За Атанас Далчев
За първи път чух за Атанас Далчев в литературния читалищен кръжок на поета и преводача Генчо Христозов в Хасково през есента на 1977 г., който го привеждаше като пример за истинска и непреходна поезия. Тогава ученик в подготвителния клас на Немската гимназия и на литературното призвание, аз не подозирах, че големият, европейският поет Атанас Далчев е умишлено премълчаван от соц-властниците. Не се замислях защо ръководителят на кръжока, сърцат и деен литератор, не бе поканил на сбирката ни самия даван за пример великолепен поет - наш съвременник. Доста по-късно разбрах, че и самото съществуване на въпросния литературен кръжок е висяло на косъм и е звучало еретично за тогавашните литературни управници. А и участта на Генчо Христозов като поет и преводач приличаше на Далчевата: съпроводена бе също (до ден днешен) от премълчаване и пренебрежение.
Първата книга на Далчев, която имах щастието да си купя и препрочитам, бе сборникът му "Страници" (1980). За удостояването на поета с Хердерова награда през 1972 г. узнах едва през 1984 г. чрез животописната справка от издадения тогава, по случай 80-годишнината му, двутомник. Като германист още по-дълбоко осъзнавах изключително високото и напълно заслужено признание, засвидетелствано на Далчев чрез тази награда, и с душевна окриленост препрочитах проникновеното творчество на писателя. В това творческо дело има само една единствена неточност - в статията "Религиозното чувство в българската лирика" Далчев привежда третата Божия заповед, назовавайки я четвърта: "Наистина думата "Господи" се мярка постоянно върху устните на новите поети, но затова и те всички грешат против четвъртата заповед: не произнасяй напразно името Господне!" Разбира се, четвъртата заповед гласи: "Помни съботния ден, за да го освещаваш", но в случая дори и грешката подсеща за същността на темата, защото става дума именно за светостта - един дар, който богопоклонникът получава в събота, денят за почивка и освещение. А и всички нови поети наистина са грешали срещу четвъртата заповед, особено след 1944 г., когато, покорявайки се на указите за ленински съботници, са почиствали с метла в ръка редакционните помещения, в които работят. Оставеният от властите за дълго без щатна работа Далчев вероятно е бил избавен от издевателството с ленинските съботници, но не и от останалите принудителни благости на социализма.
За съпротивата, която личността и делото на поета Атанас Далчев предизвикват в справедливо наречената от Пенчо Славейков "Опак край" наша родина, си дадох сметка през 1994 г., когато като уредник в хасковския Литературен музей взех участие в подготовката на организираното от община Хасково честване на 90-годишнината от рождението на писателя, включващо концерт-рецитал по негови стихове и първа по рода си документална фотоизложба за живота и творчеството му.
Изумително бе, че на същия ден след дадено в радио "Хасково" интервю, в което кани обществеността да посети изложбата, тогавашният директор на Литературния музей в Хасково и съавтор на самата изложба изведнъж разпореди прибирането на всички табла с изложбените снимки. Явно върху него бе оказан натиск, защото иначе никой човек не би се злепоставил сам, осуетявайки веднага достъпа до изложба, която току-що е препоръчал за посещение.
Но колкото и да се множат опитите за гавра чрез премълчаване или политическо "присвояване" на големия поет Атанас Далчев, огласените оскъдни свидетелства за делото му все повече потвърждават неговото ненакърнимо достойнство. Най-пресен пример за това е излъчената на 24 май тази година по БНТ импресия "Ден, не ме събуждай още!" от поредицата "Докосване". Тук за минутка се появяват няколко документални кадри, показващи разхождащия се из парка Далчев, който сяда на пейка, за да прегледа вестник. Преди да седне обаче, Далчев изважда от страничния джоб на сакото си друг, стар вестник и го постила за подложка върху пейката. Камерата пропуска да проследи докрай този създаващ неловкост жест, но жестът сам по себе си е достатъчно красноречив.

Маргарит Жеков