, чл.7 ал.2 и чл.17 на проектозакона, а именно вулгаризмите.
Наред със заемките (наричани в този случай с ругателната дума чуждици) вулгаризмите са традиционен предмет на нападки от страна на вносителите на проектозакони за езика. Защо точно тези две категории думи се привиждат на защитниците на чистотата на езика като опасност?
Тъкмо тук, струва ми се, можем да открием връзката между кризисните моменти в развитието на обществото и избуяването на опити за законово канализиране и орязване на езика. Ясно е, че в период на криза, разочарование и тревожност в едно общество се засилват консервативните и патерналистични нагласи: стремежът към сигурност, към защитеност от непредвидени и непонятни ситуации, връщането под крилцето на родовите, верски и етнически идентичности, по-малкото свобода като цена на по-малкото отговорност и риск - всичко това води до напрегнато търсене на органична, топла, затворена общност, с която да се идентифицираме. А всяко де-финиране, всяко о-пределяне (да ми прости читателят тези етимологизиращи тирета) става чрез отхвърляне на всичко, намиращо се отвъд fines, границата, предела. С други думи, представлява едно съзнателно или не обедняване на собствения свят поради стремеж към защита от Чуждото, от Другото.
Езикът не е оставен на мира в тази игра. Някои елементи в него биват разпознати като знак за плашещата и нежелана другост. Оттук естествено следва пуризмът; но тъй като достатъчно хора защитиха навлизащите чуждоезикови заемки и като че ли дори на пуристите им стана ясно, че в езика няма абсолютни синоними и следователно няма "излишни" думи, тук няма да се занимавам с този проблем. Ще спомена мимоходом, че ако нещо в процеса на междуезиковите влияния ме притеснява, това не са лексическите заемки, а механичното възпроизвеждане на чужди синтактични и комуникационни модели със средствата на изконно българската лексика. Така под доминиращото англоезично влияние (не без участието на "преводаческия жаргон", насаждан от недотам добри преводачи) неусетно "съжалявам" измести "извинявай", започнахме да казваме с лекота "нуждая се от теб" или "страхувам се, че мъжът ми не е вкъщи", а също така да съгласуваме деепричастието с всичко друго, освен с подлога на изречението (не сте права да го оплаквате, акад. Мутафчиева, напоследък то дори се употребява по-често, но затова пък неправилно).
И така, към темата ни: защо вулгаризмите попадат под почвеническата атака заедно със заемките? Защото те също се разпознават като Чуждото, Другото - но този път не етническото, а социалното друго: езика на маргинализирани и отхвърлени социални страти, езика на ниското, на низовото, на всичко, което е благополучно изтласкано извън полезрението на обществото. Социално Другият е и стилово Друг, и колкото по-стабилно е зафиксиран в знаковата си несъвместимост с нормите на един устойчив затворен свят, колкото по-непоклатима е стиловата китайска стена, толкова по-безопасен и обезвреден изглежда той.
Страховете, които вулгаризмите пораждат, не са адресирани само до носителите на този лексически пласт, но и до основните му денотати. Общоизвестно е, че почти всички вулгаризми се отнасят до различни телесни органи и функции, най-вече на отделителната и половата система. В тях звучи цвиленето - ту весело, ту агресивно - на телесната долница.
Разбира се, в автентичните традиционни общества вулгаризмите имат строг регламент на употреба: в рамките на определени празници, при които словото изобщо излиза извън ежедневното си приложение и може да натежи от сакрален смисъл или, напротив, да заискри с целия карнавален блясък на обърнатите отношения. Колкото по-неприемливо е едно речево поведение в ежедневието, толкова по-голям шанс има то да придобие празнични измерения. Няма да се разпростирам на тема гефиризмите на добропорядъчните атинянки. Важното е, че в днешно време този ритъм на употреба на словото е невъзстановим - поне на територията на нашата цивилизация. Всички опити за уютно традиционно самокапсулиране се свеждат до ограничен брой външни знаци и се отнасят към автентичните си първообрази така, както операта се отнася към античната трагедия: пъстроцветното, клокочещо, изобретателно слово на гръцките трагици е подменено от сладките гласове на Орфеи-кастрати. Така вулгаризмите извървяват пътя от онзи първичен, дълбинен ресурс на отелесненото слово, от онзи разгул на освободената от ежедневните ограничения радостна плът, от онази празничност, в която Словото се въ-плът-ява - до обикновен знак за излизане извън регламента, за нарушение на конвенциите, за недопустимо поведение.
