Правилата на изкуството
В една своя "закъсняла" (и все още неизлязла) рецензия на "Практическия разум" от Пиер Бурдийо изразих мнение, че е недостатъчно един от най-пишещите и най-четени съвременни социолози, смятан тогава (преди около пет години) все още за "жив класик" на социологията, да бъде представен на българската социално-научна публика само с три сборника с интервюта, лекции и доклади (издадени основно от ИК "Критика и хуманизъм") и няколко, не много на брой, текстове в периодични издания. Като изключим "Мъжкото господство", издадено през 2002 г. от "ЛИК", оттогава ситуацията не се е променила особено. Без да си го поставя за цел, издаването на "Правилата на изкуството" на Пиер Бурдийо от Дом на науките за човека и обществото, осъществено в рамките на проект на ФФ, СУ "Св. Кл. Охридски" с Център КСОУВО: "Обновяване на образованието по социални науки в България: интердисциплинарност и хармонизиране с европейските стандарти", работи за преодоляването на този дефицит.
С "Правилата на изкуството" разполагаме с едно от основните изследвания на Бурдийо, което не отстъпва по провокативност, теоретична оригиналност, пълнота на материала, плътност на анализа например на "Дистинкцията" - образцово в съвременната социология. "Правилата на изкуството" на свой ред е образцовият пример на Бурдийо за приложение на теорията на полето, и бих добавила - за виртуозно приложение: колкото и добре да се познава теорията, нейното приложение предлага на читателя нещо ново, изненадващо, което не се съдържа в самата теория. От друга - доколкото успявам да преценя - досега усилията за присвояването на Бурдийовистката социология от българските изследователи са ориентирани основно към неговата теория за практиката и хабитуса и по-малко към структурните концепции - "пространство" и "поле". И макар причините за това далеч да не се изчерпват с достъпа до 'полевите' анализи на Бурдийо на български език, публикуването на най-виртуозното и комплексно приложение на теорията за полето е съществена предпоставка за възприемането на тази евристична в социологическа перспектива концепция.
Това изследователско постижение е резултат от многогодишна теоретична и изследователска работа. Доколкото ми е известно, Бурдийо формулира за първи път идеята за полето и по-специално - за полетата на културно производство в средата на 60-те, в статията "Champ intellectuell et projet crеateur" за Сартъровото списание Les Temps Modernes (1966: 865-906). Тук могат да се намерят основните идеи1, които 25 години по-късно са разгърнати и изпробвани върху богат емпиричен материал в Les rеgles de l'art (1992): за полето като "система от силови линии" и създаването на произведения на изкуството като практика, положена в система от социални отношения, в едно "интелектуално силово поле"; преосмислянето на Веберовото (конструирано като "реалистична типология") конфликтно отношение между свещеници и пророци в перспективата на структурния модел; идеята за общата несъзнавана нагласа (illusio) като условие за функционирането на полетата на културно производство; за автономния интелектуалец като продукт на историческия процес на автономизация на интелектуалното поле и - което ми се струва особено важно за разбирането на структурата на "Правилата на изкуството" - за историческия процес на автономизация като предпоставка за методологическата автономизация. Опитът културата да се мисли в понятията на теорията за полето е методически обоснован само при условие, че предметът на изследване - интелектуалното поле - се е автономизирал исторически. (ср. Bourdieu, P. 1970: 77).
Познаването на този методологически постулат, формулиран още в най-ранния проект на теорията за полетата на културно производство, е, според мен, на свой ред важна предпоставка за разбиране на особения строеж на изследването на генезиса и структурата на литературното поле.
Как е построено изследването? Само на пръв поглед следва традиционната структура от 3 части, с въведение и послепис (характерна впрочем и за "Дистинкцията"), то обаче нарушава класическия (приет и от самия Бурдийо в други негови изследвания) стандарт на представяне на логиката на изследователските стъпки, при който първо се конструира обектът на изследване от особената перспектива на определен теоретичен проблем, след което се излагат теоретичните инструменти и методическите проблеми и накрая се анализират данните от емпиричното изследване и се правят изводи.2 Вместо проясняване на теоретични предпоставки и формулиране на теоретичен проблем, въведението изненадващо представя социологически прочит на романа на Флобер "Възпитание на чувствата" в отговор на въпроса, дали научният анализ разрушава, както твърдят неговите критици, уникалността на произведението на изкуството и естетическата наслада на възприемане: "Истина ли е, че социологът е обречен на релативизъм, нивелиране на ценностите, принизяване на извисеното, премахване на различията, които изграждат своеобразието на "твореца", поставен винаги на плоскостта на Единственото?" (Бурдийо 2004: 8).3 Вместо теоретични аргументи в полза на социологическия анализ на изкуството Бурдийо прави социологически "прочит" на романа на Флобер, при който вътрешната структура на романа се реконструира като съвпадаща със структурата на социалното пространство на автора. Резултатът от този прочит е определение на изкуството и неговите продукти, шокиращо и провокиращо утвърдените ни представи: то не е нито 'отражение на действителността', нито 'проекция на вътрешния свят на твореца', а стратегия за освобождаване от принудите на социалното съществуване. То е отрицание едновременно на всички позиции, което предпоставя тяхното обективиране и в този смисъл е социално самообективиране на твореца, "начинание за самообективация, за самоанализ и социоанализ" (Бурдийо 2004: 51); в крайна сметка практическо конструиране на нова позиция, т.е. създаване, творчество. За разлика обаче от социологическото обективиране, стремящо се към еднозначност, без да крие своя конструиращ характер, с което произвежда ефекта на демистификация, "разваляне на магията", художественото (само)обективиране скрива конструираната структура в конкретни образи и метафори и така поражда "ефекта на реалното", на магията (на един конструиран свят, който изглежда като истински). Формата, в която се казват истини, онова, което често се обозначава като 'художествена форма' и се свежда (от теоретици и критици на изкуството) до употребата на специфични техники за художествено изобразяване, без рефлексия на самия акт на изобразяване (на изразяване в образи) е разграничителната линия между науката и изкуството - обект на множество исторически битки между писатели и социални учени.4
