Спящата красавица -
балет-изпитание
- Разбрах, че питаете към България особено топли чувства, свързани по-скоро с момент от личния ви живот.
- Посетих България някъде в началото на своята кариера, но не като артист. Просто дойдохме тук със съпругата ми Олга на сватбено пътешествие, обикаляхме Черноморието, Варна и сме запазили много скъпи за нас спомени. Много ми беше интересно как ли ще се чувствам сега и какво ще се е променило, тъй като за мен България, както и за мнозина други от моето поколение, е една красива романтична страна, страна на топлина, любов и море. Споменът винаги е някаква връзка, а когато е хубав, тя става особено силна и значима.
- Какви са новите ви впечатления, разруши ли се романтичният ореол, или се засили?
- Знаех, че са настъпили много промени и сега изпитвам едновременно радост, разочарование и дори огорчение. Радвам се, че пак съм тук, но усещам, че нещо безвъзвратно се е променило - не само в атмосферата, но и в хората. От една страна, промените са положителни, София изглежда модерен град с луксозни автомобили и сгради, от друга усещам някакво отчаяние в хората, осъзнавам безсилието им да се преборят с житейската стуация, в която са попаднали. Това неминуемо се отразява и на културната ситуация.
- Учудвам се, че толкова бързо осъзнавате проблемите, с които живеем; мислите ли, че културата е алтернатива на политиката?
- Културата, за съжаление, не е толкова независима, колкото ни се иска. В обществения живот политиката и културата са неизменно свързани. Лицето на една нация е всъщност нейната култура, а когато тя загърби оговорностите си към културата, става опасно. Културата е история - натрупване, което трябва да бъде опазвано, съхранявано и развивано. Политиката трябва да подготвя условията и да стимулира развитието на културата, което е и грижа за живота и духа на самата нация.
Ние в Русия знаем, че вашият Национален балетен театър е с много високо качество. Редица от артистите тук са завършили руската балетна школа - на "Ваганова" например, и са мои лични познати. Изключителни професионалисти като Силвия Томова, Ясен Вълчанов, Мария Илиева, а в миналото като Красимира Колдамова и други. Днес разбирам, че основен проблем на трупата е законът за пенсионирането, който затруднява обновяването с млади попълнения и принуждава редица артисти да стоят на сцената, това не е ли самоубийство?! Така се ограничава развитието на самия театър. Балетът работи с тялото, то е негов инструмент, а тялото с течение на годините просто се изморява и изхабява. Един балетен артист не може да бъде на 50 години в същата форма, в каквато е бил на 20 - това е изключено. Разбрах също и че приходите на театъра от билети не остават в него, а отиват в Министерството на културата, откъдето се преразпределят наново - това е пълна лудост. Изненадан съм от законодателството тук. Това се дължи на работата на политиците и обществото трябва да ги държи отговорни за тези неща. Досега си мислех, че ние имаме проблеми, но като видях положението тук, осъзнавам, че вашите проблеми са несравними с нашите "проблемчета". Чест прави на вашите артисти, че все още успяват да устояват на всичко това.

