Сбогуване с Чеслав Милош
Той беше легенда за няколко поколения, за моето също. Стихотворенията му бяха като забранения плод - безкрайно сладостни, защото едва ги намирахме. Да ги знаеш означаваше да познаваш тайния код на полските непокорници. Така и се разпознавахме, по цитати от Милош - който знаеше нещо от него наизуст, с него можеше да се изпие по бира спокойно. Произведенията му бяха задължително четиво за полската демократична опозиция. Тези книги - "Дневна светлина", "Поробеният разум", "Континенти", "Частни задължения", "Човек сред скорпиони", "Земята Улро"... - вълнуваха, ала и тревожеха. Ние, разбунтуваните антикомунисти, инстинктивно усещахме, че Милош продължава борбата си на много фронтове. Той спореше не само със съветския комунизъм и с лицемерието на западната левица, но и също толкова сурово оценяваше полския романтичен национализъм. Написаното от него за двадесетилетието между двете войни бе призив за преосмисляне на полските културни ценности, на полската духовност. Чеслав Милош, авторът на "Поробеният разум", беше учител на полските освободени разуми.
Той притежаваше невероятна проницателност спрямо своето време и необикновено дълбоко осъзнаваше писателския си дълг. Животът му премина през множество капани, поставяни от Историята. През 30-те години е в конфликт с всички политически сили в Полша, по време на окупацията следи ужасен хода на събитията, които доведоха родината му до касапницата на Варшавското въстание, сталинските престъпления и съветското господство над Полша. Безсилен е да стори каквото и да било, но това безсилие му дава своеобразно чувство за свобода. Именно тогава пише: "В исторически моменти, когато нищо не зависи от човека, всичко зависи от човека." Тази свобода, която мнозина обявяваха за цинизъм, всъщност е отчаяние от края на света, сравняван с края на древноримската цивилизация. През 1951 г. избира истинската свобода - бъдейки първи секретар в посолството на Полската народна република в Париж, търси - и намира - убежище в редакцията на сп. "Култура"1. Да, бяга - там, където може, бяга от гладката стена на Изтока пред себе си и крепостните стени на полското мракобесие зад себе си. Той взима решение, което може да е продиктувано наистина само от черно отчаяние. Дотогавашната емиграция на "непреклонните" го смята за агент на комунизма; левичарските френски салони - за агент на САЩ. Милош скъсва и с естествената си среда, с приятелите в Полша, някои от които избират служенето на новата власт. Уви, с цената на оплюването му. Оплюван е и в средите на лондонската емиграция2, защото я подлага на остра критика. Милош никога няма да забрави тези времена. Оттогава вече завинаги обиква Полша с особена любов - свободна от илюзии. Имах щастието да го познавам близо 30 години, от есента на 1976 г., именно от Париж. Но още като 15-годишен хлапак бягах от час, за да взимам от Народната библиотека книгите му за прочит. Като малцина мога да кажа колко дължа на това четене. Когато понякога се замислям с какво бих могъл да се похваля на Страшния съд, все си повтарям, че принадлежа към малкото хора, които навремето решиха да публикуват творби на Милош в нелегалното независимо издателство НОВА. Когато поетът бе удостоен с Нобеловата награда, можахме с гордост да изтъкнем, че бяхме неговите издатели в Полша.
Тогава обаче, в Париж, никому дори и през ум не минаваше тази награда. Милош, с когото ме запознаха в Мезон Лафит, където се помещаваше "Култура", ме покани на вечеря в Латинския квартал. Дълго блуждахме по кривите улички, докато намерихме симпатично българско ресторантче. Седнахме, Милош поръча вино и каза: "Точно тука исках да ви поканя. Точно тук идвах всеки ден в началото на 50-те години и всеки ден смятах, че точно този ден ще се самоубия." Разговорът ни беше дълъг и вълнуващ, в един момент се усетих как декламирам негови стихове, от които знаех достатъчно много. И тогава видях сълзи да се стичат по бузите му. След малко той промълви: "Не съм очаквал младите хора в Полша да знаят наизуст мои стихове. Мислех, че съм прокълнат."
Милош имаше право да мисли така. Творбите му се конфискуваха с небивало настървение и последователност, сякаш комунистите искаха да докажат колко са отмъстителни. В енциклопедията беше определен като "враг на Народна Полша". За щастие за пореден път се оказа, че когато музите говорят, и писарушките мълчат.
Оттогава съм се срещал много пъти с Милош, къде ли не. И винаги имах усещането, че разговарям с необикновен човек. Той излъчваше някакъв странен магнетизъм, някакво величие, което не му пречеше да бъде сърдечен и непосредствен в отношенията си с приятелите. Никога няма да забравя и че когато вече беше Нобелов лауреат, написа предговор към моя книга, издадена в САЩ - на мен, слабоизвестния политически затворник. Този жест сякаш легитимира усилията на всички нас в борбата за демокрация. О да, Чеслав Милош умееше да бъде извънмерно щедър...
Цял живот той носи чувството за вина и дълг. Все плащаше дългове: спрямо низвергнатите и нещастните, спрямо полската литература и поробените балтийски държави, спрямо поетите, загинали във Варшавското въстание, убитите в Катин, спрямо онеправданите, дискриминирани и убивани евреи, спрямо Съдбата, която го бе дарила с глас на свидетел на епохата и с визионерство на пророк. Никой друг не разказа на света и на самите нас историята на родната Европа: живописно, искрено и безмилостно правдиво. Никой не болееше толкова да осъзнаем, че живеем сред неразрешими дилеми, сред неотстраними противоречия, от които обаче се ражда истината за света. И успяваше да назовава тази истина - смело, но и деликатно.
Извънредно трудно е да се обхване и оцени по достойнство цялото многостранно творчество на Милош и влиянието му върху полската култура и формирането на полското. Благодарение на него имаме шанса да станем такива поляци, които могат да живеят в света без вечната мисъл за дивиденти от своята мартирология. Дали ще можем?
Наистина Чеслав Милош ни дари по царски.

Газета Виборча, 16 август 2004 г.

Адам Михник