Да прочетеш Веселин Николов и отвъд...
Най-после в България излезе книга, в която може да се проследят процеси, тенденции, свързващи събития - все в контекста на перипетиите на строители на съвременния джаз в страната. Заглавието й е "A Love Supreme" (Възвишена любов); подзаглавието й е "Веселин Николов и неговите "Бели зелени и червени". Авторът е Владимир Гаджев, един журналист, който мина през всички етапи на връзка с любимото си импровизационно изкуство (понякога твърде болезнени, дори много), но не се отказа от него; не се отказа и от културната журналистика и продължи да си вади хляба (и цигарите) със своите статии, много от тях свързани с културните неволи на страната ни, статии, които естествено не се публикуват в "любимите на народа вестници". Напомням този факт не за да го изкарам някакъв герой, а защото благодарение именно на него за 60-годишнината си Гаджев можа да ни подари своето първо (първо и за страната, впрочем) монографично изследване не само за една най-важна фигура в развитието на джаза, с реализация тук, в България с идеи, със замах, със стратегия и, разбира се, с резултати, но и за самото развитие на музиката - дори повече, отколкото можеш да очакваш от страниците на подобен труд.
Няма да крия, книгата прочетох на един дъх. Тя наистина се чете така. Журналистическият талант и опит на Гаджев тук си е казал думата по отношение на читателя: в нея няма комерсиални компромиси, но разказът върви с една обмислена спонтанност, която е издържана много добре отначало докрай. Така се разказва само тогава, когато нещата са съпреживени и съпреболедувани. И когато времето е създало подходяща за по-добрата гледна точка дистанция.
По едно щастливо и неслучайно стечение на обстоятелствата съм свидетел на голяма част от събитията след завръщането на Веселин Николов от Полша и създаването на "Бели, зелени и червени". Както и на първите концерти, на всичко онова, което покълна след тяхната поява. За да се осмисли значението на всичко, което "доктрината Николов" покри като значение в развитието на джаза, наистина най-добър е подходът, избран от Владимир Гаджев - подход, който поставя хрониката в контекста на световни събития и тяхното отражение у нас (доколкото го е имало или не). Това действително прави обема й по-различен и по-реален, показва едно добро самочувствие в (пре)оценката на фактите и, естествено, и самата фактология "зазвучава" по друг начин - особено днес, особено като се има предвид какво и колко от тези събития все още се помнят.
Структурно книгата е разделена на глави - първата е посветена на 1967 година - годината на смъртта на твореца-саксофонист Джон Колтрейн, централна фигура в развитието на джаза въобще, най-важният музикант на 60-те, който преобърна стандартите и, всъщност, най-вдъхновяващата фигура за Веселин Николов. Тук трябва да поясня, че "A Love Supreme" е кулминативна пиеса в творчеството на Колтрейн, в която мощта на мистичното "провижда" във всеки тон. И никак не е случайно, че заглавието на пиесата става заглавие на книгата, а финалът на текста й - прелюдия към благодарността на самия Николов (в каденцата, отредена му от автора) към "гуруто", към инспиратора: "Thank you John", което наистина звучи като онова "Thank you God" в самия текст на Колтрейн. Впрочем още малко към тази тема, то е отбелязано естествено от Гаджев: преди години Веселин Николов написа своя книга за джаза като теория и практика с друго най-популярно заглавие, което джазът свързва само с Колтрейн "My Favorite Things". Така че знаците, които самият обект на изследването оставя в тази посока, са много. Ето защо идеята историята да тръгне именно от 1967 година е повече от разбираема. Всяка глава на книгата е една година - след 1967 година, следва 1972 година, годината, в която "Бели, зелени и червени" бяха факт. (Те започнаха на 1 октомври, 1971, нали знаете, това е денят на музиката, а Веселин Николов обича - може би поради факта, че е водолей-въздухар - тези знаци.) И така, година след година, до момента, в който Веселин Николов пусна "Бели зелени и червени" на 12-годишна възраст да се развиват както искат. И както могат.
Всяка глава дава пространство за съответна "импровизационна изява" или подразделения, наречени съобразно жанра хоруси - в която фактите и аналогиите, които те предизвикват, се редят от автора на книгата с един много симпатичен патос, с (все още) вълнение, но и с дисциплина и достойнство в описването на редица факти. А и Гаджев ги обича тия работи. Тук обаче формата е напълно издържана и (да ме прощава авторът), в това виждам и желязната ръка на Веско (когото аз никога не се научих да наричам "Весо", както го нарича Владо и никога не можах да кажа за него "Весо Червения". Може би защото не съм от Пловдив и не съм толкова вътре в джаза), който винаги е бил изключителен формоваятел. И най-добре знае що е то форма в една импровизационна структура.
В тази книга има много! Това е наистина един уникален труд, който е най-доброто начало на поредицата, която издателско ателие "АБ" е обявила "Записки по джаза в България". Тя съдържа обилен документален материал, тя е плод на един рационален журналистически подход, на модел за работа "с модел" и на много труд - сериозен, безкомпромисен, тежък труд. И креативна амбиция, която се е реализирала в 90 процента! Според мен много умно е решен и финалът на книгата със Stretto на автора и Каденца на Веселин Николов. Това придава на изследването и една друга, особена автентичност. И задържа равнището и характера на неговата уникалност.
Или както би казал обичаният много от мен агроном и магистър по музика във Варшавския университет, флейтист и саксофонист, композитор, музиколог, лектор, специалист по ортодокса и педагог, издател и създател (на пространства, състави, ситуации, общества), политик и администратор, трудният човек и верният приятел, лидерът Веселин Николов: "Нещата стояха точно така."

Екатерина Дочева