За Аполония - без носталгия
Този текст едва ли би се появил, ако в ръцете ми не беше попаднал един около шейсетстраничен поздравителен адрес, наречен "Аполония. 1984 - 2004". Скрито зад намерението да бъде хронология, изданието е безкраен низ от възторзи, възклицания и умиления от славната биография на фестивала. Че е имало славни дни в тази биография, е факт, но че бяха малко и за кратко, също е факт. А двайсетгодишният юбилей, освен всичко друго, изисква реална оценка на етапите, през които е минал фестивалът. Която ще го положи адекватно във времето и може би ще му помогне да открие вярната формула за днешното му битие.
Аз, като човек, не само наблюдавал, но и участвал в правенето на фестивала до 1988 г., тоест видял "кухнята" му, ще си позволя да поставя началото. И така, факт е, че "Аполония" беше рожба на Партията и Правителството (онези до 1989, разбира се). Никакво чудо не е "странната толерантност на идеологическите контрольори на режима", както е казано в сборника. Този фестивал въпросните "контрольори" го измислиха, поръчаха и съответно платиха. По какъв начин се е родила първоначално идеята, не знам. Допускам дори, че намеренията на бащите й са били идеални - защо да няма един летен фестивал в Созопол за радост и на курортистите, и на общината! По-късно обаче идеята бе изцяло обсебена от властта и бе употребена за нейни си вътрешни цели. В този смисъл е особено показателно отношението й не към септемврийските празници, а към техните зимни издания. Зимните академии бяха същинската цел на властта - в тях нямаше курортисти, а и общината нищо не печелеше. Те обаче "селекционираха" нещо като интелигентско гето, затворено за външни посетители, но за сметка на това пък "отворено" за вътрешни дискусии. Там наистина дискусиите бяха позволени, дори стимулирани. И всеки се вместваше в тях в зависимост от собствените си обеми - някои повече, други по-малко. А имаше и хич (незабравим за много участници ще остане първият контакт с Маргарита Пешева!). Но така или иначе, в затвореното пространство на зимните академии можеха да се чуят и по-еретични (за тогавашното време) мисли, и по-нестандартни гледни точки. Не случайно през зимата в Созопол бяха канени не официозите на българската култура, а предимно т. нар. маргинали - академични и артистични фигури, подозрителни в очите на властта, но пък обожавани от малки затворени кръгове. Е, гурутата на тези кръгове се събираха на едно място, говореха си разни работи, а властта, без особени усилия, хем им осигуряваше "социален отдушник" (според теорията на Стоян Михайлов), създаваше им илюзия за свобода, хем се ориентираше в настроенията им. За да може, ако се наложи, да вземе мерки. И когато през зимата на 1988/1989 г. програмата на поредната Зимна академия беше съставена предимно от самите участници, властта взе мерки - забрани я. Но, показателно (!), не забрани есенното издание. През септември' 89 "Аполония" имаше. Без, обаче, присъствието на голяма част от тези, които трябваше да участват през зимата.
Днес си мисля, че едва ли е могло да бъде друго. Тогавашната държава плащаше за този фестивал - при това доста добре. След като дори аз, бидейки доста назад в йерархията на екипа, за 20 дни получавах 500 лв. хонорар (повече от три средни месечни заплати) плюс безплатна квартира, какво да говорим за по-големите шефове. Клюката говореше, че техните хонорари са равни на няколко средни годишни заплати. Естествено е при това положение властта да иска да упражнява контрол и над програмата, и над участниците. Затова нека казаното дотук се възприема не като оценка, а като констатация. Която обаче ще позволи да се разбере защо "Аполония" през 90-те години започна постепенно да крее, превърна се в един от многото - при това не най-добрият - летни фестивали. Той просто безвъзвратно загуби очарователната си алтернативност. Нещо повече, от него реално изчезна основната му гордост - синтезът (колкото и демоде да е това понятие). Защото каквито и изкуства да събереш на едно място, ако между тях не прескачат идеи, а само механично възпроизвеждат софийския културен сезон, за никакъв синтез не може да става дума. Още по-малко за креативност. И още нещо - онези символически капитали на артистичната и интелектуална другост, които фестивалът след 1990 г. безжалостно експлоатираше, вече са на изчерпване. Да не кажа - съвсем се изчерпаха. Уникалността на "Аполония" е отдавна в миналото. Защото тя, колкото и да се съпротивляваше, в онова време беше много повече политически, отколкото културен феномен. Да плачеш днес за нея, да се опитваш да я "възраждаш" в първоначалния й вид, е все едно да искаш да върнеш времето отпреди 10 ноември 89-а; и пак да си празнуваш 9 септември.
Днес "Аполония", разбира се, има не малко достойнства. Дори самият факт, че дава възможност на някакви хора (предимно от провинцията) да видят част, при това, предполага се, добрата част на софийския сезон, никак не е малко. Тази й чисто просветителска, в някакъв смисъл образователна страна съвсем не е за подценяване, даже е много полезна. Стига обаче фестивалът да се отърве от мегаломанските си претенции за събитие от национален мащаб, за фестивала с главно "Ф", пред чиито върхове можем само да немеем. Ако не друго, поне тазгодишното му нелепо и безвкусно тържествено откриване, приличащо на селска вечеринка, би трябвало да го свали от самовъздигнатите му пиедестали и да го положи на място, адекватно на капацитета му. И на капацитета на българската култура, разбира се.

Копринка Червенкова