Преброяване на символите*
Дали пък защото ги прочетох накуп, юлските вестници ми се видяха с необичайна концентрация на нажежени места на паметта. Акция на "инициативния комитет за освобождаване на столицата от паметника на Съветската армия-окупаторка". Бузлуджа в очакване на "най-голямо хоро на Балканите", по думите на "Ламбо". (А според депутат от СДС "да пуснем БСП да управлява е все едно да извикаме мароканските скакалци"!). "Великобългарски шовинисти" протестират срещу паметника на Филип Македонски, монтиран до "нашия" Античен стадион. Дълга дискусия за войнишките паметници по повод идеята за плоча край Шипка в памет на убитите през Руско-турската война османски войници. Турският премиер иска възстановяването на всички културни паметници от "османо-турския период". На фона на "Ода на радостта", с кебапчета (но хората с лозунги за протест срещу реабилитацията на възродителите били - според вестниците - изхвърлени от редиците на ликуващия на митинга на "Шишеджам" народ)... Не бих могла дори да изброя всички юлски спорове за миналото - за ордените и моралното поведение по време на тоталитаризма, за хан Аспарух, за новото издание на "Лъжата", за новите формации с не-нежни имена... И всичко това - на фона на множащи се призиви за национален консенсус и за национално достойнство.
Този консенсус беше доста обсъждан и в самото начало на прехода. И се търсеше не на основата на забравата, а на преосмисляне на комунистическото минало. "Преди да прелистим страницата на миналото, трябва да я прочетем", по думите на президента Желев... Това, което днес ме учудва и безпокои, е не че за 15 години не сме я прочели, а че сме толкова в началото на четенето. Че всяка криза (или пределекторална консолидация) бързо ни връща почти във фазата на черепите, костите и "лешоядите" (която с група колеги, изследващи тълкуванията на миналото в пресата на "двата мастодонта", нарекохме "изравянето": масово изравяне - разбираемо след най-после разпаднала се официална комунистическа памет - на гробове, на снимки на ужаса, на компрометиращи факти от политически биографии, на свидетелства на очевидци, трагични разкази, сини и червени, кост за кост...).
И обратното - "заравяне" на паметници. През 1994 година "Дума" публикува списък на 365 разрушени паметника. Тогава паметта беше много мощна институция. Но не помогна да регулираме настоящето. Травматичните спомени бяха политически употребени. А новите институции не предложиха мобилизиращи колективното действие модели. Националната заедност се оказа невъзможна.
Всяка от групите искаше да официализира своята памет (като изключваше от правото на памет и от националното тяло, и от дебата за националните места на паметта онези, които нямат "истинската" памет за съответните събития). "Ние", истинските българи, патриоти, жертви - "те", предатели, агенти, палачи. Невъзможно бе желанието на Желев в годината на 50-годишнината от Девети (или девети, т.е. с малко "д", тъй като нямаше консенсус дори за правописа на името) септември (а същото ще се повтори и по време на предстоящата 60-годишнина): "да престанем да делим падналите на наши и ваши, на добри и лоши, да делим костите на чисти и мръсни... нека намерим сили да ги погребем в общ гроб... само заличаването на "народния съд" от съзнанието ни ще доведе до национално помирение". От една страна, "Дума" не можеше да разбере проблема в твърдението си: "А иначе на онези, които не делят българската история на своя и чужда, на удобна и неудобна, едва ли остава друга алтернатива освен да отбележат двете големи дати (Шести и Девети септември)". От друга страна, "Демокрация" приканваше всички българи да участват в молебена, организиран на девети септември 1994 в памет на убитите от комунистите, или да се включат в комитет "Съединение", комитета на жертвите на девети...
Сини и червени. Сини лешояди - червени скакалци. Или червени башибозуци. Днес впрочем е за предпочитане "червени талибани" или "марокански скакалци". Но "скакалците пак са тук". И даже европейската ни идентичност (подобно на Синода) е синя и червена.
Накратко казано, десет години по-късно, все същата стилистика е ефикасната: "запъртъци на недоубити фашисти" (така историкът-експерт по българската памет нарича членовете на инициативния комитет за демонтирането на паметника на Съветската армия), "наследници на болшевишки палачи" (се чува от обратната страна). И т.н... "Дъщеря на агент на четири разузнавания" (пак за член на споменатия инициативен комитет) и обратното - "комунистически ген". "Искреността му е генетически чужда" са думи на влиятелен политолог в сериозна статия за крайната необходимост от национален консенсус...
