До Варна (и) за джаз
Джаз, и то какъв! "Варненско лято" отдавна не значи единствено класическа музика или просто музика. Преди години имаше дори баскетболен турнир под същото име. За мен обаче, освен любимият град през любимия сезон, "Варненско лято" значи преди всичко Джазът, без който не мога. Моят джаз. Човек има много любими неща, чиято липса или присъствие не се отразява фатално на съществуването му. Но музикант, откъснат от музиката, която изповядва, вече е бивш музикант.
Сигурно ще питате защо точно "Варненско лято", нали у нас има толкова други фестивали за джаз - в София (два-три, броят им се мени всяка година), в Банско, в Банкя, в рамките на "Аполония", в Сопот (отново)? Количествените натрупвания някой ден може би наистина ще доведат до качествени изменения и явно засега не са достатъчни. Особено като се има предвид, че всеки фестивал в голяма степен повтаря останалите като програма и - най-важното - определящите рамки. Почти без изключение икономически. Изразено в естетически категории, на изброените фестивали цари "мейнстриймът", т. е. музика отпреди 50 години. Работи се по принципа на най-малкото съпротивление. Техните организатори са ръководени от печалната констатация на Стравински, че "публиката обича да разпознава, а не да опознава". Далеч съм от мисълта, че тези фестивали не предлагат качествена музика, напротив! Но мейнстриймът отдавна е влязъл в книгите по история на джаза. А нали не мислите, че XXI век ще бъде репродукция на сътвореното през XX, особено в джаза, това в най-висша степен изкуство на момента? Ето това е, което отличава джазовото "Варненско лято" - пулсът на джаза в момента, който не можете да усетите на другите фестивали.


Четири фестивални вечери, осем концерта, осем състава, общо 25 музиканти, без да се броят 16-те от финалния биг-бенд. И дотук с цифрите, защото ми е трудно да преброя стиловете и идиомите - повечето от групите виртуозно преминаваха от един в друг, някои дори изглеждащи несъвместими. Всичко обаче, от първия до последния тон, който публиката чу в английския двор на Археологическия музей, звучеше като част от една мета-композиция, която грабва слушателя и не го оставя дори и след като последната физическа вибрация отдавна е заглъхнала.
Не е тайна, че зад всичко това стои един човек. Един музикант, който свири, композира музика, изгражда фестивалната концепция, организира и композира - думата е точна - самия фестивал. (Как иначе ще се получи мета-композиция?!) Без естетически компромиси и с много усилия успява да въплъти представите си в живо музикално събитие за радост на всички, които са жадни за истински креативна музика, не репродукция. Може да решите, че Анатолий Вапиров си е направил фестивал какъвто на него му харесва, по свой образ и подобие. И ще имате основание. Но нали само когато вярваш в това, което правиш, когато то е част от теб, само тогава то е истинско.
Звездите. Във всяко издание на фестивала са включени 2-3 световни или поне европейски звезди, още толкова български и задължително няколко млади и многообещаващи музиканти. По традиция фестивалът започваше с група от млади български и многообещаващи музиканти. Е, този път не беше така. Всички български музиканти, не само младите, бяха включени в международни проекти. Събират се музиканти специално за фестивала, това става тук и сега и не се повтаря никога повече за добро или за лошо. Този път проектите бяха повече от всякога. А и как си представяте да се повтори концертът на Бени Моупин (саксофони и бас-кларинет) с тримата българи - Асен Дойкин (пиано) Веселин Веселинов "Еко" (бас) и Христо Йоцов (ударни)? В днешно време е немислимо. Публиката знае, че ще присъства на нещо уникално, ако го пропусне, няма да има втори шанс.
