Иван Кондов
(18.7.1925 - 8.9.2004)

Той постигна и онова, което е неосъзнатата може би цел на актьорското майсторство - проговарянето на мълчанието. Постигна го и на сцената, и на екрана, постигна го и в живота си. Но не мълчанието, което е тишина, пауза, техническа прекъснатост в диалога. А онова - на разтревожеността за съдбата на света; на мекото, някак ласкаво и разбиращото вглеждане в човека; на огромното духовно съсредоточаване, в което мисълта, мисленето градят пред очите ни другите, по-важните прозрения, а бездумието ги прави по-ясни, по-нужни ни.
От години не играеше на сцената, но не отсъстваше от нашия театър. Защото беше от актьорите, които са не само ролите си, но и свято пазените в културната ни памет зададени от тях високи стандарти на сценично присъствие и внушение.
Актьор! От онези, които се раждат веднъж на десетилетия. Ролите му в театъра и киното внушаваха дълбока, вродена интелектуалност, респектираща мъдрост. Действаше умиротворяващо на разколебаните ни, на разбитите ни представи за добро, за красиво и човешко, за простия смисъл от вдишването на въздуха, от докосването до другия...
Беше непостижим, но заразителен. Мнозина искаха да играят като него, и това беше колкото невъзможно, толкова и облагородяващо сцените ни. Очите му излъчваха знание, което с любов споделяше с хората.
Не зная актьор или просто театрал, който да не го обича. Такива хора определят вярата ни в смисъла и във възможностите на изкуството.
Беше му дадено толкова много, и толкова много ни даде!
Вечна му памет...


Никола Вандов