Не му е тук мястото да говоря за всички пагубни последствия от страха от телесността. В случая става дума единствено за проекцията на страховете върху езика.
Всеки би могъл тук да ми възрази: законът не засяга употребата на вулгаризми в частната сфера, не налага глоби за псувните между съседи, а защищава само публичната реч и средствата за масова информация. С други думи, тревогата на законодателите не отразява споменатото по-горе изтласкване на телесността, а просто пази книжовния език от масово навлизане на лексика от арсенала на общоупотребителния разговорен език, а още повече от жаргона. Радетелите на високата книжовност очевидно забравят, че ако в кратката история на нашия книжовен език процесът на бурно вливане на улицата в литературата е безпрецедентен, то в световната литература подобни взривявания на междустиловите бентове са добре познати. Те предизвикват у едни страх, възмущение и вопли за упадък и гибел на културата, а у други - ентусиазъм и експериментаторски хъс. Само преди около век на тревожното заглавие на Мережковски "грядущий хам" Маяковски отговаря в рима: "пришедший сам" - Ето ме мен, хама, вижте ме, чуйте моя език! И "безезиката улица" наистина проговаря през неговите уста. А ако се поразходим още из световната история на литературата и поискаме да отменим в нея вулгаризмите, то ще трябва да се простим с Хашек, Рабле, Аристофан и цитирания в епиграфа Катул (а цитатът гласи приблизително следното: "Редно е порядъчният поет сам да бъде чист, но не е нужно и стихчетата му да са такива").
Добре че законите поне нямат ретроактивна сила.
Тогава да се обърнем към актуалното състояние на българския език - такъв, какъвто го виждаме в най-новата българска литература и в медиите - и да се запитаме дали тревогите на законодателите нямат известно основание.
В последните години всички сме били свидетели на многобройни медийни плачове по дегенериращия, обедняващия и т.н. български език. Те звучат най-вече в устата на широко известни в публичното пространство писатели. Може би е естествено интелектуалецът на всички времена и народи да живее с усещането, че тъкмо неговото време представлява упадък: какво друго би могъл да ни внуши митът за четирите века? Само че в настоящия момент един от аргументите в подкрепа на идеята за криза на езика е тъкмо нахълтването на разговорния език в свещената територия на книжовния и използването на вулгаризми и просторечие в литературни текстове. Не можем да отречем, че този пробив действително се случва и че мащабите му са впечатляващи. Медиите се оказват посредници (отново да ми прости читателят етимологическите игри) при този процес. В свят, в който медиите от една страна изместват книгата от традиционно заеманото от нея пространство и време, а от друга страна се настаняват все по-агресивно в сферата на частното общуване, те се превръщат в ничията зона между книжовния и разговорния език, в която двете повече или по-малко автономни нива на езика започват все по-стремително да се размесват. Това преразглеждане на кода на общуване и на системата от знаци за припознаване на един или друг текст като литературен довежда до усещането за нестабилност и криза, които съвпадат с подобни усещания по отношение на извънезиковата реалност. Оттам и първичната самозащитна реакция: новото положение да се определи като упадък, декаданс, отклонение от вечната и непоклатима норма, и да се търси законова защита от този процес. Метафората на ниското и високото, с която по традиция се описват книжовният и разговорният език, сработва отлично: това, което се случва с езика, се схваща като принизяване.