- Историята не е просто хроника, навързване на събития, историята се състои от изключителното, онова, което побеждава времето, което остава... В историята човек осъзнава, че не е сам.
- Да, историята е преди всичко някаква форма на борба с времето. Историята пази най-ценното и най-същественото за нас. Ето, вие имате театър с история, с постижения и на тази основа можете да градите всичко останало. Защото историята е основа, на която може да се стъпи. Тя е онова, без което не можем, тъй като в нея са вложени нашите собствени основания за битие.
- Заради това ли вие толкова много държите на съхраняването на постиженията на артистите от предишните поколения?
- Когато нещо е постигнало съвършенството си по някакъв начин, ние сме отговорни пред него. Историята предполага отговорност, отговорност пред наследството, което ни е завещано, и пред неговата висота, която трябва да бъде съхранена. Ето например, в случая със "Спящата красавица" на Петипа, тя не е просто шедьовър на неговото творчество, тя е шедьовър на балетното изкуство въобще. На мен ми се струва, че не е възможно да се постигне по-добро сливане на музика и движение, на движение и идея. Това е съвършено произведение и ние трябва да го съхраняваме. Никой не знае съвсем точно как е изглеждал този шедьовър през далечната 1890 г., но толкова много артисти са се опитали да го съхранят, за да достигне до нас, че ние трябва да го опазим, за да го предадем на нашите деца.
- Знаете ли, че преди около десетина години в Британската библиотека е бил открит един копюр на "Спящата красавица", които притежавал няколко неизвестни танца. Въобще Чайковски е обичал да създава по няколко допълнителни музикални номера, които хореографът да включва по желание, така е и в "Лебедово езеро"; и Ноймайер, например, се възползва от този факт при постановката си на балета?
- Този факт за партитурите на Чайковски ми е известен, но не знаех за ръкописа в Англия. Със сигурност знам обаче, че в нашата версия има цялата поредица от танци и нищо не е пропуснато, още преди да са намерени самите ръкописи на композитора. И в софийската постановка също нищо не е пропуснато, сам се уверихте. Колкото до Чайковски, той е правил това, защото е било обичайно по негово време да има варианти, но съгласете се, колкото и да ни се иска, че все пак не е възможно днес спектъкълът да трае повече от четири часа.
- "Спящата красавица" заема особено място и в творчеството на Чайковски, и въобще в историята на балета, на какво се дължи това според вас?
- Най-вече на факта, че Чайковски, още преди да започне да пише балета, е уговорил и работил всички танци - валс, буре, полка, марш, фарандола и т.н. - заедно с Петипа. Това е балетът, който ясно демонстрира нивото на една трупа. Трупа, която може да си го позволи, може да си позволи всичко. Това е балет-изпитание за качествата на целия състав, както за солистите, така и за кордебалета, тук проличава ясно нивото на техническите и артистичните способности на трупата. В него Чайковски и Петипа разработват балетния симфонизъм, няма танци, които органично да не са свързани с основното действие, всичко е подчинено на една идея, която протича от началото до края, няма нищо външно и пришито, както например в "Баядерка". В нея Петипа създава чудесни танци, които са независими един от друг. Музиката на Чайковски е съвършена, гениална; толкова чиста и наситена с разнообразни емоции. Петипа долавя образите в музиката и ги претворява гениално в движение.
- "Спящата красавица" като че ли е най-ведрият балет на Чайковски, най-радостният, но зад привидната приказност стои стаен проблемът за възможното и невъзможното, за съня и реалността, за живеенето през въображението като истинско битие на душата.
- Прав сте. Чайковски е драматичен композитор. Вижте адажиото от четвърто действие, то показва разгръщането на любовта; както и двете теми на фея Люляк и фея Карабос, които пронизват творбата и в тяхното противостоене се постига посланието на музиката и постепеното просветление.
- Споделяте ли мнението, че музиката е основа на балетното изкуство, че е неговото духовно и идейно вдъхновение?
- Безспорно, можете ли да си представите "Умиращият лебед" на Фокин без музиката на Сен-Санс. Музиката е майка на балета, той не би могъл без нея, не мисля, че може да се създаде истински значима хореография без също толкова значима музика. Музиката е основата на движението, без нея то стои нелепо. Балетът се поражда от плътното взаимодействие между движението и звука. Хореографията изразява пластически музиката и съвършенството е възможно само тогава, когато те се сливат в единство.
- Какви са впечатленията ви от софийската премиера?
- Трябва най-откровено да кажа, че артистите тук са прекрасни, трупата има внушителен академичен стил. Нямам думи за изпълнението на Аврора (Веса Тонова), балерина с потресаващи качества. Движенията й са изящни и чисти, ръцете й са толкова изразителни, че просто ми спира дъхът, фуетето й е експлозивно. Това е балерина със забележителни способности и професионализъм, изпълнението й е като по учебник и ме кара да настръхвам. Впечатлен съм и от фея Люляк (Сара-Нора Кръстева), и от принц Дезире (Трифон Митев) - те притежават красива линия, движение със завършен рисунък, артистизъм. Получих пълно естетическо удовлетворение и се чувствам до известна степен горд, защото и аз имам малък принос с изпращането на нашия отличен Вячеслав Хомяков (хореографът, възстановил сегашната софийската постановка). Единственото, което буди у мен недоумение, е защо не се играе повече с осветлението и декора, от това би спечелил спектакълът като цяло. Пак ще повторя - смятам, че балетът ви притежава академично равнище и това е повече от задоволително.
- В изкуството има един мистичен момент - катарзисът. Той е не просто пречистване, а и някакво духовно прозрение, някакво уширяване на личността, мислите ли, че танцът го постига?
- Това е целият смисъл на изкуството - да ни разгърне като същества, да ни "разшири". В красотата винаги има някакъв религиозен момент, изкуството за мен е религиозно, защото пречиства човека от неговото собствено несъвършенство и призовава човешкото към възвишеното, към добротата, към чистотата. Чистотата е състояние на ненакърненост. Но изкуството прави това не чрез някакви сухи проповеди, а живо - като говори директно на душата. Ето, сега аз се чувствам прекрасно. И до това състояние на радост трудно може да се достигне по друг начин, освен чрез изкуството. Само то знае пътя към тази радост.
- Какво прави изкуството голямо, мащабно?
- Какво значи мащаб, това е просто форма. Ако ме питате за разлика между камерните и по-едрите форми, това, което ги превръща в "голямо изкуство", в никакъв случай не е формата, важното е кой го прави. Също като при картината - ценността й зависи не от големината на платното, а от умението на художника. Говорихме си за Лебеда на Фокин, макар и да е някакви си три-четири минути, това е една огромна творба, величествена и вълнуваща.
- Аз питам за духовния елемент, който превръща едно изкуство в голямо?
- Е, това е точно онова, което трудно може да бъде изказано, това е онзи момент на божествено, за който ние не знаем как се появява, но можем да го видим. То се носи и излъчва от индивида и в него е големият залог. Личността е тази, която прави изкуството голямо.
- Вие като ръководител обаче сигурно знаете как да откривате това качество?
- Всеки случай, видя ли го, се опитвам да го стимулирам. Ето, например, вземаме в кордебалета нови балерини и щом забележа, че някое момиче има нещо особено в себе си, че иска да се развива, не я държа дълго в кордебалета. Знаете ли, за това е нужно да има специалисти на всички нива. Театърът е една голяма машина, която, ако иска да поддържа и развива нивото си, трябва да намира и буквално да отглежда артистите си. За това трябват добри педагози, които да забележат качествата на един артист и да ги развиват. Има много случаи, когато от по-посредствен материал, но с помощта на много добър педагог, излиза прекрасен резултат, и обратното, когато от чудесен материал става нещо посредствено. Ето защо ние търсим и създаваме свои педагози, които са в основата на машината. При нас е ясно - учиш и ако се трудиш, влизаш в трупата, танцуваш 20 години на сцената и после ставаш репетитор или хореограф. Така кръгът се затваря и се съхранява качеството, защото учителите не са по-маловажни от изпълнителите, нещо повече - върху тях пада основната тежест. По този начин се пази и гради историята. Поне на мен друг път не ми се струва възможен.
- Балетът е елитарно изкуство, изисква по-особени сетива и изтънченост на възприятията. Това не го ли обрича на гибел покрай крайно грубите форми на атака от страна на кресливата масова култура?
- Не, аз вярвам в балета. Винаги ще има хора, които да искат да танцуват и да желаят да гледат. Моята прогноза за балета е оптимистична, защото той е носител на красота. Красотата не може да те остави безчувствен и безучастен. Балетът всякога ще си намира почитатели. Аз съм уверен, че те ще се увеличават, защото ние непрекъснато се нуждаем от красотата.

