Знаменията на настъпващите времена
- Живеете в Съединените щати, в Калифорния, където се смесват всички културни, религиозни и цивилизационни течения. Нямате ли понякога впечатлението, че сте като езичник в последните векове на Римската империя? Някой, който вижда настъпващия упадък на старата религия, измествана от различни нови течения и богове, например бързоразвиващото се движение New Age?
- Да, само че не смятам различните форми на New Age за действително въведение в новите времена, просто прекалено много нонсенс има в тях. Наистина имам чувството за приключване на нещо, но в тези движения всичко е размесено: политическа коректност, агностицизъм, източни мистицизми... Но наблюдавам всичко това със снизхождение. Макар че има някои действителни знамения за идващите времена - едно от тях е опитът за диалог между християнството и будизмa.
- Може ли християнството да спечели нещо от този диалог?
- Когато четях лекции в университета в Бъркли и говорех, че доброто и злото съществуват, а аз съм реакционер, защото вярвам, че помежду им има разлика, студентите се смееха. Наистина за тях понятията за зло и грях са някаква абстракция. Но когато говоря за страданието, се вслушват и реагират много живо. Тоест страданието, извънредно силно в будизма, вълнува съзнанието на днешните хора. Искам да спомена и за още един елемент, присъщ на будизма - връзката между страданията на хората и на животните (католицизмът не признава на животните безсмъртна душа). В съвременната поезия виждам търсения на други възможности, различни от предлаганото деление на смъртни и безсмъртни същества. Ние, хората, сме съзнание.
- Казвате, че мисленето ви е формирано под влияние на чувствителността към страданието, към жестокостта в природата. В същото време в много от творбите ви има възхищение. Как съществува възхищението от света, обречен на страдание?
- Няма задоволителен отговор на този въпрос. Вече няколко пъти съм се определял като екстатичен песимист. Симон Вейл, която много се занимава с проблема за страданието, казва, че природата е пълна с болка и жестокост, но е невинна. На нивото на този дискурс можем да кажем след нея, че най-напред е природата, която е напълно невинна, по-нагоре сме ние, сиреч човешките същества, у които има смесица от животинско, природа, съзнание и мисъл, а най-горе са съществата-чиста мисъл, тоест ангелите. Същата тази жестока природа обаче е невероятно прекрасна. За Симон Вейл красотата е необикновено важна категория. Интересът ми към Вейл беше израз на почитта на един Калибан към същество тъй етерично, че не бих издържал в една компания с него и половин час. Както виждате, прибягвам до немного честната хватка да се крия зад други философи, вместо да говоря за себе си.
- В много свои есета критикувате западната цивилизация. Критиката би следвало да изхожда от някакъв различен модел. Какъв би бил той, за да е по-добър от предлагания от Запада?
- Сега мога да кажа нещо, което почти никога не съм споменавал и писал. Имах несъмнено левичарски възгледи, нещо много емоционално по време на следването ми във Вилнюс. Тези социалистически инстинкти бяха доста силни в мен, но преди войната се озовах в клещите на силни противоречия, защото знаех малко повече от други колеги за съветския комунизъм. Може би затова все търсех някаква "нова земя и ново небе". Изпитвах отвращение от капитализма и отвращение от съветската система. През 40-те години, вече след войната, във Вашингтон осъзнавах пъклеността на служенето на тази отвратителна система, но не можех и да понеса мисълта да заживея в Америка. Какво бих правил? Животът само във физиологичния му смисъл никога не ми е бил достатъчен. Но търсех шансове да избягам и от социализма, и от комунизма. В крайна сметка заживях на Запад, отнасяйки се към това донякъде като към една лудница.

Жечпосполита, 1994 г.





Разговор с
Чеслав Милош