Демонтажниците използват като довод желанието на "всички" честни българи, включително младите, които не искали да карат ролери и да се целуват под дулото на шмайзери (?!). (Мисля, че младите надали забелязват, че "даже и Альоша е със свален шмайзер"!) Друг аргумент е "безпрецедентното прекръщаване по комунистическо време". Варна станала "Сталин". (Но се забравя, че и софийски булевард е станал "Хитлер" - при посрещането на една друга армия-освободителка). За авторите на инициативната декларация няма "нищо общо" между съвременната демокрация и армията "освободителка", т.е. армията, която била прекъснала "естественото (?!) европейско развитие на България" (сякаш нейният антифашизъм не е част от еманципационния хоризонт на европейския процес).
В тези медийни битки около паметните места на миналото спорещите не се препъват пред никакви противоречия. Като например това - да се одобрява претенцията на "руския народ" да се пази културното му наследство по нашите земи, но да се отрича правото на турския премиер да апелира за опазването на османско-турското културно наследство. Ние не усещаме противоречие и тогава, когато в едно и също време първо обвиняваме османско-турската власт за арменския геноцид от 1915 година, а после заявяваме, че претенцията на турския премиер към опазването на османско-турското наследство в чужбина е несъстоятелна, тъй като нямало общо между османската империя и съвременната турска държава, създадена след 1915 г. (Сякаш между траките и българската държава общото е от по-различно естество...) А на всичкото отгоре в същото време продължаваме да се гордеем, че "ние" сме дали азбуката на руснаците. Дянко Марков решава този въпрос радикално - с предложение да се забрани със закон на чужденци "да украсяват България със своите паметници". (Впрочем със същия радикализъм този парламентарист разреши мъчителния спор между сините и червените за вината на България относно депортирането на беломорските и македонските евреи - "депортирането на едно вражеско население" не било престъпление.) Друг един тъмен националист - Иван Дочев, приет като символ и от наистина стремящи се към чиста демократична република нови формации, предлагаше и след 1989 г. своя вестник "Борба", списван все така на стария провопис, с ъ-то накрая и двойното е, защото новият бил "рускоболшевистко-съветски"...
Не е ли анахроничен този тип радикализъм? Ще разберем ли повече за комунистическото минало, включително за неговите престъпления, ако го пратим в музей? И какво ще ни гарантира, че това няма да бъде поредният кичов кът за глобализиращи се туристи, а не необходимата ни памет, "паметта-урок"? Какво изобщо са справедливата памет и справедливата забрава? И "правото на памет"?
Струва си по въпроса за "нашите" паметни места да се говори - и по-дълго, и по-сложно. Поне е ясно, че той не може да бъде решен с връщане назад и с героичните актове на столичната община. Тя не е собственик на Паметника на Съветската армия и никога не е била. Както впрочем, такъв собственик не е и държавата, не са дори и авторите на монумента. Следователно мнението на прекрасния български скулптор Любомир Далчев не може да бъде решителен аргумент за събарянето на паметника. Но може да бъде повод за една дългоочаквана сериозна дискусия (отиваща отвъд сътрудниците на Шесто и на партийните централи, отвъд "децата на...", агентите и гените) - дискусия за идеологическия терор и идеологическия колаборационизъм, за идеологическото съглашателство и границите и модалностите на принудата в различните исторически фази на социалистическия режим в България. Защото за мен звучи странно тезата на уважавания професор, припомнена по време на юлските медийни битки, че само еди-кой си елемент - от неговата отличаваща се с естетическите си качества от останалите скулптурната фигура (комисар ли беше или нещо подобно), - бил "наложен отгоре". А другите "елементи"?
Не са състоятелни и предложенията за референдум за събарянето на Паметника на Съветската армия. А и е странно, че се мисли като "референдум на столичани"! Като че става дума за фирмата по чистотата. Впрочем още един симптоматичен детайл (защото целта на този текст е да отбележи значещи детайли): на заседанието през юли, където бурно се сблъскват аргументи за съдбата на Паметника на Съветската армия, по една предишна точка от дневния ред - подялба на общинското имущество - общинарите са били доволно консенсуални.
Май наистина историята се повтаря два пъти - първият път като трагедия, а вторият - като фарс.
А на мен лично ми се струва много по-тревожен един въпрос, зададен от Примо Леви, оцелял от Аушвиц: Защо толкова години след края на Втората световна война продължава да работи предприятието, произвело пещите за крематориумите?

1 август 2004

* В доста съкратен вариант това мнение е публикувано във в. "Дневник".

Лиляна Деянова

Доц. д-р Лиляна Деянова е преподавател по социология в Катедра "Социология" в СУ "Св. Климент Охридски". По-известни публикации: "Социология на символните форми" (1996), "Травматични места на колективната памет" (2000). Съставител на "Социология на личността", "Биография, памет, разказ", "Духът на "Анали", "Медии и преход" (в съавторство).