Първата голяма част на изследването е прецизна и вярна на историческите детайли реконструкция на генезиса на литературното поле във Франция. Според Бурдийо само такъв анализ може да доведе до "същинско разбиране" както на автономната художествена форма, така и на практиките, които я произвеждат и възпроизвеждат. Същевременно той се опитва да организира и систематизира богатия исторически материал, описвайки три състояния на полето: (1) т. нар. "критична фаза", в която се формира специфичната идеология на полето в противопоставяне на ценностите на всички утвърдени и утвърждаващи се светове, идеологията на освободеността от икономически и социални принуди и в която основните принципи и механизми на полето са в имплицитно състояние, скрити в нагласите и практиките на неговите агенти - "пролетароидните интелектуалци", които, за да си осигурят признание на единствения ресурс, с който разполагат - образованието, са подложени на принудата да създадат нов социален свят, в който този ресурс е признат; (2) фазата на "възникване на дуалистична структура", в която основните принципи на диференциация и структуриране на полето - чистото и масовото производства - стават експлицитни и влизат в конкуренция помежду си и (3) фазата на трансформация на полето в "пазар на символните блага" с цялата двойственост на пазарните отношения, произтичаща от специфичната логика на символните размени.
Тази част създава впечатлението, че теоретичният инструмент се конструира в хода на самия анализ, което не е погрешно, особено ако се вземат под внимание множеството анализи на Бурдийо, не само на интелектуалното, но и на икономическото, политическото, религиозното, юридическото поле. Вероятно си заслужава да се напише история на Бурдийовистките приложения на теорията за полето, за да се види как със всяко следващо приложение се разработва и усъвършенства теоретичният инструмент - до съвършенството и виртуозността, които откриваме в "Правилата на изкуството".
Едва след като проследява историческия генезис и процеса на автономизация на литературното поле, Бурдийо експлицира теорията си - във 2 и 3 част на изследването - и поставя методически въпроси. За незапознатите с Бурдийовисткия подход, е препоръчително да се започне с втората част на изследването, доколкото тя дава възможност на читателя да надникне в работилницата, където се изработват понятийните инструменти - 'хабитус', 'структура', 'поле', 'doxa', 'обща теория на икономията на практиките'.
Освен това в тази част Бурдийо очертава и основните позиции в 'полето на възможните прочити на културни произведения', от които теорията за литературното поле се стреми да се дистанцира: вътрешният или "чистият" прочит (структурализмът и особено този на Мишел Фуко са предмет на особени усилия за дистинкция), който не взема под внимание социалните условия на практиките за производство на културните произведения; външният или "редукционистки" прочит (с основен представител марксизма), свеждащ разбирането на произведенията на културата до социалните (в частност икономическите) условия на живот на авторите или публиката и подценяващ - обратно на първия - вътрешната логика на културните обекти. Особена позиция в 'полето на прочитите' заема Вебер, който в своята социология на религията акцентира върху отношенията между специалистите и техните интереси, но не проблематизира структурното измерение - "обективните релации между позициите". Своя подход, претендиращ да преодолее алтернативните подходи, Бурдийо определя като "науката за културните произведения" (Бурдийо 2004: 347), с което на практика обявява останалите за ненаучни. Този акт на самообозначаване може да се тълкува - ако приложим към него собствената теория на Бурдийо за генезиса на полето - като акт на символна революция вътре в 'полето на възможните прочити на културните произведения', опит за налагане на нов режим на прочит, при който неговите правила се признават за доминиращи. Този нов прочит не се фокусира нито само върху текста или отношенията между текстове, тъй като разглежда пространството на символните форми като поле на заемане на позиции, хомологично на структурата на позициите в полето, нито само върху външните условия, доколкото акцентира върху отношението между полето на властта и вътрешните структури на литературното поле, опосредяващи външните влияния върху културните произведения.
Той е многопластов: изисква солидни исторически познания за предмета, познания за света на литературата и поезията, поглед върху света на изкуствата и отношенията между тях, познания в областта на рецептивната естетика, владеене на множество социологически инструменти, за провеждането на основните изследователски операции: (1) анализ на динамичното отношение: поле на властта - литературно поле; (2) изследване на генезиса на вътрешната структура на полето и собствените му закони на функциониране и преобразуване; (3) реконструиране на пространството на възможностите и анализ на хабитусите, предразполагащи към заемане на обективните позиции; (4) изследване на историята на отношенията между полето на производство и полето на потребление на литературни произведения.
Ако в теоретичната част нормативността и властовата претенция на собствената позиция на Бурдийо в 'полето на прочитите на културните произведения', остава имплицитна, скрита в самообозначението на теоретичната позиция като (истинската) "наука за културните произведения"5, в послеписа тя се експлицира. Още в началото Бурдийо заявява - според мен за първи път явно и открито - нормативността на своята позиция, "основаваща се на убеждението, че е възможно от познанието за логиката, по която функционират полетата на културната продукция, да се изведе реалистична програма за колективно действие на интелектуалците" (Бурдийо 2004: 539), с което се саморазполага в интелектуалното поле - до този момент само предмет на анализ.
Послеписът хвърля нова светлина върху предходния анализ. Теоретичният и историко-емпиричният анализи съвсем не са толкова "чисти", подчинени единствено на логиката на вътрешно-научните борби, както е изглеждало до този момент, а имат съвсем определени извъннаучни функции: практическото конструиране на интелектуалците като група с определени цели и задачи. Историческият анализ е подчинен не само на разработването и прецизирането на теоретичните инструменти, но и служи, както става ясно от послеписа, за конструирането на нормативна представа за интелектуалния живот и функциите на интелектуалците; в този смисъл става инструмент на практическото им конструиране като група - стратегия, същевременно конституираща позицията, от която се прави това, като доминираща позиция в интелектуалното поле.
И единствено социалната история на процеса на възприемане на социологията на Бурдийо от интелектуалците може да покаже, дали и доколко е възможно в края на ХХ в. да се произведе тяхната вяра в присвоената от социологията просвещенска идеология за свобода от социалните условности и принуди, тоест доколко такава властова позиция в интелектуалното поле има шанс да бъде призната и легитимна.

