Хартиените килими на Ана Моро-Лин
Художничката Ана Моро-Лин представя своя проект "Co-abitare" в два варианта - в Етнографския музей в Пловдив (3 - 30 септември) и в галерията на Сибанк в София (13 - 30 септември). Изложбата в Етнографския музей е осъществена с любезното съдействие на Италианския институт за култура в София с директор проф. Умберто Риналди.
"Co-abitare" е "колективна" творба.
"Помолих приятели и хора, с които се бях срещала през годините, да ми разкажат за себе си. Получените писма втъкавах в материята на килима, изработван от леки материали - хартия и тензух... В продължение на повече от година събирах "разкази" от различни части на света - писма, стихове, рисунки, лист от партитура, шеговита метафора, генеалогично дърво, молитва, размишление. Килимите се превръщаха в трайнo свързване с другите."
"Co-abitare" (не толкова думата, а проектът) може да се тълкува като желание за споделяне / създаване на общо пространство. Килимите са наредени един до друг, застъпват се и чрез различията в цветови гами (топлите и ярки цветове на едни изпъкват, други - внушават дълбочина) и размери "търсят" мястото си в общото пространство, в което се очертават различия, близости, напрежения. Пространството е ограничено, алтернативата е или да се намерят модуси на съжителство, или да се подивее в безогледността на взаимното унищожаване. Дали създаването / споделянето на общо пространство е възможно, чрез какви техники?
В Етнографския музей в Пловдив килимите са наредени върху ниския "подиум" в центъра на големия салон на втория етаж, върху самия подиум има чипровски килим, който е оставен да се вижда тук-таме под хартиените. Три от килимите са окачени на стените, напомнят на стенна украса, но и на храмови послания. Богатата материалност на Салона (на Хайета, добавя Ангел Янков) и доброто осветяване създават допълнителни връзки и усилват въздействието на килимите. Фотография в размер А4 показва изложбата в "Палацо Мочениго" във Венеция, разликите при "инсталирането" са отчетливи (да изброя само някои) - твърдостта на мозаечния под срещу мекотата на дървения, строгостта на провоъгълните рамкирания срещу обтекаемите форми на пловдивския барок, в двете пространства килимите изглеждаха същите, едновременно други.1 Онова, което фотографията не може да предаде е материалността - условието за въздействие на много от съвременните художествени практики, както и на всяка материална култура. Общият брой на килимите е 60. Във Венеция са изложени 40, в Пловдив - 19, в София ще са 23.
Предложих на доц. д-р Ангел Янков, директор на Етнографския музей в Пловдив, на доц. Георги Лозанов и на Светлана Куюмджиева от галерията на Сибанк в София проекта "Co-abitare" заради актуалността на замисъла и начина на осъществявaнето му. Актуално е да се търсят връзки и градят отношения, вместо да се издигат прегради или да се прикрива липсата на интерес към културата на исляма. Килимите на Ана Моро-Лин са художествен опит за преживяване / разбиране на основен елемент на религиозната и материална култура на исляма. Художественото се отнася до формата и материалността - килими от хартия, чиято изработка следва изплитането на килими от тъкан; до начина на възприемане (сетивността) и отношението към обектите; отношение, което не ни заплашва, че ще заемем несподеляна от други позиция, че няма да разберем или че не знаем.
Защото килимите на Ана Моро-Лин са красиви, извикват наслада; могат да бъдат възприемани като чиста визуалност - цветови гами, писмени знаци и материя, която едновременно наподобява друга материя, върху/в която знаците, писмени, декоративни се извезват или втъкават. Едновременно килимите са и пространства за четене - на различни езици. Може би не е толкова важно да се знае какво има в писмата, колкото да се види многообразието от почерци, мастила, формати, цветове и текстура на избраните хартии, различията в графичните начертания на езиците, всичко това добавящо значения в общото пространство на изложбата. В Пловдив писмата бяха поставени върху кръгла маса, в София ще бъдат прикрепени към една от стените на галерията; и в двата случая разликите се забелязват. Четири от килимите нямат "втъкан" текст - те са "портрети" на Венеция, както я вижда художничката. Не всички предпочитат общуването чрез слово, както се разбира от приведения по-горе цитат. Само в преобладаващия случай композирането и цветността на килима е "портретиране" на текст.