За Моупин няма да ви разказвам, всеки джаз-фен го е слушал. Не е от класата на Майлс Дейвис, но без съмишленици като него Майлс нямаше да бъде ярката звезда, озарила десетилетия напред. Моупин дойде сам (Майлс едва ли би го направил), без група, т. е. готов (американски) продукт, който да ни посочи истината и от който да ослепеем и онемеем. Сам, готов да свири с неизвестни нему български музиканти. Дори Асен Дойкин, който от години живее и работи в САЩ, ми призна, че досега не му се е удавало да свири с Моупин. Дай Боже да не му е за последно! Една от пиесите в програмата им беше спонтанна импровизация, която те също тъй спонтанно и естествено нарекли Night in Varna. Така и свириха. Независимо от разликата в опита на четиримата, квартетът Моупин-Дойкин-Еко-Йоцов звучеше, сякаш с години са свирили заедно, дишали са един въздух, обменяли са идеи. И нещо, което фестивалната публика няма как да разбере. Понеже съм от малцината привилегировани да слушат записи от фестивала, трябва да ви призная, че при всяко следващо слушане този квартет ме завладяваше все повече, сякаш всеки път ми показваше все нови и нови свои страни и музика, нечута при предишното слушане.
Бени Моупин беше едната звезда в тазгодишното издание и втората американска (след Мел Уолдрън, мир на праха му!) в цялата история на фестивала. Другата безспорно беше Владимир Тарасов. Барабанист и един от тримата протагонисти, известни като ГТЧ - Ганелин, Тарасов и Чекасин, трио, триумфирало, желано и канено по световните джаз-подиуми, трио, станало символ на свободната музикална мисъл в страна, която не се отличаваше особено с граждански свободи и зачитане на човешките права. Вече 10-ина години то не съществува, през това време Тарасов основава Lithuanian Art Orchestra (името създава алюзия с Vienna Art Orchestra, пък и в естетически план двата състава имат доста общо), преподава в различни американски университети, участва в проекти като този на "Варненско лято". За разлика от Моупин, авангардният барабанист не беше на непозната територия. Не беше за пръв път в България, а и сред партньорите му на сцената бяха двама негови отколешни съмишленици и приятели - самият Вапиров и басистът Владимир Волков, чест гост на фестивала. Четвъртият в този проект беше Антони Дончев. Този квартет е доста по-вероятно да се събере и друг път, но пък и четиримата са толкова опитни, гъвкави, неизчерпаеми и непредсказуеми, че едва ли ще бъде същото.
Постмодерни разкази с неочакван край. Силно се изкушавах да започна разказа си за фестивала с първия концерт. Щеше да бъде естествено, тъй като той ни срещна с един изключително зрял, опитен, виртуозен, бликащ от идеи 25-годишен български музикант. Димитър Бодуров. Искрено се надявам, че ще се появява по-често на българските сцени. За присъствието му на европейските не се притеснявам, там вече си е осигурил място със своето трио с Корд Хайнекинг (бас) и Йенс Дюпе (барабани). Формация-пробен камък за всеки джаз-пианист. Проверката е издържана повече от успешно. За дебютния албум на триото възторжена рецензия пише не кой да е, а именитият джаз-пианист Джон Тейлър (гостувал с вокалистката Норма Уинстоун на същия фестивал преди 4 години): "Дебютният албум на триото (...) съдържа много светлина, красота, тайнство и илюзия. Великолепен дебют!" Такъв беше и дебютът им на "Варненско лято", при това с коренно различна от дебютния албум програма. Съвсем естествено е, след като си получил висока оценка за дебют, да направиш крачка по-нататък, да покажеш развитие. А развитието за тези трима музиканти явно е естествено като дишането. В програмата им липсваха каквито и да било стандарти, а двамата германци за пореден път сринаха мита за "българските" ритми като единствено наше достояние. Това, което представиха тримата, беше една сюита от доста разнообразни и дори контрастни части, изпълнена без прекъсване и с единно развитие. След светла лирика, български интонации, неравноделни ритми, неумолима часовникова електроника (управлявана от барабаниста) и фрийджаз, като че ли от нищото и отдалече се появи предварително записана българска сватбарска мелодия на тромпет. Тя дойде като неочакван, но логичен катарзис, след който стана по-светло и частите на разбъркания преди това пъзел си дойдоха на местата.