Светла Маринова


Светла Маринова е доктор по социология; защитава дисертация върху социологията на Пиер Бурдийо и нейното възприемане в германската социология през 1997 г. в Хумболтовия университет в Берлин. От 1999 г. е гл. ас. в катедра Социология на СУ "Св. Кл. Охридски". Чете лекции по история на социологията, социологическата теория и практика на Бурдийо и др.
Пиер Бурдийо. Правилата на изкуството. Генезис и структура на литературното поле.
Превод от френски Стоян Атанасов, Малинка Велинова, Александра Желева, Антоанета Робова.
Издание на Дом на науките за човека и обществото в поредицата Актове под научното ръководство на Ивайло Знеполски.
София, 2004.
Цена 10 лева.





























1 Реконструирани тук по немския вариант на статията: "Kuenstlerische Konteption und intellektuelles Kraeftefeld" in: Bourdieu, P. 1970: Zur Soziologie der symbolischen Formen, Frankfurt a. M., 75-125.








































2 Такава е например структурата на изследването на Бурдийо на културните практики на групите във френското общество (ср. Bourdieu, P. 1982: Die feinen Unterschide, Frankfurt a. M.) и на класическото изследване на самоубийството на Дюркем (ср. Дюркем, Е. 1999: Самоубийството, София).




3 Въпросът е много сходен с проблем, поставен от Норбърт Елиас в ръкописите за Моцарт, събрани и издадени след смъртта му от Михаел Шрьотер: "Социологията обикновено се схваща като разрушителна, редуцираща наука. Аз не споделям това схващане. За мен социологията е наука, която е предназначена да ни помогне да разберем по-добре неразбираемото в нашия обществен живот" (Elias, N. 1991: Mozart. Zur Soziologie eines Genies, Hrsg. Von Michael Schroeter, Frankfurt a. M., 22). Силата на социологическия анализ тук е демонстрирана в опита да се обясни привидно най-необяснимото - "гения" върху конкретния пример на Моцарт.














4 От гл. т. на въпроса за автономизацията на социологията, историческите битки между писатели и социолози са предмет на великолепното изследване на Волф Лепенис (Lepenies, W. 1985: Die drei Kulturen. Soziologie zwischen Literatur und Wissenschaft, Muenchen/Wien), което не отстъпва на "Правилата на изкуството" по богатство на емпиричния материал, виртуозност на анализа и финес на теоретичната аргументация.



















































































































5 Относно имплицитните властови претенции на Бурдийовистката стратегия в социологическото поле ср. по-подробно Маринова, С. 2000: Рефлексивната социология като вложение в полето на научните борби, Критика и хуманизъм 7 (под печат).