Разтърсващият

Най-слисващият гениален човек Карлос Клайбер (3.07.1930-13.07.2004) почина. Напусна този недостоен за него свят без никакво сбогуване. От няколко години той, диригентът, който държеше в ръцете си всички възможни енергии и ги трансформираше както си иска, отказваше абсолютно всяка покана.

Всички текстове, посветени на Карлос Клайбер, сина на Ерих Клайбер, в края на краищата се оказват безпомощни да разгадаят тази личност (сериозна компилация от подобни материали е направил Томислав Вичев в изданието "Ерата Клайбер" - Шумен, 2002). Животът му е пълна енигма; в него, като сянката на Командора, доминира образът на великия баща (въпреки че много от интерпретациите на сина не само не му отстъпват, но са направо потресаващи със своята тотална, универсумна същност). Всичко, което се пише за самия Клайбер, се люшка между фактите и фантазиите; между легендите и реалността. Но в едно всички са единодушни: че появата на Клайбер, където и да било, е разтърсващо, сакрално едва ли не събитие; че музиката, сътворена от него, е иреална, неземна... Певците са готови да разказват за него с часове. Клайбер е Темата в техните кариери и преживявания. (Вж. в. "Култура", бр. 38 от 1999 г. - в свое интервю Николай Гяуров възторжено разказва за дебюта на Клайбер в "Метрополитън" - Ню Йорк.)
Българският меломан може би е гледал Новогодишните концерти на Виенската филхармония - 1989 и 1992 година, по-късно издадени и на аудио-, и видеоносители; може би познава също така и някои записи от оскъдната дискография на диригента (и той, като Чеалибидаке, никак не обичал звукозаписното студио като място за музика). Ще припомня Четвърта, Пета и Седма симфония на Бетховен, "Вълшебният стрелец" (Вебер), един запис, който не бива да се пропуска, фантастична видеопродукция на "Прилепът", с много традиционен прочит на Ото Шенк и извънреден прочит на Клайбер, "Тристан и Изолда" (Вагнер) и още няколко официални и редица пиратски издания, които сега ще станат безценни!
Макар и малко, записите на Клайбер би трябвало да станат задължителни за начинаещия диригент. Защото въпреки неговата изумителна педантичност спрямо композиторския текст, музиката, в която той се преобразува чрез Клайбер, няма никога нищо общо с всяка една от познатите, все велики интерпретации. И все пак има един запис, който, струва ми се, ще остане Записът в историята - и това е регистрацията на "Травиата" (Верди) от 1977 година, където Карлос Клайбер върши своите магии с Илеана Котрубас, Пласидо Доминго и Шерил Милнс, също с Баварския държавен оркестър и Хора на Баварската опера. Изумително познание е да чуеш този запис поне два пъти: първият път установяваш, че Клабейровата експресивна версия - метроритмична, мелодична, стилова, всякаква - няма нищо общо с всяка една "Травиата", която си гледал и слушал, без значение - на филм ли е била, на запис с големи имена и диригенти... или в домашното ни щастливо музикално битие, където всичко е супер. Слушаш, след това взимаш партитурата и започваш отначало. За да установиш, че прочитът на Клайбер е абсолютно христоматиен що се отнася до текста и предписанията на композитора; няма и "грам" отклонение, няма никаква "творческа" самоизява: текстът, текстът и пак текстът.
Но как?
Клайбер е уникален първо с прочита си на темпата и с разбирането си за италиански оперен стил: няма любуващи се на гласа ритарданди, няма "по желание", няма задържания на високия тон, няма "трудно е за певеца" - има времеви съотношения, утвърдени като закони, железен, но и стремителен, красив темпоритъм на целия аудиоспектакъл. Направо слисващо е като подреждане и показване на субстанцията!
Клайбер е фанатик и по отношение на музикалния щрих. Няма и един миг в този запис, в който всяка една боя - инструментална или вокална - да не трепти, да не блести по искания начин; тук най-страхотно е третиран хорът - не можеш да разбереш как е обяснявано, как е изработвано, как е изисквано подобно брилянтно (друга дума няма) изпипване на всеки тон, всяка сричка, всяко стакато, легато... В това отношение финалът на Второ действие - балът у Флора - е неповторим като звучност; няма друг такъв финал още в дискографията на "Травиата".
Клайбер мисли полифонично и в най-хомофонна фактура; затова линиите в неговата "Травиата" придобиват напълно различен релеф и изведнъж всичко идва на фокус; разбираш, че сякаш никога не си слушал тази опера що се отнася до нейната пространствена даденост.
Клайбер не само знае разликата между 3/8, 6/8 и 3/4 размер; той по най-естествен начин демонстрира различната, абсолютно разпознаваема триделност на съответните размери - нещо, което е все още "терра инкогнита" за много големи имена. Че дори и у нас!
Най-накрая е онова, което трудно може да се опише, да се анализира; това е музиката, която вае Майсторът заедно с певците, очевидно омагьосани, за да търсят такива вълшебства в израза, каквито от самите тях никога никъде не сме чули, въпреки че са свръхимена в изпълнителската световна история!
Музика, която действително се случва веднъж! Всички музи са си подали ръка в тези божествени часове, когато този много труден, психически затормозен, необичащ да дирижира изумителен, извънземен човек, е подарил на света своята "Травиата". Вероятно най-близката до представите на твореца й.
Неслучайно и днес, близо 30 години след издаването й тази "Травиата" можете да намерите навсякъде по света като СД-албум. Тя е големият диамант в каталога на "Дойче Грамофон". Тя е може би единственият оперен запис, за който ще чуете от опероманите: "Травиата" на Клайбер, а не "Травиата" с Котрубас и Доминго. Само Карлос Клайбер бе в състояние да прекара един оперен шлагер през метафизичното и да го превърне в мит.

Екатерина Дочева







Вградени
ноти