Подобна беше и концепцията на другия концерт с неочакван край. Пятрас Вишняускас (саксофон, Литва) и Миклош Скута (пиано, Словакия) стигнаха дори по-далеч. Тяхната композиция беше по-целенасочена, делеше се на две части - чисто акустична и с електроника. Започна с фрийджазов хаос и - нещо рядко срещано - все повече приковаваше вниманието с приближаването на хармоничния край. Той обаче съвсем не беше предизвестен. Електронната част започна с въвеждането на предварително записани саксофонови партии в стил Джон Сърман. Те все повече се сгъстяваха, докато "живото" свирене отстъпваше по плътност. Нашествието на саксофоните беше последвано от лайв-електроника, която преобрази клавирния звук до неузнаваемост. При това посоката от хаос към хармония беше следвана неотклонно, към края вече в ню-ейдж-естетика, докато се стигна до триумфалния до-мажорен акорд. Но и това не беше краят. Всъщност това, което оставаше да чуем, го бяхме чували десетки пъти. В епилога-катарзис музикантите участваха само визуално. Вишняускас и Скута оставиха инструментите и от колоните зазвуча It's a Wonderful World с гласа на Сачмо. Скандална еклектика или постмодерен подход? И това ли е научил Вишняускас от учителите си Ганелин, Чекасин и Тарасов? Явно не е. Но аз искрено се забавлявах. Както и по-голямата част от публиката.
Контрасти. Те са отличителна черта на фестивала от самото му създаване. Сега обаче ще се спра на три диаметрално противоположни концерта (в музиката има повече от един диаметър). Всъщност двата имат нещо общо - присъствието на фолклора, при това балкански и в двата случая. Но докато при "френския" квинтет на Жулиен Луро той е само подправка, аромат, моментно отклонение от правия път, при молдовската група "Тригон" той е част от конституцията, поставен наравно с джазовия идиом. Четиримата молдовци представиха рядко добра сплав и съжителство на джазовото и фолклорното начало. Толкова добра, че човек би се запитал как толкова години джазът е съществувал без балкански или молдовски фолклор. И четиримата са хора, от които музиката просто извира, природно надарени, потомствени музиканти, известни като "лаутари", наследници на богати музикални традиции, предавани от поколение на поколение, наследници, на които обаче традицията не е достатъчна. Движени от мощен вътрешен импулс, създават нещо, опряно на поне две традици, но същевременно тяхно и оригинално. При това с поразително чувство за мярка - ни повече, ни по-малко, точно колкото трябва, за да спре дъхът на слушателя и цялото му същество да завибрира в ритъма на тяхната витална музика. Тяхна ли? Та тя от първия миг става твоя, моя, на всеки слушател без предубеждения.
Възпламеняващия концерт на фестивала дължим именно на "Тригон" - четирима виртуози, които не се вместват нито в естетически, нито в чисто музикантски представи. Анатол Щефанец, ръководител и вдъхновител на състава, свири на виола - инструмент чужд както на джаза, така и на фолклора; Валериу Богян е тромпетист, но на неговото майсторство като саксофонист и изпълнител на най-различни народни флейти могат да завидят доста рийд-музиканти, включително и някои от участниците на фестивала; а пианистът Дорел Бурлаку и барабанистът Гари Твердохлеб, както и другите двама, се движеха между стиловете и идиомите с майсторство и лекота, сравними с тези на Чик Кърия в моцартовите концерти под палката и с вокалното участие на Боби МакФерин.
Много малко от казаното за молдовците обаче важи и за "французите". Веднага ще разберете защо ги поставям в кавички. Жулиен Луро - саксофони, лидер; Боян Зулфикарпашич - фендер пиано; Ерик Лорер - китара; Даниел Гарсия Бруно - барабани и Венсан Арто - контрабас. Всичко беше подчинено на лидерската концепция. А тя беше джаз-рок или фюжън от самата му зора, музика, като звук напомняща Bitchеs Brew на Майлс, но доста "по-сресана" и квадратна, лишена от бунтарския дух и свободния полет от края на 60-е. Луро вмъкваше отвреме-навреме балкански интонации и ритми, подсказани явно от Зулфикарпашич, който почти през цялото време беше държан в ролята на клавирен тапет. И понеже иначе вулканичният Боян З. (както също е известен) си остана трудно достъпен за ухото бекграунд, моето внимание се насочи към барабаниста, испанеца Даниел Гарсия Бруно. Брилянтен и завладяващ виртуоз! Това, което казах за молдовците, с пълна сила важи и за него.