Както килимите от хартия са и не са килими, така и писмата не са "втъкани", както са получени: те са ксерокопирани, после разрязвани, прекомпозирани, превръщани в орнаменти. Фрагментиран, текстът продължава да предава значения, да се чете. Макар преобразено чрез визуалността, словото все пак не се е превърнало изцяло в графемен орнамент. Портретирайки разказаното, килимите на Ана Моро-Лин въздействащо материализират / проблематизират отношението между образ и слово. Разказване - споделяне, мълчание - съпричастие и последвал отговор, който е тълкуване / изобразяване. Дали да го нарека визуална херменевтика? На словото не му се случва често да бъде тълкувано чрез друг посредник, чрез друго съществуване. Можем да си представим и още, с различна експресивност, несловесни херменевтики - музика, пантомима, танц. Телесността им придава на споделеното слово неподозирана, незаплашителна световост. В пространството на килимите разказването бива чуто, въздигнато до празничност, споделянето е преобразяване, едновременно продължава да е обичайна ситуация в делника. Върху килимите може да се коленичи, но и просто да се стъпва, навярно може и да се лети. Килимите - образ на храма, на желанието, част от бита.
Достатъчни ли са килимите сами по себе си, или са нужни допълнителни обяснения - за замисъла, изработката, писмата? Какъв подход да избере зрителят, ако предпочита въздействието на инсталирания артефакт пред задълбочаване в словесната концепция? При концептуалното изкуство въпросът за присъствието, отношението между аналитично обяснение (концепция) и обекти (материални, виртуални) в експозиционната среда е постоянен. Затова предлагам възможен подход / четене на хартиените килими, който е донякъде съобразен и с двете.
Допускам, че въздействието и смисълът на хартиените килими е в това да се приведа, за да видя какво е написано; по-малко изморително ще е да коленича върху им и може би преди това да се събуя. Събуването е делнично действие - за да не изцапаме вкъщи, в къщата на домакините, но може да е и жест на смирение, на преклонение, както и едното, и другото заедно. После обаче мога да се отдръпна, без да слизам от килима, за да преценя как композицията и общата цветност тълкуват писмото. Или без да се затруднявам с четене, да гадая за смисъла на разказаното чрез текстурата и цветността и най-вече дали и с какво килимът ми въздейства. Да се опитам да си представя как това пространство в ритуализирани мигове от деня се превръща в общуване със свещеното и мога ли да го споделя. Възприемането ми навярно ще е по-богато, ако и погледът, и тялото участват, ако виждам, осезавайки, ако редувам непосредна близост и отстъп. В тези случаи ще остана върху килима, осъществявайки идеята на проекта - за килима като къща и храм. Ако не желая да коленича и да се събуя (дори въображаемо), ще възприемам килимите от разстояние, само чрез погледа, ще ги "чета", което ще е съответно на окачените върху стената и по-малко обичайно - с приведен поглед към тези, които са на пода. Ако зная съдържанието на писмата, дали ще бъда улеснен? Килимът следва текста само в някои случаи, в други (повечето) писмото е било само подтик за отношение; не се налага да чета писмата и да превърна възприемането си в изследване. Тези килими, както всички други, могат да се навиват. За да раз/с/гънем каквото и да е с по-големи размери, трябва да приклекнем и от време на време да коленичим. Мога да не придавам никакво значение на това действие, разгъвам хартиения килим, подтикнат съм от едното любопитство да видя какво има върху свитъка. В идеята за килим / хартиен свитък словесното, телесното, декоративното, свещеното изглеждат сближени. Така възприети, килимите от хартия ще са елемент от обзавеждането, който е едновременно елемент на ритуалното. Мога да поставям ръцете си върху килимите - да усещам допира, да ги обръщам, за да видя как са направени - интересът на публиката към направата в Пловдив беше значителен. Зависи от участниците, кое отношение ще изберат или как ще съчетаят възможните.

Ангел В. Ангелов

1 Текстът е завършен преди изложбата в галерията на Сибанк, не искам да фантазирам как точно биха изглеждали килимите в пространството на галерията; ясно е обаче, че изложбата няма да прилича на предишните две; най-малкото защото пространството не е историческо.


Ангел В. Ангелов е преподавател по история и теория на културата в ЮЗУ "Неофит Рилски", Факултет по изкуствата - Благоевград.