Разговора води Петър Пламенов


Махар Вазиев е заслужил артист на Руската федерация. Постъпва в трупата на Мариинския театър (тогава "Киров") през 1979 година, веднага след като завършва балетната академия "Агрипина Ваганова". Артист със силно изразен лирико-драматичен темперамент, той танцува Базил от "Дон Кихот", Алберт от "Жизел", Джеймс от "Силфида", Али от "Корсар", Солор от "Баядерка", Зигфрид от "Лебедово езеро", Дезире от "Спящата красавица" и др. Негова съпруга и партньорка на сцената е небезизвестната Олга Ченчикова, народна артистка на Руската федерация. През 1995 г. става ръководител на прочутата трупа от Санкт Петербург. Основната му концепция като директор е развитието и обогатяването на репертоарната политика на театъра, както и привличането на световни майстори-хореографи, които да работят с трупата. Сред тях са едни от най-интересните съвременни хореографи, като Морис Бежар, Ролан Пти, Джон Ноймайер, Иржи Килиян, Уилям Форсайт, Джером Робинс и др. Под неговото ръководство за първи път е представено творчеството на големия хореограф на ХХ век Джордж Баланчин.
Разговора с него умишлено проведох и преди, и след спектакъла на "Спящата красавица" на Софийския балет, което ми даде възможност да доловя неговите реакции и впечатления.

Петър Пламенов е завършил НГДЕК "Св. Константин-Кирил Философ", магистър е по литературознание, автор на изследването "Екстаз от текста". В момента завършва Културология.

Разговор с Махар Вазиев -
директор на балета на Мариинския театър