За третия "диаметрално противоположен" концерт само няколко думи. Трима шотландци, обединени под името ААБ - близнаците Том и Фил Банкрофт, съответно на барабани и саксофон, и Кевин Макензи - китара. Стил - съвременен джаз-рок. Свирене - професионално, без особена фантазия, но с опит за влагане на хумор в музиката, който с усилие беше разпознаван от публиката, разглезена от групи като "Тригон", например.
"Огледало на паметта". Така се нарича композицията на Вапиров, изпълнена от специално събрания за случая биг-бенд. С нея фестивалът завърши. Вече няколко пъти ви говорих за катарзис, но основният беше именно на финала. Всъщност това не беше точно катарзис, а по-скоро нещо, което си очаквал през всичките четири вечери, но не си подозирал, че очакваш точно това. Едва когато чух мощния звук на биг-бенда, осъзнах, че съм носил това очакване в себе си. Осъзнах и гениалния замисъл на Вапиров или поне колко добре е организирана и изчислена тази композиция от осем концерта. Ами ако бях пропуснал някой от концертите, дали замисълът щеше да ми изглежда толкова гениален? Или Вапиров е помислил и за това? Е, вече няма как да разбера. Това, което мога да направя, е да запазя спомена от преживяното, да слушам записите от фестивала и да ги споделям с онези, които се интересуват. И две думи за самото "Огледало". Като композиция нищо особено - кончерто гросо, но майсторски оркестрирано с типичната за Вапиров плътна фактура, на чийто фон още по-ярко изпъкваха блестящите сола, а те не бяха малко. Всъщност трудно ми е да изтъкна което и да е от тях. Все пак ще посоча няколко имена - на Андрей Прозоров (алт саксофон), Ференц Шрек (тромбон), Даниелюс Праспаляускас (алт и баритон саксофон), недостижимите височини на "катерача" Георги Стефанов (тромпет). Особено ме зарадва присъствието в биг-бенда на младия Петър Момчев (тенор саксофон) и още по-младия Александър Владигеров (тромпет).
Неговото шеметно соло предизвика вулкан от аплодисменти и напълно заслужено. Откакто живее във Виена, българската публика не знае почти нищо за него, а ето че той се появява като един не просто завършен музикант, а като един Владигеров, който няма защо да се притеснява, че ще остане в сянката на великия си дядо. А дядото, както отбеляза водещият Владо Гаджев, онзи същият Панчо заедно с брат си Любен преди 78 години е свирил на първото Варненско лято. Разликата е в датата и жанра, а възторгът на публиката едва ли с нещо е различен.
Водещият. Когато се пише за подобни събития, най-често не става дума за водещия. Присъствието му приемаме за естествено, но значението му осъзнаваме, ако той липсва или с нещо ни дразни. Няма да ви убеждавам колко е велик Владо и колко е голям приносът му към джазовата памет на България. Само ще ви припомня един факт. Когато покойният Данчо Рупчев беше на смъртно легло и Владо трябваше спешно да го замести като водещ на фестивала, първите му думи бяха: "Всички знаете, че аз съм само резервен играч". Но съдбата реши друго. И вече пето поредно издание Владо Гаджев е в ролята на пътеводител из фестивалната програма. А този път и в още една - на пътеводител из историята. В рамките на фестивала беше представена книгата му A Love Supreme - "Възвишена любов" за Веселин Николов и неговите "Бели, зелени и червени", книга с неоценимо значение и единствена по рода си. За всичко това и за още много други неща му дължа едно голямо "Благодаря!".

Милен Панайотов

P. S. Ако съм успял да събудя любопитството ви към тазгодишното издание на джазовото "Варненско лято", можете да слушате записи от него в поредица на предаването "Спонтанни инвенции" на Програма "Христо Ботев". Поредицата започва от 20.IХ.