Обаче в много по-голяма степен може да се говори не за интерес към ниските етажи на езика, а просто за съмнение в самата му вертикална стратификация. Аналогично на процесите в обществото, недоверието във вертикалната ос на езика довежда първоначално до декласиране на цели негови лексически пластове, а в по-късен момент до новото им, вече много по-разнообразно, разслояване. Подобно на декласирания индивид, изхвърлената от своя етаж дума губи характерните признаци на принадлежност и става стилово свободна, полифункционална. Думичка, произлязла от апашкия жаргон, прескача в общоупотребителния разговорен език, нахълтва в медиите, а оттам до съвременните литературни текстове я дели само крачка. Съчетаемостта й с елементи, принадлежащи на други стилове, се повишава рязко. Простото математическо изчисление показва нарасналата в пъти валентност на тази дума - иначе казано, по-високата степен на свобода при създаването на текстове от всички жанрове и всички форми на комуникация.
Вулгаризмите са незначителен елемент в тези процеси, но те бият на очи поради явния си долен произход: от гледна точка на пазителите на вертикала те се възприемат като лумпени-новобогаташи, самопоканили се в салона на книжовността.
Аналогията с процесите на социално декласиране и разслоение не е използвана тук само за сравнение: едното води след себе си другото, колкото и нееднозначна да е връзката между езика и обществото. Всяка новообразувана социална страта търси свое представителство в езика може би повече, отколкото в парламента. Големи човешки групи, които до този момент са били предимно пасивни потребители на словото в една или друга негова форма, проговарят и прописват, припознават се в определени медии и дори литературни текстове.
Какво следва от казаното дотук? Че масовото прескачане на лексика по вертикалната ос на езика, а най-сетне и разклащането на самото понятие за вертикална ос - всичко това е сигурен белег на демократизацията на едно общество.
Исторически примери от други езици го потвърждават: противоестественото отдалечаване на изкуствено конструираната книжовно-административна норма и разговорната норма в съвременния гръцки език (катаревуса и димотики) се удържа само на фона на един авторитарен режим и си отива заедно с него. В резултат на това обаче гръцкият език не обеднява, не изпростява, а напротив: вместо две непресичащи се норми кристализират множество стилове, с което възможностите за избор във всяка комуникативна ситуация и във всеки текст рязко нарастват.
Всеки опит да се санкционира по законов път преминаването на лексически единици от едно стилово ниво на езика в друго представлява носталгия по авторитарната хомогенност на единната книжовна норма.
Разбира се, бурните процеси на декласация на думи и преразпределението им сред все по-разнообразното ветрило на стиловете са временни като прехода: някои твърдят, че той дори бил приключил. Вероятно по-устойчивото разслоение на обществото ще доведе до възникването на множество непресичащи се и взаимно неразбираеми стилове. В това предполагаемо бъдеще вироглавите вулгаризми също ще се укротят: едни от тях ще загубят обсценния си смисъл и ще намерят мястото си в прилична компания, а други ще се окажат зад бодливата тел на нови стилови гета. Тогава няма да има нужда от строги закони, за да опазват статуквото. И езиковите тревоги ще утихнат.
Колкото до автора на този текст, той вероятно ще си остане сантиментално привързан тъкмо към онзи кратък период на пенлива езикова ферментация, в който свободата на словото не е само в това да изразиш гласно мнението си, но и в онези фантасмагорични стилови химери и чудовища, в които вулгаризмът е ашладисан върху архаизма, диалектизмите подават ръка на учените латинизми, мръсни думички правят шеметна кариера, а литературни величия се сгромолясват - и целият този пачуърк радва, дразни и забавлява сетивата. Преходът е на свършване: радва ли ви това?

Доротея Табакова

Доротея Табакова е класически филолог, преподавател по старогръцки език в СУ "Св.Климент Охридски". Има публикации по проблеми на стихотворния превод, по история на рецепцията на античната литература у нас. Преводач от старогръцки, латински, френски и руски. Има и една стихосбирка - "Nox irae. Третичен мит за заминаването". Под печат е втората й книга "Сезонни култове".